Блог на Мартин Ралчевски

ЛИТЕРАТУРНИ НОВИНИ

2010-02-07T09:06:00.000-08:00

Това е една от последните ми статии, публикувана в ''Лечител'': КОГАТО НЯМА НИКАКВА НАДЕЖДА. Вярвам, че много от вас ще извлекат полза от нея. http://www.lechitel.bg/newspaper.php?s=2&b=289

Добре дошли и приятно четене / WELCOME

2009-01-22T04:54:00.000-08:00

Martin Ralchevski Is A Writer. He Lives In Exmouth, Devon, UK. For English Speaking See Right Column Under The Pictures

СЪДЪРЖАНИЕ на блога 1. Няколко думи за Добре дошли 2. Откъси от първия ми роман: "Безкрайна нощ" 3. Откъси от втория ми роман: "Горски дух"

4. Откъси от третия роман: "Полубогиня"

5. Откъс от предстоящия ми четвърти роман: "30 ПАУНДА"

6. Кратка биография 7. Някои препратки и пожелания.

Няколко думи за добре дошли:

Здравейте, за никого не е тайна, че когато повечето от нас седнат да прочетат каквото и да е, било то книга, разказ или вестник първата реакция е да потърсят лошото, недостатъците и слабостите на въпросното четиво. Според мен това е така, защото не сме щастливи. Всеки знае, че когато човек е щастлив той е склонен да вижда и наистина вижда във всичко само красивото и доброто. Без да съм си поставял за цел се стремя, чрез книгите си да вдъхвам в читателите именно от онази вяра, която винаги на повечето от нас, в една или друга степен, сякаш ни липсва. Съзнавам, че това е трудна и висока цел, но не и неосъществима. Ако човек вярва от цялaтa си душа в онова, което му нашепва сърцето той може да стори чудеса. Никой не e изключение. Добрината е като бумеранг. Мислейки позитивно, творейки добрини ние наистина ставаме по-щастливи и доволни от живота, а какво по-хубаво от това.

Аз дълбоко вярвам въпреки, че по света са написани милиони истории, романи, разкази и прочее, които като цяло са различни, хората, техните нужди, потребности и въжделения са почти еднакви, защото в основата на всичко стои не друго, но простия човешки стремеж към щастието.

Мартин

2009-01-07T05:29:00.000-08:00

В Мексико

"Безкрайна нощ"

2008-12-12T04:34:00.001-08:00

Една подробност - снимката на корицата на книгата е истинската СКАЛА НА ОТГОВОРИТЕ, за която се споменава в романа. Преди няколко години имах възможността лично да стоя пред нея и дори да я обиколя плувайки, както и да чуя не една смайвайваща история от живеещите там мексиканци.

Романът "Безкрайна нощ" е с обем от 336 стр. и струва 12 лв. Той, както и втория ми роман "Горски дух" могат да бъдат закупени от книжарницата на третия етаж в "Mall of Sofia", който е на на ъгъла на ул. Опълченска и бул. Ал. Стамболийски. Както и от книжарница: „Хеликон”, намираща се на ъгъла на бул. Витоша и бул. Патриарх Евтимий; а и от всички други добри книжарници в страната, или да бъдат поръчани по интернет на следните линкове:

http://www.book.store.bg/c/p-p/m-312/id-26658/bezkrajna-nosht-martin-ralchevski.html и:

http://www.bgbook.dir.bg/book.php?ID=26646

За повече информация се обръщайте директно към издателство ''Сиела'' на тел: (02) 954 10 30, GSM: 088 9 54 10 30

Едно пътуване... Едно намиране... Една любов... Един живот... …като на сън
„Наистина завиждам на читателя, че тепърва ще я чете! Когато получих ръкописа и го прочетох бях потресен – от идеята, дълбочината и таланта на Мартин. Това е един от най-добрите ръкописи, които съм чел през годините – оригинален, завършен и смазващ. Със сигурност българската литературна сцена ще има нов, силен и ярък глас”
Светлозар Желев - директор книгоиздаване

Какво се случва с нас, когато сме изправени срещу нещо чудовищно жестоко. Кое е онова, което ни помага въпреки несполуките да продължим да вярваме? Колко силна е силата на мечтите? Чудесата са навсякъде, от нас и само от нас обаче зависи дали ще ги пуснем в живота си.
.
Откъс 1 от романа "Безкрайна нощ'':
Eдна древна индийска легенда разказва за ненадминат в съвършенството и мъдростта си индуски монах, който от младини бил посветил целия си живот на една единствена цел – тази да разбере смисълът на човешкия живот. Когато навършил осемдесет години, ненадейно, разхождайки се в гората той срещнал Създателя си, който му се явил във вид на скромно облечен белобрад старец. Индусът веднага разбрал, че пред него стои, не кой да е, а Творецът на всичко. Без да се колебае нито миг той веднага попитал: „Щом ми се явяваш Господи значи, че или е дошъл краят ми или, че Си чул молитвите ми и се решил да изпълниш просбата ми.”„И за двете си прав – отвърнал Господ – тук съм, защото ти се труди неимоверно много през всичките дни, които ти бях отредил на земята с една едничка цел, да разбереш смисълът на творението Ми. Благодарение на твоето неугасващо желание и неспирно постоянство ти се доближи изключително близко до целта си и вече почти знаеш отговорът, затова реших да те възнаградя като ти изпълня едно желание”.Индусът навел поглед, защото било непосилно да гледа Създателя в очите и смирено промълвил: „Аз изживях животът си така както желаех. Придобих мъдрост и знания, каквито едва ли някой на тази земя притежава. Постигнах истинска свобода и спокойствие, за които много хора силно мечтаят, а аз имам от тях в изобилие. Едно нещо обаче не можах да разбера: какво е любовта?”„Това ли е желанието ти?” – попитал Бог.„И да и не – отвърнал индусът, – да, защото това е наистина желанието ми, но и не, защото за да го осъществя бих искал да изживея животът си отново. Ако е възможно, искам да стана отново на двадесет години, но да запазя разума, който имам в момента.”„Всички закони и сили, които познавате вие човеците са Ми напълно подвластни – отвърнал Бог, – но има нещо, което явно все не можете да разберете, и това е, че Съм ги създал за да се спазват, а не за да бъдат нарушавани.”„Значи няма да изпълниш желанието ми?” – натъжено попитал индусът.„Ще ти дам всичко, за което мечтаят хората, но втори живот.., това не мога”.Индусът не отговорил нищо. Той мълчаливо свел глава и смирено зачакал.Бог видял и оценил голямото му смирение както и силния му сърдечен копнеж.„Понеже наистина виждам, че си мъдър, благочестив и достоен човек, ще направя изключение! – казал Той. – Ще те върна на двадесет годишна възраст, но както ти казах преди малко, не всички закони ще пристъпя. Ще те върна шейсет години назад, но без опита и мъдростта, които си придобил по време на живота си.”Индусът се натъжил, защото разбрал, че човек има само един единствен живот за да осъществи мечтите си, както и само един единствен шанс за да познае любовта и щастието... и пожелал да умре.
Откъс 2 от "Безкрайна нощ":
Бяха изминали няколко часа откакто Марк бе пристигнал в Анзио. Не бързаше. Имаше достатъчно време за да се наслади деня.След като прекара известно време в центъра на градчето, оглеждайки спокойно всяка витрина и магазин той се насочи надолу по склона. Вълнението в душата му растеше с всяка измината крачка. От последното му и единствено посещение на това толкова скъпо и значимо за него място бяха минали малко повече от три години а градчето, поне на пръв поглед, сякаш изобщо не се бе променило. Както първия път така и сега му направи силно впечатление гостоприемството на местните хора. Жителите на целия регион определено бяха забележително мили и истински приятелски настроени. Може би това беше също една от причините той да пожелае да прекара онези съкровени и незабравими мигове именно тук.Вървейки бавно и размишлявайки, без да се усети, неусетно Марк пристигна там за където бе тръгнал. „Човек винаги се връща на мястото, на което някога е бил щастлив”, мислеше си той. Къщата си беше същата, само зеленината отвън му се стори малко по-оскъдна, но това беше навярно поради току що отминалото сухо и горещо лято.Докато оглеждаше наоколо и негласно беседваше с живите си спомени на верандата се появи хазяйката. Тя очакваше неговото посещение и прилежно бе приготвила и подредила стаята по същия начин както преди три години – нещо, за което той изрично я бе помолил.– Заповядай Марк, много се радвам да те видя – слизайки се на верандата, заговори го тя. – Как си, как е Моника...? Влизай де. Марк кимна любезно, но целенасочено пропусна да отговори.– А вие как сте? – на свой ред попита той. – Получихте ли парите които ви изпратих?– Да..., да получих ги. Влизай, настанявай се. Силно вълнение обзе душата му, когато прекрачи прага на къщата и се запъти на вътре. „Старанието на тези хора е трогателно”, мислеше си той, отваряйки вратата на стаята.– Приятно съм изненадан, личи си, че много сте се постарали – няколко секунди по-късно тихо промълви той, но нямаше кой да го чуе – за негова изненада жената бе вече излязла.Той докосна нежно изпънатите снежно бели чаршафи, с които бе покрито леглото, направи няколко обиколки из стаята а сърцето му се преизпълни от вълнение, което бързо премина в носталгия и мъка. Познаваше всяко едно кътче в тази стая по начин, който никога нямаше да може да забрави. Тук, на това място той бе изпитал толкова много радост и щастие. Стените в помещението бяха сякаш пропити с онази тайнствена и вечна енергия, която дава живот на красивото и непреходното в този свят и която движи всичко в него към добро – любовта. Тази любов обаче не можеше да се пресъздаде или опише, а само да се преживее.Марк издърпа единия от двата стола пред масата и извади от единствената чанта, която носеше със себе си, празен пощенски плик, в който предварително старателно бе сгънал няколко бели листа, въздъхна тежко, замисли се за момент и започна да пише. „Скъпа Мони, от цялата си душа искам да ти кажа, че искрено съжалявам най-вече за това, че в онзи ден, когато излязохте, пропуснах да ти кажа колко много те обичам. Знам, че времето тече само в една посока и нямам никакъв шанс да го върна назад, но ако все пак допуснем...” В този момент сякаш нещо го сепна и той се спря за момент, отмести поглед в страни и се зачуди. Защо пишеше това писмо? На какво се надяваше? Какво очакваше? Моника никога нямаше да прочете и узнае за неговото словоизлияние. Явно беше, че въпреки силното му желание и копнеж за диалог усилията му бяха напразни. Нямаше смисъл да протака повече. „Дойде моментът”, промълви съвсем тихо сам на себе си той хвърли ядосано написаното на пода и рязко се изправи. Веднага по гърба му пролазиха тръпки, а челото му се осея с малки капчици студена пот. „Ами ако все пак отвъд има нещо – мина като светкавица през ума му бърза мисъл, – дали наистина е възможно..., ами ако вместо да се освободя от болката и тежестта се окаже, че ги отнеса със себе си завинаги?!” Той обаче отлично съзнаваше, че не трябва да мисли за подобни неща точно в този момент, или поне не и ако наистина искаше да доведе нещата до край. Затова решително отхвърли разколебаващите го мисли, които незнайно откъде бяха дошли в главата му, отвори отново чантата си, извади две блистерчета с таблетки и старателно започна да ги разпечатва. Той добре знаеше, защото се бе поинтересувал предварително, че човек трябва да се е нахранил предварително за да е сигурен, че няма да повърне, когато хапчетата започнат да се разтварят в стомаха му. Въпреки това обаче, противно на желанието си, той не бе успял да сложи нищо в устата си от сутринта, а денят вече вървеше към своя завършек. Марк погледна към чантата си отново за да установи този път, че шишенцето му с минерална вода, което си бе купил в Рим, е празно. „Каква ирония”, мислено възкликна той. Всъщност какво значение имаше с каква вода щеше да вземе приспивателните. За пръв път от няколко седмици насам той се усмихна, след което стана и спокойно отиде до банята, наля си чаша вода и започна да поема таблетките.Взимаше по пет броя наведнъж, отпиваше голяма глътка вода, преглъщаше, изчакваше малко и отново поемаше следващата доза.Изведнъж, сякаш провокиран от нещо, той скочи и отиде до прозореца – защо да не изживее последните си минути, или може би час, разхождайки се по плажа, – така щеше да се наслади по-пълно на любимото си място и да го запази много по-надълбоко в сърцето си, отколкото ако прекараше оставащото му време лежейки и бездействайки в стаята, а и по този начин щеше да избегне неминуемите главоболия и неприятности, които нищо неподозиращата хазяйка определено щеше да има в следствие на неговата постъпка.Марк глътна набързо последните хапчета и се запъти към улицата. „Странно – мислеше си той докато слизаше към плажа, – до час сигурно ще съм мъртъв, но въпреки това все още имам някаква цел”. Без да се усети той извървя цялото разстояние от къщата до плажа за по-малко от пет минути. Когато стъпи на пясъка около себе си видя едва неколцина плажуващи, които опитвайки се да се насладят на последните лъчи на есенното Слънце неподвижно бяха налягали по все още топлия пясък. Моментът бе съкровен и неповторим, всяка минута бе единствена, прощална и свещена, поради което съвсем логично и естествено бе да предпочете да я изживее сам. След кратко оглеждане той избра тихо и сравнително отдалечено място, доста в страни от, и без това малкото хора на плажа, на което на спокойствие да се прости с живота. Той и преди обичаше уединението, спокойствието и тишината, но сега повече от всякога се нуждаеше от тях. Седна и бързо отпусна умореното си тяло на ситния пясък. Това щеше да е последната спирка на съществуването му – мястото от което повече нямаше да помръдне.Хората на плажа не подозираха нищо, навярно дори не го бяха и забелязали, което определено за него беше най-добрия вариант. Мúсли, като – какво щяха да си помислят околните когато разберат, че се е самоубил – можеше да се каже, че в известна степен го вълнуваха в предходните дни, но в настоящия момент, учудващо и за самия него, всички подобни притеснения и угризения напълно го бяха напуснали. В тези последни минути той предпочиташе да се отдаде на хубавите си и красиви спомени, които бе преживял именно тук на този неотразим лазурен бряг, вместо да се терзае за неща, които вече не му бяха подвластни. Искаше му се да запечата в съзнанието си чудната картина, от която в момента бе реална част, вплитайки в нея и онези, вечно живи и прекрасни емоции от скъпото си минало.Морето беше по-красиво от всякога. Слънцето галеше с есенните си лъчи по-нежно от когато и да било, а водата блестеше кристално чиста, топла и изпълнена с живот. В далечината плаваха няколко яхти, които поради отражението и отблясъците на Слънцето върху водата изглеждаха така сякаш не контактуваха с нея, а висяха сякаш във въздуха. „Какво ли са си мислили хората през Средновековието – замисли се Марк, гледайки отдалечените лодки, – когато са виждали как корабите постепенно изчезват от погледите им? Първо корпусите им, после платната и накрая мачтите и знамената. Тъй като тогава са вярвали, че Земята е плоска, навярно това поетапно скриване и появяване на плавателните съдове зад хоризонта е будило у тях истинска почуда и недоумение. Със сигурност този „феномен” е пораждал много въпроси в сърцата им, на които те изобщо не са били в състояние да си отговорят. При Слънцето е било по-лесно – виждали са това, което виждаме и ние сега, че то обикаля около Земята, а не обратното, в което са вярвали без излишни разсъждения.”Въздействието на сънотворното явно все още не беше започнало, защото на този етап Марк мислеше доста последователно, или поне така му се струваше. Изненадващо за самия него, през главата му мина дори мисълта да се изкъпе и да поплува за последно – нещо което обичаше и добре умееше. Той обаче бързо отхвърли това хрумване с аргумента, че би било твърде нелепо да се удави, имайки предвид способностите си на доказан плувец. „Странно е, че откакто взех таблетките постоянно ме обземат различни желания. Първо пожелах да изляза, после дойдох на плажа, а сега ми се иска да плувам. Възможно ли е това да е така, защото все още не съм готов да умра!?”. Той отново се загледа към морето като погледът му за втори път бе привлечен от отдалечените малки лодки, които плаваха, сякаш умишлено, точно на границата на хоризонта. „Наистина е красиво, едва ли има друго място на Земята, което да е така прекрасно...”. В този момент на около трийсетина метра пред него минаха двама влюбени, които се държаха за ръце и по всичко личеше, че изгаряха от плам и копнеж един към друг. За момент Марк остана като слисан – той почувства, че завижда. Цял живот не беше изпитвал подобно чувство, винаги се бе стремял да бъде добър, внимателен и скромен, така беше възпитан, така щеше и да си отиде. Сега обаче, когато най-вече искаше да е в хармония, макар и условна, със себе си, учудващо в душата му бушуваха най-различни противоречиви чувства и желания.Беше изминал близо час от взимането на приспивателните; най-после действието им бавно, но сигурно бе започнало да се проявява. В известна степен можеше да се каже, че Марк бе добре запознат с основните проблеми на психотрониката, както и с какви ли не подобни разкази за паранормални преживявания на прага на смъртта, описани в не една книга от различни автори. Той с нетърпение очакваше да види и сам да проследи, както повечето книги описваха това, най-важните си и значими събития от сравнително краткия си живот, които трябваше да се появят пред затварящите му се очи като на кино лента. След това трябваше да премине през нещо като тунел и да бъде посрещнат накрая от същество, излъчващо бяла светлина. На това място обаче всички разкази прекъсваха и умиращите се събуждаха отново в познатите си, най-често болни или наранени тела. Каквато и да беше истината, най-после той лично щеше да има възможността да я провери и узнае лично, и това, за негова радост или нещастие, щеше да се случи съвсем скоро. Тази мисъл го накара да изпита леко задоволство и дори събуди, макар и за кратко, неизменното човешко любопитство, отнасящо се към всичко непознато и неизвестно .Десетина минути по-късно той вече нямаше сили да стои повече седнал. Въздействието на лекарствата ставаше все по-осезаемо; само до преди няколко минути умът му бе бистър и сравнително спокоен, постепенно обаче психическата умора и сънливостта взимаха превес над всичко останало. Мислите му започнаха да губят последователността и логиката си, а погледът му неусетно бе преместил своя фокус и устрем от красивото море към небето. Марк лежеше неподвижно по гръб като проявяваше последни опити да концентрира и събере малкото си останали сили за да премести лявата си ръка в по-удобна позиция, която по необясними причини и незнайно защо се намираше в крайно неестествено и нетипично положение, изметната твърде в страни от тялото му. Той напрегна волята си, съсредоточи цялата си енергия и с последни сили успя да я придвижи в по-удобна позиция. Клепачите му натежаха неимоверно много. Моментът неумолимо го завладяваше; повече не можеше да се съпротивлява. Той все още усещаше контакта с пясъка и чуваше, макар и слабо, прибоя на вълните. Постепенно всичките му сетива го напуснаха. Той затвори очи и се отпусна напълно.Последното нещо, което почувства бе сякаш, че потъва. ...

"Горски дух", ''Полубогиня", ''30 Паунда''

2008-12-09T08:57:00.000-08:00

Романът "Горски дух" е с обем от 318 страници и струва 12 лв. Той също както и "Безкрайна нощ" може да бъде закупен от книжарницата в "Мall of Sofа" или от книжарница "Хеликон", намираща се на ъгъла на на бул. Патриарх Евтимий и бул. Витоша, както и да бъде поръчан по интернет на следните линкове:

http://www.book.store.bg/c/p-p/m-312/id-29498/gorski-duh-martin-ralchevski.html и: http://books.svetove.com/c/p-p/m-312/id-27705/%D0%B3%D0%BE%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B4%D1%83%D1%85-%D0%BC%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D0%BD-%D1%80%D0%B0%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8.html

Най-добрият съвременен роман, който съм чел през последните десет години! Определено много различен от всичко онова, което излиза днес в областта на белетристиката не само у нас, но и по света. Кара те да почувстваш и усетиш нещо, което, трябва да признаем, че в напрегнатото ни и забързано ежедневие често сме склонни да игнорираме и забравяме, а именно – притежаването от всички нас на безсмъртна и вечна душа!

Проф. Д – р Николай Маджуров

Съединените щати днес. Едно добро, наивно и объркано момче идва от провинцията в големия град. Притиснато от финансовата криза, липсата на добре платена работа и ред други причини то прави грешната крачка. Подтикнато от свой приятел взима участие в добре планиран банков обир. Следва провал, процес и затвор. За кратко зад решетките то попада на странен беловлас професор, който е осъден на смърт за нещо чудовищно. Истината обаче се оказва доста по-различна отколкото се представя на широката общественост. Младият янки е смаян, изумен и шокиран.

.Откъс 1 от романа "Горски дух":

Часовникът показваше девет и петдесет. Адам отвори мързеливо очи и погледна с премрежен поглед към тавана. Беше спал повече от обикновено. Той стана, изми си лицето, поосвежи се и побърза да влезе в кухнята, където първата му работа бе да включи кафе машината. След това извади от хладилника кутията с мляко, наряза си няколко филийки хляб и ги сложи да се печат на тостера. Бяха изминали повече от петнадесет минути откакто се беше събудил, а усмивката от преживяната радост все още стоеше на лицето му.

– Сънувах невероятен сън! – обърна се той към Мария, когато я видя по-късно да влиза при него.

Тя току що се бе събудила и явно не успя да реагира по подобаващ начин на необичайно приповдигнатото му настроение. Без обаче да се колебае излишно той възбудено продължи.

– Бях богат!... Беше толкова хубаво...

Най-после имах всичко за което съм мечтал. Бях платил всичките ни сметки! Купил бях за нас голяма къща в района на Санта Барбара, всяка стая беше невероятно обзаведена, имахме големи плазмени телевизори... А в двора, няма да повярваш – имаше басейн... Най-после притежавах разкошна собствена книжарница, с личен работен кабинет. На баща ми и майка ми бях купил нови коли, а на теб... Никога няма да забравя очите ти. Ти... ти направо сияеше от щастие. Вече нямахме никакви проблеми, живеехме си толкова спокойно и доволно. Имахме всичко за което може да мечтае човек. Беше толкова истинско..., толкова хубаво...

Мария протегна ръка към него и нежно го погали по лицето.

– О Ади, наистина сигурно е било много хубаво. Знае ли човек, един ден може и това да стане.

По този повод да те попитам нещо. Мислиш ли тази седмица да подадеш отново молба за кредит до банката? Моля те, не бързай да ми отговаряш. Знам, че темата е много болезнена за теб, но все пак, нали знаеш, ако си помогнем сами ще ни помогне и Господ. Всъщност постъпи както сметнеш за добре... Обичам те..., не го забравяй.

– Да, как бих могъл да го забравя – отвърна сдържано Адам и започна да се приготвя за работа.

Откъс 2 от романа "Горски дух":

Разстоянието от Приштина до Косовска-Митровица бе около стотина километра, така че ние отивахме сутрин там и се захващахме за работа, тоест разговаряхме с хората, наблюдавахме и пак разговаряхме, а вечерта се връщахме да преспим в хотела. На втория ден се събрахме отново за да обменим опит. За разлика от колегите ми, които бяха натрупали и събрали доста информация, за мой срам, аз не се бях добрал почти до нищо. Само като чуеха от къде идвам и кой съм всъщност сърбите изведнъж се затваряха в себе си и отказваха да разговарят с мен. Тъй като се стремяхме към обективност, за никой от нас това положение не беше приемливо. За да бъдат пълни и изчерпателни докладите и заключенията ни ние се нуждаехме да чуем задължително и двете страни. Застоя в проучването налагаше неотложна промяна в плана. Затова за да достигнем част от целите си се налагаше да си послужим с малка измама. Решихме, че най-целесъобразно ще бъде ако вместо да казвам, че съм професор по история от Сирия, да започна да се представям за някой друг. Да обаче вече бях обикалял наоколо и много от местните вече ме познаваха. Затова бе желателно да сменя града. Пред мене имаше няколко възможности. След кратки колебания единодушно се спряхме на една от най-абсурдните – християнски поклонник! Трябваше да играя ролята на далечен християнски поклонник, дошъл в Косово за да се поклони на светините по тези земи. Ако някой ме питаше от къде идвам, решихме, че ще най-удачно да казвам, че съм от Египет. И така – приключението започна. На следващия ден се записах на целенасочено организирана религиозна екскурзия до някакъв си манастир, който се намираше още по на север от Косовска-Митровица, почти на самата граница със Сърбия. И така сутринта се качих в автобус с около тридесетина сърби, мъже, жени и деца, и потеглих към въпросния манастир. Сега се срамувам от това, но тогава, трябва да ти призная, че почти през цялото време се присмивах в душата си на тези хора. Струваха ми се някак глупави и суеверни. Тъй като аз на всяка цена трябваше да спечеля доверието и уважението им обаче за да ги накарам да споделят по-късно с мен мнението си за новата държава, си бях наел лична преводачка. Разговаряйки с нея на английски, още по време на пътуването, събудих интереса на пътниците, защото чуждата реч, която чуваха ги караше волно или не често да се обръщат и, от време на време, да ме поглеждат. Преводачката ми каза, че на повечето от тях присъствието ми им е много приятно, защото виждали в моите очи чуждестранен съмишленик и брат във вярата им. Тези нейни думи ме накараха да се почувствам в известен смисъл виновен заради мислите си, поради което и скоро спрях вътрешно да им се присмивам. Както и да е, това са подробности… Пристигнахме в манастира малко преди обед и обиколката започна. Първо всички взехме благословение от игумена, после чинно се поклонихме пред мощите на местния светец, а след това започнаха да ни развеждат и да ни обясняват разни неща. Вътрешната ми метаморфоза започна, когато ни отведоха до един голям стенопис, който до известна степен беше леко повреден, но и умело реставриран впоследствие. На него бе изобразен Христос. Направи ми впечатление, че беше облечен в някаква съвсем проста дреха и че беше с боси крака. Той стоеше пред някаква врата и чукаше по нея. От другата страна на врата имаше хора, които бяха насядали около богато отрупана с най-различни лакомства маса, които, улисани в ядене и приказки, по всичко изглеждаше не чуваха чукането на Христос. Екскурзоводката ни обърна специално внимание и обясни, че вратата няма брава от външната си, тоест от тази от която се намираше Христос. Тя ни обясни още, че това е доста стар и интересен библейски сюжет, според който, от нас и само от нас зависи дали ще отворим вратата и ще пуснем Иисус в дома си. “Той стой и хлопа – каза тя, – чака... не се втурва на сила...”. Под рисунката имаше текст, който преводачката ни преведе дословно. „Ето стоя пред вратата и хлопам, ако някой чуе гласа Ми отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него и той с Мене”*. Не знам какво се случи с мене в онзи момент Ади, аз цял живот съм бил правоверен мюсюлманин и въпреки, че като историк навярно съм бил доста по-добре запознат с християнската история от останалите хора, никога не съм изпитвал никакво влечение към тази вяра. Но в онзи момент... – Ханиф направи малка пауза и с трепереща ръка избърса, избилите по челото му ситни капчици пот, – в онзи момент... не знам как да ти го обясня, но... то стана сякаш за миг; тогава разбрах и усетих, че стоя пред истинския Бог, Този Който обича безрезервно човека. Който от любов чака отвън на студа всеки един от нас Му отвори вратата. Който не вменява присъствието и заповедите Си, а обича, и Се надява и ние доброволно да Го обикнем.... За пръв път в живота си тогава проумях, че почти всеки човек, бил той мюсюлманин, евреин, индус, будист и така нататък ако наистина осъзнае Кой е всъщност Този необикновен Мъж, едновременно човек и едновременно и Бог, Който доброволно е отдал живота си за нас, няма начин да не Го пусне да влезе в сърцето му... – Ханиф отново направи кратка пауза. – Проблемът обаче е че в Близкия изток, а навярно и в другите части по света, където християнството не е познато, уви няма кой да Го чуе, образно казано разбира се, когато Той чука на домовете на хората и ненатрапчиво се опитва да докосне отрудените им и обременени души... В онзи свещен и надхвърлящ всякакво логично обяснение момент, аз запазих самообладание и не реагирах по никакъв начин, който да издаде душевното ми сътресение. Разгледах с привидно спокойствие останалите стенописи, свещени предмети и други забележителности в манастира, а в душата му вилнееше най-сладката и утешителна буря, ако мога така да се изразя. Все пак, макар и доста формално, успях да изпълня намерението си и да проведа няколко разговора със заплануваните сърби. Те струва ми се искрено страдаха, че това са техни земи от векове, които сега насилствено биваха откъсвани като жива плът от суверенната им държава. Те се чувстваха напълно безпомощни притиснати от международния натиск да направят каквото и да било. Говорих с хората, но нито записвах думите им, каквото бе първоначалното ми намерение, нито следвах първоначалния си план. Прибрах се в хотела много късно. Когато си легнах вече беше станало почти полунощ. Бях много изморен. Толкова много, че не намерих сили нито да ям нито дори да си взема душ. Едвам се добрах до леглото и заспах дълбоко. Най-интересното обаче те първа предстоеше. Денят се бе оказал просто прелюдия към това, което щях да изпитам през тази нощ. Това бе най-живият, най-истинският и същевременно най-страшният сън, който някога бях сънувал и който едва ли някога ще забравя. Като повечето сънища той бе странен, но за сметка на това пък бе изключително ясен и разтърсващ. Не знам как, но някак си пак се бях озовал в същата онази църква, която бях посетил през изтеклия ден. За разлика от деня обаче, сега бе нощ и храмът бе напълно безлюден и пуст. За миг попаднах в някаква мъгла, която бавно се разсея и незнайно от къде в центъра на църквата от нея изникна един висок кръст, на който висеше Христос. Той бе вързан с въжета и прикован, точно така както го описват книгите и както е по филмите. Гледката беше ужасна! Пред него бе изправен грубоват войник, който държеше в ръката си камшик и Го бичуваше. А тялото Му бе толкова слабо и така силно наранено, че сърцето ме заболя при тази жестока гледка. Ударите раздираха тишината и беше неописуемо страшно, когато чувах плющенето на камшика. Това бе бич, обкичен с ресни, нанизани с късчета олово, ръбати, остри с грапави страни... При всеки нов удар те се впиваха в трепетната плът на невинния Христос... И всеки път, когато камшикът заплющеше Христос потръпваше, но не издаваше никакъв звук. По измъченото Му лице струеше кръв. В очите Му блестяха сълзи... Венец от тръни кичеше главата Му... Синини и кръв личаха по ребрата. Навсякъде, по раменете, по гърдите, по ръцете и краката Му се виждаха все кървави следи. За момент настъпи тишина и аз паднах на колене, изумен от гледката. Минута по-късно безжалостния и суров войник надигна пак разветия камшик и продължи да шиба... Силно възмутен, аз пламнах... бях обладан от свещен гняв и се спуснах към него, като с цялата си ярост завиках: „Зли човече, какво правиш?! Спри! Хвърли вече този камшик!” Исках да погледна в лицето този звяр... В този момент войникът се обърна и ме погледна. И тогава... ох... Аз се ужасих още повече... защото в него открих своето лице! За мене това бе явно чудо. Първо усещането в храма, а после и съня. Какво да ти кажа повече... На сутринта се събудих християнин.

.

Откъс 3 от "Горски дух":

По-късно през същия ден, пак така изненадващо и неочаквано, както сутринта, Ханиф се обърна към Адам с не по-малко странно питане. Въпросът гласеше, как би постъпил той ако би имал тази власт да върне назад времето, но ако трябва за това да заплати с живота си някой невинен, който той не познава. – Чувството на обич и свобода е много по-силно и по-желано за мен от всичко друго на тази земя – отговори Адам, – но... да ти кажа честно, колкото и да ми е трудно без любов все пак мога да живея, но без съвест..., знам ли... може би няма да изкарам и три дни. Незнайно защо този отговор по някакъв необясним начин успя да натъжи Ханиф. – О, бедни ми спътниче в неволята..., о мило мое момче – през сълзи промълви той, – коя е тази сила, която след всичко което вече изтърпя все още те кара да мислиш, че справедливостта е вечно и абсолютно явление? Адам не можа да повярва на ушите си. Явно страхът и безвъзвратността на все по осезаемо приближаващия се ужас бяха започнали да замъгляват не само неговото съзнание, но и това на много по-последователния и уравновесен във всяко едно отношение от него непоклатим професор. ...

.

Ако желаете вижте статия за книгата "Горски дух" от вестник "Новинар" на този линк:

http://www.novinar.net/?act=news&act1=det&stat=center&sql=Mjg4Njs1NQ==&mater=Mjg4NjszOQ==&qstr=%D1%80%D0%B0%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8#ratingstars

.

Oткъс от третия ми роман ПОЛУБОГИНЯ

.

Книгата е с обем 354 страници и струва 14 лв. За повече информация или поръчка може да посетите следните линкове: Store.bg или Svetove.com Смело мога да заявя, че романът „Полубогиня“ е самобитно и необикновено цвете в съвременната ни проза! Изобилстващ от идеи, с динамична история и езотеричен привкус, той би оставил у всеки читател трайни и красиви емоции. Доц. Д – р Цецо Душкин . .

Мила мамо, измина безкрайно много време откакто съдбата те отне от мене. Като се сетя за онези проклети дни ми става толкова болно, че в душата ми се надига истински ураган от гняв, мъка и непримиримост. Често истината е болезнена, но пък знам ли, на някакво ниво именно тя е, която цял живот ме е карала да се чувствам жива. Дълбоко в душата си винаги съм усещала, че ще дойде ден, когато ще мога да я споделя с теб. Е, този момент дойде. Ще се постарая да ти разкажа всичко, което си е струвало да се помни. Преценката ще оставя на теб. Преди три дни почина Маноел. Вчера го погребах. Чувствам се толкова самотна, нещастна и обезверена, че да ти призная честно – направо ми се иска да го последвам. Никога до дози момент не съм мислила, че Бог е способен да ми причини подобно нещастие... и то за пореден път... в и без това ограбения ми живот. Винаги съм вярвала, че всяко зло само по себе си е достатъчно жестоко, за да не се повтори, а още по-малко пък и потрети в живота на един и същ човек, но уви, явно съм се лъгала... Със загубата на Маноел осиротях безвъзвратно. О, мамо, пиша ти за Маноел, но забравих да ти кажа кой всъщност беше той. Извини ме, че започнах малко отзад напред. Така е, защото всичко е толкова абсурдно. Маноел беше моя съпруг, с който живях близо петдесет и осем години. Най-предания, внимателен, галантен и грижовен мъж на земята. С чиста съвест казвам тези думи за него. В този ред на мисли може би е редно да ти споделя и моята възраст. Знам, че навярно ще ти прозвучи странно, но такива са фактите – в момента съм на седемдесет и осем. Живея в Лисабон в една голяма, хубава и уютна къща, разположена между булевардите Джункуйера и Индия, но ако трябва да съм по-точна е по-близо до Индия. От прозорците на втория етаж се вижда морето, нежния и приятен полъх на което може да се усети по всяко време на годината. Но какво е прекрасния и подреден дом, когато си сам в него и човекът, който си обичал толкова дълго вече не е между живите? Преди много време, още когато децата бяха малки, споделих с Маноел, че въпреки изминалите години ти продължаваш все така неутешимо ми липсваш и той ме посъветва да ти напиша писмо. Откровено казано тогава това ми се струваше налудничаво, но ето, виж ме сега, него го няма само от три дни аз съм сложила голяма камара бели листа на масата, затиснала съм ги с една празна стъклена вазичка за да не ги разпилее вятъра и съм седнала на верандата твърдо решена да ти разкажа всичко. Не знам дали някога ще имаш възможност да прочетеш тези редове, но освен да се надявам явно е, че нямам друг избор. Твърде вероятно е те никога да не достигнат до теб... и все пак, медицината се променя толкова бързо, че на мен ми се иска да вярвам – както неведнъж ме уверяваше и Маноел – че ти един ден ще живееш отново. Затова ще пиша! Чувствам се някак необяснимо длъжна да го сторя. Убедена съм че го заслужаваш. Макар и късно ти имаш право и трябва да се запознаеш с пропуснатото. Мила моя скъпа и единствена майчице, възнамерявам да ти разкажа всичко, което се случи с мен през изтеклите години..., но тъй като никога до този момент не съм го правила, не знам какво ще се получи. Имам предвид, че писателските ми способности съвсем не са от най-добрите. Вярвам обаче, че ще проявиш разбиране и ще ми простиш неволните грешки, емоционалните и сантиментални изблици и повторенията. За да ти е по-лесно да разбереш случилите се събития, когато дай Боже, някой ден зачетеш това писмо, ще се върна в самото начало. Ще започна от там, когато ти пристигна в Америка и малко след това затвори очи с надеждата, че някога, в необозримото бъдеще, ще се намери лек за твоето заболяване и ти ще се събудиш отново за да бъдеш излекувана веднъж и завинаги. Предполагам че в известна степен истината сигурно ще те разтрои, но ако спестя нещо, навярно никога няма да мога да си го простя, затова ще пиша без да спестявам нищо, за което предварително те моля да ми простиш. Ами, започвам. Около месец след като ти се разболя от онази отвратителна, нелечима и проклета болест всички (както знаеш) се събрахме в трапезарията за да вземем важното решение да продадем къщата за да можем да те изпратим в Америка, където да те замразят. Тогава всичко ми беше като насън. Помня че когато татко, сподавен в сълзи, блед като платно и треперещ от мъка, обяви, че трябва да продадем къщата заедно с цялата й покъщнина за да можем да те спасим беше сряда, защото ако помниш всяка сряда вечер ходихме на Богородичен акатист в параклиса. В събота вече къщата имаше нов собственик и той замина с теб за Щатите, като разбира се взе със себе си всичките пари от продажбата, които незнайно защо избра вместо да внесе в някоя банка да подреди в една средно голяма чанта и да ги пренесе собственоръчно. Няколко седмици по-късно ти попадна в света на забвението. Връщайки се от Америка татко ни попари с новината, че въпреки предварителните договорки с клиниката парите, получени от къщата са се оказали недостатъчни. Той сподели тогава с нас, че в последния момент се почувствал притиснат до стената и бил принуден да изтегли солиден заем за да доплати лечението ти. При добро стечение на обстоятелствата, заемът трябвало да бъде погасен за около десетина години. Изминаха обаче едва четири дни след завръщането на татко от Америка и той почина. Лекарите ни казаха, че се е случило почти мигновено и че изобщо не е страдал. Милият ми татко, получил масивен инсулт и издъхнал на място, просто ей така както си се прибирал от пазара, шофирайки и говорейки с леля по телефона. Брат ми – вече не го виня за нищо – веднага след като научи за нещастието започна на пие и да се спуска стремително надолу. Изведнъж с него се оказахме съвсем сами. Безвъзвратно бяхме загубили не само теб, татко и къщата, но и всичко останало, цялата ни сигурност и всичките ни надежди в един миг се бяха изпарили. Положението беше отчайващо. Тъй като за кратко време се бяхме превърнали в кръгли сираци, нямайки и покрив над главите, въпреки незавидното си материално положение, леля се смили над нас и ни приюти. И двамата страдахме неимоверно много. За по-малко от два месеца отслабнахме приблизително всеки с по над десет килограма. Освен дрехите на гърбовете си не притежавахме нищо, нямахме никакви пари, нито пък какъвто и да било доход. Зависихме само и единствено от милостта и добрата воля на леля и мъжа й. И понеже брат ми не намери сили да спре да пие – нещо повече, скоро след това дори започна да се дрогира, – те го изпратиха, водени от най-добри чувства, убедена съм в това, в специализирана болница за да се лекува. Още първия ден след настаняването му, по една нелепа случайност, опитвайки се да избяга, той се покатерил по някакъв покрив, подхлъзнал се и падайки от около петнадесет метра директно върху асфалта починал на място. Леля плати и двете погребения – това на татко и неговото. Аз останах да живея у нея, всичко на всичко, още четири месеца. Голяма част от този период ми се губи почти напълно. Помня, че дълго време всяка вечер взимах приспивателни, поради което нощите спях безпаметно, като за сметка на това дните ми се бяха превърнали в дълги, мъчителни, полубудни кошмари. Все по осезаемо усещах как лудостта бавно, но стремително се промъква в мен. Първоначално в мислите ми, после в някои от думите, които изричах, а накрая и действията и постъпките ми. Благодарна съм много на леля. В този период тя беше истински снизходителна и добра с мен. Аз обаче не й отвръщах подобаващо. Откровено казано държах се много лошо, а често дори и ужасно. Отказвах да се храня, да се къпя, да си мия зъбите, дори за кратко бях започнала да се нося като някакво хипи, разголена, мръсна и не зачитаща никой и нищо. Ако в този критичен момент над мен не се бе смилило едно съседско момиче, което ми даде наглед прост, но иначе добър и навременен съвет, сигурно както я бях подкарала, скоро щях да последвам клетия си брат. Погледнато от страни тя не направи кой знае какво, но за мен в онзи критичен момент то се оказа решаващо. Посъветва ме да си намеря приятел. „Просто някой”, настояваше тя. И така, притисната до стената, останала без семейство, без дом и без доходи, обаче явно съхранила малко късче от надеждата, която притежавах преди да се случат поредицата от нещастия, аз прибягнах до онова нещо, което не след дълго преобърна целия ми живот. ... // Казвам се Дорес. Живея в Лисабон, Португалия. Висока съм 171 см, и тежа едва 48 кг. Очите ми са кафяви. Косата ми е дълга, права и е също кафява. Тези, които ме познават казват, че имам правилни и хубави черти. Умишлено не прилагам снимка към обявата си, защото не си търся съп- руг или любовник, а просто приятел. Така че, според мен, в този случай външността не е от особено значение. Не при- тежавам никакви материални ценности, имоти и други подобни. В момента дори съм и безработна. Онова, което желая е да си пиша с хора, които се чувстват достатъч- но емоционално и психически силни, за ми помогнат да пре- одолея загубата на семейството ми и да не полудея. // Интернет обявата написа именно въпросното съседско момиче след като веднъж, така да се каже, ме сгащи да без- действам, пред входната врата. Без излишно да се церемони тя ме хвана под мишница и, малко насила закара у тях, къде- то десетина минути по-късно съчини и пусна в глобалното пространство споменатия текст. Още същата вечер в електронната ми поща се получиха над сто писма. В първите няколко дни цялата тази кореспонденция ми се струваше толкова нелепа и смешна, че гледах на нея сякаш не се отнасяше за мен, а за някой друг. Имаше какви ли не обяс- нения и предложения. Някои бяха доста искрени, или поне та- ка изглеждаха на пръв прочит. Други бяха глупави. Трети – недодялани. Четвърти пък бяха направо вулгарни. Въпреки че изминаха толкова много години, част от тези цинизми и до ден днешен са запечатани в съзнанието ми. Странното бе, че когато реших да отговоря на някои от писмата, първо се на- сочих към тези – с най-пошлото съдържание. Какво ли не правих, как ли не се борих със себе си само и само да не дам изява на нараненото си честолюбие, но явно именно обида- та първа успя да реагира в мен. Като някакъв пробуждащ се сърдит мечок, който до този момент бе спал зимен сън в смутената ми и наранена душа, в един миг тя изригна с пъл- на сила. След като приключих с гневната плеяда от остри думи, които спонтанно наредих бързо по адрес на всеки, дръзнал да се погаври с достойнството ми, се успокоих и почувствах значително по-добре. Чак тогава, първоначално от любопит- ство, а после и с известно желание насочих вниманието си и към останалите писма. Дългото четене на всички нормални писма приключи в ранните часове на нощта. Отделих петдесетина от тях, които заслужаваха внимание и в крайна сметка се спрях само на три. От толкова много – само три! Когато легнах и отпуснах глава на възглавницата, в един момент цялата бъркотия с те- зи обяви ми се стори невероятна загуба на време и енергия. Но още на следващия ден бавно започнах да разбирам, че усилието ми си е струвало труда. Започнах кореспонденция със Себастиан, който беше на 31. С Маноел, чиято възраст бе 28. И със загадъчния Адам, който не пожела да ми разкрие възрастта си и който бе на- рекъл себе си „Книжарят“. Себастиан беше французин, Маноел – емигрирал в Ща- тите португалец, а „Книжарят“ американец. За относително кратък период преспах и с тримата. Донякъде изпитвам известно неудобство, че тогава по- светих толкова много време на секса, но в онзи момент за мен той бе най-лесното и сладко бягство от действителност- та. Сега, гледайки назад от позицията на опита, осъзнавам че това, в което се впуснах презглава на младини, можеше да ми донесе големи разочарования и неприятности, но слава Богу, всичко премина леко и безметежно. В началото си мислех, че отношенията ми с „Книжарят“ ще са най-вълнуващи и интересни, но не беше така. Себастиан се оказа най-скандален. Няма да повярваш! Той беше жиголо! „Книжарят“ пък бе женен, но... сексуално незадоволен. Още в първото му писмо усетих нещо гнило. Въпреки висо- ката ерудиция, излъчваше несигурност и напрежение. Един- ствено Маноел бе свободен в истинския смисъл на думата. Той бе и най-привлекателен. Ако погледнех с нужния разум към тримата, трябваше още от самото начало да се спра на него, но аз исках да ги преценя и направя избора си, имайки база за сравнение. Навярно звучи глуповато, но тогава така усещах нещата. Скоро след запознанството ни и тримата ме попитаха за възрастта ми, която не бях посочила. Аз просто, ей така, реших да си направя шега с тях като казах, че съм на четиридесет. Раз- бира се струва ми се, че никой не се хвана на въдицата. Две седмици след пускането на обявата започна светов- ния панаир на книгата в Мадрид. Това бе добър повод да се срещна с тях, защото, по техните думи, и тримата много оби- чаха да четат, и бяха планували да посетят изложението мно- го преди нашето запознанство. Трябва да ти призная, че въпреки предубедеността си към испанците, останах силно впечатлена от Мадрид. Градът се оказа красив, богат и модерен. Сградата на панира бе ог- ромна и стилна, а предлагането и обслужването превъзходно. Имаше безплатен сок, кафе и бисквитки. Но, да си дойда на думата. Ще започна със Себастиан. ... /// Част две от ''Полубогиня'': ... Историята му ме впечатли, но, сама по себе си, не бе дос- татъчна да ме преобрази. Дните ми бяха белязани и от друг тип съмнения. „Мисля си, че ако се науча да влизам в умовете на хора- та, това би било предпоставка за доста опасни идеи и хрум- вания“, питах се на глас. „Идея, която не е опасна за никого, не заслужава да се нарича идея“, отвръщаше отеца. На моменти ми писваше да стоя на това пусто и негос- топриемно място. Да съм недохранена, мръсна, да спя на зе- мята и... да гоня имагинерни образи. Тогава Естеван ми на- помняше, че днес хората са осведомени за цената на всичко, но не знаят стойността на най-същественото. Какво имаше предвид, така и не разбрах съвсем. В глава- та ми всичко се въртеше с бясна скорост. В последно време образите се сменяха така бързо, че често вечер, щом останех сама, съзнанието ми се изпълваше с толкова много неща, че се задъхвах. Не мога да отрека фактите. Опитите на Естеван и Мано- ел бяха похвални, но аз страдах. Сърцето ми ме съветваше да се откажа, да спра докъдето бях стигнала и да не изкушавам повече съдбата. Движението ми ръба, ако мога така да се изразя, трая сравнително кратко, но пък беше невероятно. Едва дръзвах да си помисля нещо по-радикално и двамата веднага започва- ха: – Има две крайности: да не слушаш разума или да слу- шаш само него – казваше единия, а другият в унисон допъл- ваше, че въпреки че умът и чувствата ни се усъвършенстват в разговорите с другите хора, все пак ключът към успеха се състои в уединението, защото макар и да са полезни, като ця- ло, повечето разговори ни изчерпват. Затова най-важно е да умеем да подбираме събеседниците си, за да се развиваме, а не да похабяваме ума и чувствата си. Трябвало да не се от- чайвам, а да се вглъбя още повече, защото колкото повече съм изучавала себе си, толкова по-малко съм щяла да прези- рам останалите хора. А това щяло да ми е от полза, когато един ден се науча да виждам в сърцата им. Страхувах се, мамо! Мисля, че ме разбираш. Страхувах се от новото. От неизвестното. От всичко онова, което се та- еше в дълбините на човешките мисли. Напразно Маноел се мъчеше да ме утеши, казвайки ми, че човешката мисъл е ка- то цвете, от което змията прави отрова, а пчелата мед. Тоест, че стига да искам, във всеки мога да видя и открия винаги и нещо добро. Обсипана от внимание и грижи, потънала в размисли и странни предусещания, въпреки смущението си, трябва да ти призная, че се чувствах добре. Прегръщах го и без да се съ- образявам с присъствието на отеца го обсипвах с целувки. Чувствах, че ми е по-близък и от брат. Че с него бих могла да покоря и най-високите върхове, да вляза в най-дълбоките пещери и да прекося най-големите морски ширини. В един подобен момент, за моя изненада, Естеван се намеси и каза нещо, което много ми допадна: „Братът може да не ти е при- ятел, но приятелят винаги ти е брат“. Както винаги, с малко думи казваше много. ...

Ако желаете вижте статия за книгата "Полубогиня" от Книги News TУК ................................................................................................................................................................................................................................................. Oткъси от предстоящия ми четвърти роман ''30 ПАУНДА'' ОТКЪС ЕДНО: ... Иван се доближи до морето, огледа се и след кратко суетене седна на пясъка. Плачеше му се. Влажния солен въздух нахлу в гърдите му и ги изпълни. Той се огледа. Вълните се гонеха една друга в различни форми. Вятърът галеше лицето му. Прелитаха гларуси. Деца играеха в далечината. Иван се заслуша в прибоя. Някъде там в далечината нещо го зовеше както никога до сега. То бе ново, непознато, опасно, но и желано. * * * Иван Колев се роди на 12 Ноември 1985 година в град Ахтопол, югоизточна България. Той бе първото дете на своите родители Донка и Васил. Те бяха скромни и обикновени хорица. Толкова обикновени, че когато се появи на бял свят, те така и не успяха истински да му се зарадват. Причината за това бе, че той вече се беше родил, а те все още не бяха купили нито легло, нито количка, нито ританки, нито дори памперси. Просто тогава такива бяха времената. Всичко се намираше трудно. И въпреки това можеше да се каже, че Иван дойде на този свят желан. Не се бе появил нито твърде рано, за да ги свари неподготвени, нито пък твърде късно за да им бъде в тежест. Очите му бяха сини, косата руса, а кожата му бяла като мляко. Затова, когато Донка го пое в ръце реши, че съдбата я е дарила с ангел. На първия му рожден ден баща му събра родините и гордо обяви пред тях, че синът му един ден ще стане пилот. Повечето роднини бяха доста подпийнали и не го чуха, затова Васил поясни, че е хвърлил пъпа му на летището. Една година по-късно Васил и Донка отново събраха роднините. И този път, както подобаваше традицията, всички доволно се почерпиха. Васил отново гордо припомни, че синът му ще бъде пилот, а в края на тържеството Донка проплака, че Иван е трябвало да има и сестричка. Ама тя я абортирала, защото заедно с Васил се страхували от бъдещето. Животът бил прекалено скъп и несигурен, бе пояснила тя. На втория рожден ден на Иван те вече съжаляваха за малодушието си и за избора си. Все още нямаха излишни пари, но мозъците им бяха уврели и не желаеха да останат с едно дете. Тогава се почна едно ходене по лекари, по билкари, по врачки, но никой не можа да им помогне. Причината бе проста – при аборта утробата на Донка бе повредена. Откакто разбра, че всичко е загубено тя драстично се промени. Започна да слага бебешко столче всеки път до масата, когато се хранеха. Слагаше и купичка с храна, лъжичка, чашка, кърпичка... Васил не успя да й повлияе по никакъв начин и само за да има мир в къщи започна да се преструва, че наистина имат още едно дете. Донка купи още легалце, чаршафи, кърпи, дрешки... Някъде до около седем годишна възраст Иван всяка вечер заспиваше с вярата, че по-малката му сестричка наистина съществува. Той все я чакаше да си върне от далечната страна, защото така му бе казал баща му, че сестричката му е в далечна страна и един ден ще се си дойде. Иван чакаше ли чакаше. Понякога подреждаше мидички и рапанчета на леглото й, за да има с какво да си играе, когато се върне. Друг път правеше герданчета от раковини, които събираше от плажа. Също така много обичаше да прави всевъзможни фигурки от глина. Бе открил едно място до двора на единственото училище в града, където имаше разкошна глина. Той издълбаваше с лъжица част от нея, смесваше я с водна боя и я моделираше. „Ела скъпа сестричка, не се срамувай“, шептеше той вечер на двора, и след това поставяше фигурките пред входната врата. На сутринта първата му работа бе да провери какво се е случило. И понеже фигурките винаги бяха непокътнати тайно си поплакваше. „Не ги е харесала“, заключаваше тогава и се напрягаше да измисли нещо по оригинално. Тогава той се обръщаше за съвет към баща си, но Васил бе твърде зает да се грижи за прехраната на семейството; работеше много и получаваше малко, което подтискаше мъжкото му достойнство до такава степен, че изобщо не му бе до сина му. ... Бъдещето на Иван вещаеше неяснота. Но имаше нещо, което все още никой не подозорише - Иван бе белязан за велики дела. ... ................................ ОТКЪС ДВЕ: ... ''Добре де признавам си го. Така е. Не знам как да прекарвам времето си. Не ми се иска да бъда като другите, но и все още не знам кое е стойностно. Не знам толкова много неща нито за живота нито за смъртта. Чувствам обаче, че онова което ме сполетя не е случайно. Ако е така значи ли това, че трябва да направя нещо кардинално? И ако е така, какво е то?'' Джак изпрати съобщението от мобилния си телефон до Иван, неговия най-добър приятел и взе химикалката. * * * Скъпи мамо и татко, искам да ви съобщя, че взех много важно решение! Знам, че няма да ме разберете, но се надявам поне да опитате. Моля ви само не упреквайте Иван. Аз сам съм отговорен за постъпките си. През живота си хората правят толкова много глупости. За да изкарат прехраната си са заети с толкова неща, които не ги радват. В началото прекарват времето си в грижа предимно за себе си, после в това число влизат и за децата им и така един ден докато остареят. И тога осъзнават, че нищо значително не им се е случило. Топлят ги спомените от отминалата любов, от добре прекараната младост, от сладострастията им, но краят е неизбежен и те се оказват пред една огромна бездна. Иван казва, че съдбата дава този шанс средно на един от десет хиляди души. Шанса да осъзнаеш неизбежността още докато си в началото на пътя, а не на неговия край. Затова сега... * * * Джак се сепна за момент. Той погледна встрани и захапа химикалката. Очите му се навлажниха, погледът замъгли, а главата натежа. Клепачите му започнаха да се затварят. Той отмести белия лист хартия настрана, остави химикалката на масата и блажено се усмихна. Моментът да сложи край на досегашния си живот бе настъпил. Предстоеше новият. * * * * * ... * * * * * Джак Питсън се роди на 31 май 1985 г. в гр. Ексмът, югозападна Англия. Денят бе слънчев и топъл, което според неписаното поверие това бе добър знак за неговото бъдеще. В душата на майка му обаче бушуваха противоречиви чувства. Когато го пое в ръце тя опули очи. Неясно защо, бебето бе по-синкаво отколкото очакваше, а единия край на главата му изглеждаше леко удължен. Наистина много малко удължен, но за набито ѝ око това беше предостатъчен повод за тревога. Дали пък съдбата не бе решила да я накаже заради нещо. Сандра се замисли. Доколкото изобщо вярваше в съдбата тя, не никога досега не ѝ бе причинявала нищо лошо. Сандра отново се замисли. Да, точно така, съдбата винаги бе била снизходителна към нея, даже щедра. До преди година животът ѝ не се различаваше с нищо от този на останалите момичета. Роди се и отрасна в Бристол. Завърши гимназия и започна работа като готвачка в малкия и невзрачен ресторант на баща си. Пускаше картофите в горещото олио, обръщаше яйцата и наденичките на скарата и мечтаеше един ден да получи възможност да следва. И така ден след ден, седмица след седмица, месец след месец. Докато се усети прекара в ресторанта малко повече от десет години. През този период постепенно забрави за мечтата си. Животът ѝ започна да придобива цвят през пролетта на 1984-та. Тогава, на ъгъла на Нелсон Стрийт и Оул Сейнтс Стриитс тя срещна Райън. Той бе облечен с дълго тъмнозелено манто, безупречно изгладен черен панталон, копринено шалче и помпозна шапка. Когато се приближи до нея очите ѝ светнаха, коленете омекнаха, а няколко ситни капчици пот осениха челото ѝ. Лятото на 1984-та бе най-прекрасното, най-пъстрото и най-запомнящото се в нейния живот. В тези няколко топли месеца Райън направи всичко по силите си за да ѝ помогне да навакса пропилените години в ресторанта на баща ѝ. Той не бе богаташ, но имаше достатъчно за да се представи отлично пред нея. Отдадоха се на пътешествия. За пръв път в живота си Сандра видя пирамидите. За пръв път посети Венеция, Мадрид и Париж. За пръв път някой я държеше за ръката толкова продължително и я даряваше с истинско внимание, с любов. За пръв път се почувстваше щастлива. И тогава, в едно кокетно парижко кафене, тя му призна, че иска да прекара всичките си отредени дни на тази земя именно с него. За нейна радост той откликна на чувствата ѝ и двамата се завърнаха в Англия за да свият своето гнездо. По негово предложение решиха да се заселят в югозападата част на страната. Посетиха много градове в графствата: Корнуел, Девън, Съмърсет и Дорсет. Изядоха много пържоли, риби, хайвер, пици. Изпиха солидно количество вино. Изпяха много песни. Изтанцуваха стотици танци. Любиха се бурно и страстно. Любиха се нежно и романтично. Любиха са в бани на хотели, в коли, в тоалетни на барове. Любиха се под открито небе. В началото на октомври избраха първия си дом. Графството бе Девън, градът Ексмът, а улицата Портланд Авеню. Къщата бе самостоятелна, имаше три спални и голяма трапезария, две тоалетни, преден и заден двор. Скоро след като се нанесоха Райън се върна на работа, а на Сандра се зае с приятната задача да обзавежда новопридобития имот. Преди още да успее да го подреди обаче, тя установи, че е бременна. Райън прие новината с голямо вълнение и въпреки, че бебето не бе планирано, то бе добре дошло. ... Martin Ralchevski

Създайте Визитката си