ЧОВЕШКОТО СЪРЦЕ

        Има една тема, която е тъжна и деликатна и почти всички я избягват. Това е темата за внезапната смърт. В случай на неочаквана и внезапна смърт повечето от нас са попълнили документ за съгласие или несъгласие органите ни да бъдат трансплантирани. Разбира се, това е един неприятен, но и необходим въпрос. При инцидент какво е редно да завещаем да се случи с нашите органи? Тъй като човешката душа е безсмъртна, след смъртта на тялото тя вече не е свързана с органите в него и на практика е хуманно и добро дело бъбреци, черен дроб, далак, крайници и т.н. да се прехвърлят в друг човек, чийто живот е застрашен, за да продължи той да живее.

        Въпросът със сърцето обаче е малко по-различен. Подобно на другите органи то също може да се трансплантира. По този въпрос обаче има едно недвусмислено мнение, което съвсем не е за пренебрегване. То е на йеромонах Серафим Роуз (1934 – 1982), който е канонизиран от Руската православна задгранична църква за светец. Той ясно казва, че в случай на внезапна смърт всички органи могат да се дарят, но не и сърцето. Препоръчително е то да не се дарява!

        Това е доста странно и дори, в известен смисъл, непонятно. Защо мисли така този исполин на вярата, чийто живот е бил изпълнен с аскеза, духовна мъдрост и святост? По мое мнение той казва това, защото явно наистина в сърцето има нещо по-специално в сравнение с другите органи в човешкото тяло. И това наистина се потвърждава през годините тъй като по тази дълбока тема има написани доста книги, а има и филми. Сега се сещам за: „21 грама“ (2003), „Сърца в съпротива“ (2000) и „Сърцето“ (2016).

        Но защо изобщо повдигам тази тема? Правя го, защото вчера разговарях с един приятел, който ми разказа за негов близък човек, сириец, който имал сериозни здравословни проблеми. Той отишъл в Китай и там му присъдили ново сърце. Операцията била успешна и този човек се върнал в родината си, за да продължи предишния си живот. Но там се случило нещо необичайно. Неговият живот неочаквано се променил. Незнайно защо изведнъж той спрял да харесва съпругата си, която преди това обичал, и бързо придобил коренно различни навици и вкусове. Развел се, запознал се с друга жена, която била с азиатски черти, и създал с нея ново семейство, придобивайки напълно нови естетически, външни и вътрешни предпочитания. Всички се чудели какво става с него и нямали обяснение. Тогава някои се досетили, че явно това се е случило заради новото му сърце. И наистина това обяснение изглеждало логично.

        Добре съзнавам, че темата освен че е деликатна, е и доста чужда на повечето хора, защото такива операции се случват средно едва няколко пъти на един милион души в световен мащаб. Но това, че подобна операция е малко вероятно да ни засегне, не прави темата по-малко интересна от гледна точка на това, че в сърцето явно наистина се съдържа някакъв отразен лъч и светлина от душата, които не можем да обясним. В този контекст се сещам за думите на свети Лука Войно-Ясенецки (1877 – 1961), чудния руски светец-хирург. Когато комунистите организирали беседи в завода, за да проповядват атеизъм и да „доказват“, че няма Бог, един известен лектор-безбожник го попитал как може да вярва в Бога, когато не Го вижда. На това св. Лука отговорил: „По време на моите операции съм отварял много човешки глави и съм виждал мозъка, но никога не съм виждал ума. А той съществува, нали така?“ Беседата приключила дотам, защото лекторът-атеист нямало какво да отговори в своя защита. Мозъкът съществува. Това е безспорен факт. Но умът също съществува, макар и да е невидим. Нещо подобно се крие и в сърцето. Макар и да е само мускул, който науката може да види и опише, в него има нещо, което остава недостъпно за скалпела и за човешкия разум. В него се срещат две реалности – видимото и невидимото. Може би затова от дълбока древност, когато обичаме, казваме, че обичаме „от сърце“, а когато душата ни е разкъсана от болка, усещаме тази болка именно там. И ако наистина в сърцето остава някакъв невидим отпечатък от човека, то това е още едно напомняне колко велика и непостижима е Божията премъдрост. Защото човекът не е само плът, органи и кръв. В него има тайна, която не може да бъде поставена върху операционната маса, измерена с уред и спокойно да бъде прехвърлена от един човек на друг. Защото никой от нас не знае къде точно свършва тялото и къде започва тайната на душата.

        „Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро.“ (Пс. 103:24).

Откъси от всичките ми книги

 

Благодарение на издателство Еделвайс и на Яна Чиликова се създаде този голям аудиозапис с продължителност почти два часа. В него има откъси от всичките ми книги. Добре съзнавам, че това е дълъг и нетипичен формат за днешното време, но и знам, че който има желание, ще го оцени и ще му се наслади. Тук е включен откъс и от най-новия ми роман “100% любов”, който се очаква да излезе през октомври. Всички книги са налични в сайта на издателството. А в описанието под видеото ще откриете линковете към всяка една от тях. Приятно слушане.

Връзка към записа:  ТУК

Небесни застъпници

        Измина повече от седмица, откакто по БНТ беше излъчен документалният филм „Чудотворецът от Чепеларе“. Не възнамерявах да пиша по темата, защото доста други го направиха и ми се стори ненужно. Но явно някои филми влизат дълбоко в съзнанието, а после тихо започват да работят в душите ни и да се връщат в мислите ни. Искам преди да споделя мислите си обаче да благодаря на БНТ, защото в днешното време, в което телевизионният ефир все повече се изпълва със светски шум, сензации и скандали, БНТ остава телевизията, която все още намира място за Бога, за Църквата и за духовното. След този филм не можех да не мисля за отец Евстати. И колкото повече мислех, толкова по-силно в мен се утвърди убеждението, че той наистина е бил светец. Но не защото някой го е нарекъл така и не защото около него има необикновени истории, не дори и заради многото чудеса. Но заради начина, по който е понесъл смазващата човешка жестокост. Тук, според мен, е един от най-големите му подвизи. Милиционерите от комунистическата власт го измъчат и пребиват почти до смърт. Защото това е била власт (1944 – 1989 г.), която не просто не е вярвала в Бога, но се е страхувала от вярата. Затова комунистите целенасочено са преследвали и убивали свещеници и монаси. По този начин, унижавайки и обезкръвявайки Църквата, те са се опитвали да изтръгнат завинаги християнството от сърцето на народа. След смазващия побой през пролетта на 1952 година отец Евстати е върнат в Чепеларе, за да умре. Представете си само. Праведния и невинен свещеник е така жестоко пребит, че тялото му е разрушено безвъзвратно, а животът му завинаги е прекършен. И въпреки това, в оставащите му няколко дни живот, той не тръгва да разказва на всички какво зло са му стрили комунистите и не превръща болката си в обвинение. Не търси отмъщение, не проклина и не изпълва последните си дни с омраза към убийците си, но мълчи. И точно това мълчание, за мен, е по-силно от хиляди думи. Защото неволно човек прави съпоставка със себе си. Ние живеем във време, в което не можем да понесем дори най-малката обида. Някой написал публично нещо неприятно за нас и ние бързаме да се оплачем, ако може всички да разберат, за да осъдят виновника. Понякога една дума е достатъчна, за да ни отнеме мира. Дори една малка несправедливост. И ние започваме да я носим навсякъде със себе си. А отец Евстати е носил не обида, но смърт. И въпреки това не е позволил на омразата да влезе в сърцето му. Това ме разтърси, защото тук вече не говорим само за характер и за добро възпитание. Тук говорим за Христос. За нашия Господ, Който, прикован на Кръста, сред болката и подигравките, вместо да поиска възмездие, казва: „Отче, прости им, понеже не знаят какво правят.“ (Лука 23:34). Ето това трябва да е мярката и примера и за нас днес – какво казваме, когато ни мразят. Това е истинското християнство. И именно тук човек разбира колко е далеч от Христос.

        Мислех за всичко това, за светостта на отец Евстати от Чепеларе, за този чутовен пример от близкото минало, и се сетих и за други наши светли сънародници, българи, починали неотдавна. Спомних си за отец Георги Пейчев от Жегларци и за схимонах Антоний Зографски от Царево. Техните животи също са изпълнени със светли примери и святост. И тогава в мен се появи един въпрос: Колко ли още такива праведници има, за които никой не знае? Защото светостта не винаги идва с шум. И тогава силно ми се прииска Светият Синод да направи необходимото, за да бъдат изследвани делата и духовното наследство на отец Евстати, отец Георги и схимонах Антоний и да бъдат събрани свидетелства о доказателства. И, ако е Божията воля, тези светли наши сънародници да бъдат прославени за светии. Добре знам, че подобно нещо не става с едно решение, но че Църквата има свой ред и път на изследване и разпознаване. Но въпреки това ще си позволя да отправя своето човешко пожелание: Дай Боже това да се случи по-скоро и паметта за тях да не бъде изгубена. Защото България има нужда от своите съвременни светци, а не от идеологии и от поредните загрижени политици, които ни обясняват как трябва да живеем според „ценностите“ на запада. Ние имаме нужда от примера на хората, които са показали със собствения си живот кой е пътят към спасение.

        Днес много говорим колко е лош светът и колко е паднала България. Както и, незнайно защо, почти всички доброволно се отказваме от едно от най-големите благоговения на тази земя – оставянето на наследници; поради което се стопяваме като народ. Говорим и за това колко са далеч младите от Бога и как няма вяра в техните души. Има много причини да бъдем тревожни, защото определено има сили, които всячески не искат християнството да заеме своето място в живота на българския народ и училището. Има немалко политици, които продължават да се страхуват от християнската вяра и се борят тя да не бъде предавана на нашите деца.

        Но аз отказвам да повярвам, че всичко е изгубено. Защото Бог не е изоставил българския народ. И доказателството е пред очите ни. И то е именно в живота на тези свети хора, за които стана дума по-горе. Те са пример, че Господ продължава да докосва човешките сърца. По молитвите на отец Евстати Янков, на отец Георги Пейчев, на схимонах Антоний Зографски и на всички, знайни и незнайни Божи угодници, просияли по българската земя, Бог да смекчава сърцата ни, да ни връща към вярата и да пази България.

Вижте повече за тях на следните връзки:

Протойерей Евстати Янков:  ТУК

Свещеник Георги Пейчев:  ТУК

Схимонах Антоний Зографски:  ТУК

"Животът на другите"

    В изминалия 20-и век има две епохални исторически световни събития. Едното е рухването на фашизма в края на Втората световна война, а другото е рухването на комунизма. Това са събития, които разтърсват живота на милиони хора и оставят своя дълбок исторически отпечатък.

    На първото събитие вече, във времето, в което живеем, почти няма живи свидетели. Но от второто събитие всички, които са над 50 години, имат живи спомени. Последните години на комунизма се отъждествяваха с много неща, повечето от които отрицателни, като едно от тях беше диктатурата и липсата на свобода. Казвам всичко това не без повод, но защото попаднах на един немски филм, който през 2007 г. е спечелил „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм. А това е невероятно признание. Европейски филм да спечели „Оскар“ само по себе си е нещо наистина голямо. Този филм разкрива какво се е случвало в Източна Германия няколко години преди падането на комунизма. Тези, които са над 50, ще го гледат с много голям интерес, защото ще си спомнят тези неща и ще ги преживят. А тези, които са по-млади, ще го гледат и ще се обогатят исторически, виждайки колко страшно и тъжно е било онова време. Но тук акцентът е друг. И той е много значим. Става дума за една пълна метаморфоза и обръщане на лошия човек в добър. Много силен момент, дълбоко показан и красиво изигран. Трябва да призная обаче че филмът започва някак бавно. Но след това, като един стар автомобил, който набира бавно скорост накрая вече имаш чувството, че ще излетиш. Изключително силно е това постепенно и екзистенциално обръщане на героя. Спомням си сега как преди време говорих с един български режисьор от класическата наша школа за кино, където ги учат, че един филм трябва да има една тема. Една главна тема и това е. А, ето, този филм изглежда, че има една главна тема, но всъщност има няколко и те са много силни. Имаме темите за осъзнаването и преобръщането на човешката душа, за предателството и страха, за използването на властта за унищожаване на другия и още и още. Но за мен най-силен е финалът, защото всъщност имаме два края на филма. Аз си мислех, че филмът свършва, когато двамата герои се срещнаха след падането на Берлинската стена, но без единия да види другия. И после се оказа, че той има и втори край. Неочакван! Който е, две години по-късно и показва как постъпва единия герой и как се отблагодарява на другия! Но да не разкривам повече, ще видите сами как се отблагодарява на човека, който всъщност му е спасил живота. По какъв забележителен и искрен начин. И то без да му каже. Всичко става уж случайно, но посвещението на края ще ви обезоръжи. Оставате без думи, защото посланието е тихо, но красноречиво: във всеки човек, дори и в най-големия злодей, има Божия искра и надежда за спасение! Името на филма е “Животът на другите” (лесно се намира).

            Трейлър на филма: ТУК

"100% ЛЮБОВ" - предстои

     Скъпи приятели,

с вълнение ви представям корицата на новата ми книга „100% любов“, която ще излезе през октомври. 

     Тази книга не е за обяснения и романтични клишета, но е за любовта, която боли. За любовта като решение, риск и саможертва. За тънката граница, зад която си готов да заложиш цялата си кариера, името си и дори собствения си живот, за да спасиш една пречупена човешка душа от мрака. Тя е за тези моменти, в които светът категорично ни казва, че няма никаква надежда, но ние, противно на всяка логика, избираме да дадем всичко от себе си. Буквално 100%.

Общество без устои

         Мисля, че всеки ще се съгласи, че в обществото ни се случват събития, които ни оставят безмълвни пред мащаба на трагедията. Поредният такъв повод за тежки размисли е бруталното убийство, извършено от тинейджъри в Пловдив. В търсене на обяснение, мнозина насочиха отново вниманието ни към смазващия български игрален филм „Номер едно“ отпреди 15 години, който прави тъжен опит да обясни корените на насилието в училищата. Но потопиш ли се в тази творба, няма да намериш отговори, а само мрачно безнадеждие, което не предлага никакво решение и ще усетиш само безпомощност. Затова не го препоръчвам! Истината обаче е, че дълбокият проблем не е на екрана, а в духовния вакуум на съвременното общество и в отхвърлянето на съществуването на Бога. Целият съвременен западен свят, в това число и България, системно и последователно прави всичко възможно да прогони вярата в Господ Иисус Христос от публичното пространство. Живеем във време на активна борба срещу духовните опори. В България тази сурова атеистична борба се води най-агресивно от двете т.нар “партии-люспи” (ПП и ДБ), които с всички възможни средства се противопоставят на това в българското училище да има място за духовно-християнска просвета и образование. Те отдадено се борят срещу идеята на децата да се напомнят фундаменталните и вечни истини че има Десет Божи заповеди, че е важно да се почитат родителите, че не трябва да се краде, да се лъже и т.н. А това са все вечни добродетели и норми, които исторически са изградили нашата вяра, съвест и култура. На Запад този процес е отишъл още по-далеч. Както знаем там, под знамето на либерализма и ЛГБТ-пропагандата, се стигна до изкривявания, които доскоро щяха да звучат като гротескна фантастика. Ако само до преди 20 или 25 години някой беше прогнозирал, че в училищата на децата ще се говори за смяна на пола и че тези идеи ще се пропагандират като норма, това щеше да бъде прието като пълен абсурд тъй като подобно нещо е явно ментално заболяване! Днес обаче, за съжаление, това е реалност. Но нека се замислим защо се стигна до този абсурд? Стигнахме до тук, защото в продължение на десетилетия на материален просперитет и благополучие европейците повярваха, че нямат нужда от висш морален Авторитет. Но когато прогониш Бога от сърцето и съзнанието си, на Негово място не идва никаква абсолютна свобода, но идва липсата на ориентир. Това гениално го формулира Достоевски: „Ако няма Бог, всичко е позволено.“ Защото, когато премахнеш от съзнанието си личната отговорност пред Бога, моралните граници се размиват. И резултатът го виждаме сега. Насилието се превръща в норма на себеутвърждаване. А общуването се свежда до демонстрация на сила. Духовният вакуум обаче никога не остава празен. Когато една цивилизация отхвърли своята вяра и желанието си за възпроизводство, на нейно място неизбежно идва друга. В момента милиони мюсюлмани от Близкия изток и Африка идват в Европа, носейки своята религия и твърда увереност, че тяхната мисия е да ислямизират континента. Ясно е, че те няма да се слеят със свят, в който уври вече няма никакви духовни ценности. Известният канадски професор и психолог Джордън Питърсън прави изключително точна и символична метафора за състоянието на съвременния западен човек. Той го оприличава на преял, отпуснат и потънал в сексуален разпад човек, който лежи на втория етаж на къщата си. Когато му казват: „Долу влязоха враждебни хора и тършуват из кухнята ти!“, той е толкова помрачен в похотта и леността си, че дори няма желание да слезе и да види какво става в собствения му дом, а се успокоява с думите: „Спокойно, моята врата горе е заключена.“ Тази метафора е разтърсваща с истинността си. Вратата горе може и да е заключена, но чуждите враждебни хора (младите мюсюлмани), вече са в къщата ни, а ние сме загубили волята и инстинкта си да защитим дори своя дом и деца. И това няма да се реши с бездействие. Затова, според мен, част спасението, поне за България, е колкото може по-скоро да допуснем Христос в училищата ни! Историята вече ни е давала този урок. Римската империя се разпадна отвътре заради порока, разврата, моралното разложение и разточителството. Когато стана куха отвътре, тя беше превзета от племена, които бяха много по-изостанали, но притежаваха сурова вяра, жизненост и борбен дух. Европа днес не е никак по-различна! Ето защо моята надежда и голям призив са насочени към България. След почти четири десетилетия на преход, лутане и духовна пустота, крайно време е да допуснем Бога в българското училище. Нужно е някой най-после да каже на нашите объркани и изгубени деца: „Има Бог и Иисус Христос наистина възкръсна. Той ви обича, но и вие също носите отговорност пред Него. Нашите души са безсмъртни, затова не забравяйте, че един ден всеки от нас ще отговаря за делата си.“ Ако дадем на младите тази духовна котва, поне част от тях ще открият своя ориентир, ще изберат доброто и няма да позволят на агресията и мракът да ги погълнат. И това не е химера, но е единственият и закономерен начин да съхраним децата ни и бъдещето на България.

Птицата, която помни

         Преди около два месеца почина един мой близък човек. Казваше се Адриан. Бог да го прости. Не знам колко добрини е направил през живота си, на колко хора е помогнал, колко пъти е подал ръка и колко пъти е утешил някого. А може би, пък голяма част от доброто, което е направил, е останало неизвестно. Защото най-истинските добрини често не са шумни. Понякога доброто е просто една ръка, протегната към малко гладно същество. Той хранеше една птица. Бях писал за този случай в деня на неговата кончина. Птицата идваше при колата му. Той я хранеше. И така между тях явно се е била създала една тиха връзка, за която не са били нужни думи. Тя идвала. Той ѝ давал храна. И тя запомнила това. После той почина. Птицата известно време продължи да идва и чака без да разбира защо човекът го няма. Защото животните не разбират смъртта така, както ние я разбираме. Те разбират отсъствието. Човекът го няма. Гласът го ням и ръката, която дава храната я няма. Но споменът остава.

        И ето че днес случайно научих, че птицата е започнала да се връща. Не всеки ден обаче. Идвала веднъж седмично. А понякога през десет дни. Тя идвала на същото място. Кацала, оглеждала се и чакала. Явно е проверявала дали той все пак не се върнал. Може би това е всичко, което тя може да направи. Да се върне там, където някога е получила доброта. 

        Когато ми казаха това си спомних за една от най-необикновените притчи в литературата: притчата за луковицата от „Братя Карамазови“ на Достоевски. В нея се разказва за една жена, която през целия си живот била зла. Тя не правела добро на никого и живяла само за себе си. Когато умряла, душата ѝ попаднала в ада. Но нейният ангел-хранител си спомнил, че веднъж в живота си тя подарила на един беден човек една луковица. Тогава ангелът отишъл при Бога и казал: „Тя все пак е направила и едно добро дело.“ И Бог се смилил и му казал да вземе тази луковица и да я спусне към жената и ако тя успее да се хване за нея, ангелът да я изтегли от ада. И ангелът спуснал луковицата. Жената се хванала за нея и той започнал бавно да я тегли нагоре. Тогава другите души, които били в ада, видели, че тя излиза, и започнали да се хващат за нея. Всички искали да бъдат спасени. Но жената започнала да ги рита и да вика: „Пуснете ме! Това е моята луковица! Не е ваша!“ И в мига, в който тя казала „моята“, луковицата се скъсала. И тя паднала обратно в ада.

        Толкова е страшна тази притча. И едновременно с това е и толкова прекрасна. Защото Достоевски ни казва, че едно добро дело може да се окаже единствената нишка между човека и спасението. Една луковица. Една малка добрина. Нещо, което човекът може би отдавна е забравил. Но Бог не го е забравил.

        Ние не знаем какво означава за едно гладно същество храната, която сме му дали. Бог обаче знае. И затова понякога си мисля, за тези малките неща. Един човек, на когото си дал надежда. Едно дете, което си прегърнал. Едно животно, което си нахранил. Една птица, която си оставил да си тръгне сита. След смъртта човек разбира веднага всичко. И може би тогава вижда и птицата, която се връща, от време на време на същото място. И търси. Тя не знае къде е изчезнал човекът. Не знае защо го няма и че той вече е преминал през границата, от която никой не се връща. Но тя помни. И затова идва. Може би това е нейният начин да каже: „Тук беше той. Тук ме хранеше и беше добър към мен.“

        А може би никой от нас не знае колко голяма може да бъде една такава добрина в очите на Бога. Ние казваме: „Той хранеше само една птица.“ Само. Но какво означава „само“ пред Бога? Може би именно това „само“ е всичко, което остава като свидетелство. Не знам какво друго е направил този човек. Но знам, че една птица го е запомнила. Предполагам, че една птица не може да се моли. Но пък може би самото ѝ връщане е молитва. И може би тогава Бог поглежда към душата на този човек. И казва: „Знам, че там на земята има някой, който те чака.” И навярно това е достатъчно, за да се спусне към една душа в ада не луковица, а Божията ръка. Защото в края на краищата ние всички сме като онази жена от притчата на Достоевски. Всички имаме нужда от спасение. 

        Понякога цяла наша надежда е, че след смъртта, когато всичко земно остане зад нас, някъде все пак ще има някой, който ще каже: „Този човек беше добър. Той ми даде. И аз го обичам.“ И може би в такива съдбовни моменти Господ откликва, смилява се и помилва душите на покойниците.