Птицата, която помни

         Преди около два месеца почина един мой близък човек. Казваше се Адриан. Бог да го прости. Не знам колко добрини е направил през живота си, на колко хора е помогнал, колко пъти е подал ръка и колко пъти е утешил някого. А може би, пък голяма част от доброто, което е направил, е останало неизвестно. Защото най-истинските добрини често не са шумни. Понякога доброто е просто една ръка, протегната към малко гладно същество. Той хранеше една птица. Бях писал за този случай в деня на неговата кончина. Птицата идваше при колата му. Той я хранеше. И така между тях явно се е била създала една тиха връзка, за която не са били нужни думи. Тя идвала. Той ѝ давал храна. И тя запомнила това. После той почина. Птицата известно време продължи да идва и чака без да разбира защо човекът го няма. Защото животните не разбират смъртта така, както ние я разбираме. Те разбират отсъствието. Човекът го няма. Гласът го ням и ръката, която дава храната я няма. Но споменът остава.

        И ето че днес случайно научих, че птицата е започнала да се връща. Не всеки ден обаче. Идвала веднъж седмично. А понякога през десет дни. Тя идвала на същото място. Кацала, оглеждала се и чакала. Явно е проверявала дали той все пак не се върнал. Може би това е всичко, което тя може да направи. Да се върне там, където някога е получила доброта. 

        Когато ми казаха това си спомних за една от най-необикновените притчи в литературата: притчата за луковицата от „Братя Карамазови“ на Достоевски. В нея се разказва за една жена, която през целия си живот била зла. Тя не правела добро на никого и живяла само за себе си. Когато умряла, душата ѝ попаднала в ада. Но нейният ангел-хранител си спомнил, че веднъж в живота си тя подарила на един беден човек една луковица. Тогава ангелът отишъл при Бога и казал: „Тя все пак е направила и едно добро дело.“ И Бог се смилил и му казал да вземе тази луковица и да я спусне към жената и ако тя успее да се хване за нея, ангелът да я изтегли от ада. И ангелът спуснал луковицата. Жената се хванала за нея и той започнал бавно да я тегли нагоре. Тогава другите души, които били в ада, видели, че тя излиза, и започнали да се хващат за нея. Всички искали да бъдат спасени. Но жената започнала да ги рита и да вика: „Пуснете ме! Това е моята луковица! Не е ваша!“ И в мига, в който тя казала „моята“, луковицата се скъсала. И тя паднала обратно в ада.

        Толкова е страшна тази притча. И едновременно с това е и толкова прекрасна. Защото Достоевски ни казва, че едно добро дело може да се окаже единствената нишка между човека и спасението. Една луковица. Една малка добрина. Нещо, което човекът може би отдавна е забравил. Но Бог не го е забравил.

        Ние не знаем какво означава за едно гладно същество храната, която сме му дали. Бог обаче знае. И затова понякога си мисля, за тези малките неща. Един човек, на когото си дал надежда. Едно дете, което си прегърнал. Едно животно, което си нахранил. Една птица, която си оставил да си тръгне сита. След смъртта човек разбира веднага всичко. И може би тогава вижда и птицата, която се връща, от време на време на същото място. И търси. Тя не знае къде е изчезнал човекът. Не знае защо го няма и че той вече е преминал през границата, от която никой не се връща. Но тя помни. И затова идва. Може би това е нейният начин да каже: „Тук беше той. Тук ме хранеше и беше добър към мен.“

        А може би никой от нас не знае колко голяма може да бъде една такава добрина в очите на Бога. Ние казваме: „Той хранеше само една птица.“ Само. Но какво означава „само“ пред Бога? Може би именно това „само“ е всичко, което остава като свидетелство. Не знам какво друго е направил този човек. Но знам, че една птица го е запомнила. Предполагам, че една птица не може да се моли. Но пък може би самото ѝ връщане е молитва. И може би тогава Бог поглежда към душата на този човек. И казва: „Знам, че там на земята има някой, който те чака.” И навярно това е достатъчно, за да се спусне към една душа в ада не луковица, а Божията ръка. Защото в края на краищата ние всички сме като онази жена от притчата на Достоевски. Всички имаме нужда от спасение. 

        Понякога цяла наша надежда е, че след смъртта, когато всичко земно остане зад нас, някъде все пак ще има някой, който ще каже: „Този човек беше добър. Той ми даде. И аз го обичам.“ И може би в такива съдбовни моменти Господ откликва, смилява се и помилва душите на покойниците.

Винаги има надежда

         В световната литература има произведения и автори, които са непреходни. Ще припомня една от най-известните сцени в „Клетниците“ на Виктор Юго (1862). А защо го правя ще стане ясно по-късно. Накратко тази сцена се развива така: Жан Валжан, е затворник, който е освободен след 19 години каторга. Той носи със себе си жълтия си паспорт на бивш затворник. Показвайки този паспорт всички ханове и къщи по пътя му не искат да го приемат и го прогонват. Единственият човек, който се смилява над него е Епископ Шарл Мириел, епископът на Дин. Той го приема без страх, дава му вечеря, легло и го третира като почетен гост. През нощта обаче Жан Валжан става тайно, взема кошницата със сребърните прибори на своя домакин и избягва. На сутринта жандармите го залавят, разбират какво се е случило, арестуват го и го връщат в дома на епископа. Те казват: „Този човек твърди, че вие сте му дали това сребро.“ (всички цитати са по памет). Тогава идва моментът, който променя целия роман. Епископът отговаря: „Да, вярно е. Аз му ги подарих.“ След това се обръща към Жан Валжан и казва: „Но ти забрави да вземеш и свещниците, които бях приготвил за теб.“ След тези думи взема двата масивни сребърни свещника от камината и ги поставя в ръцете на Жан Валжан. Жандармите са напълно смаяни, те свалят белезниците му и си тръгват, убедени, че никаква кражба не е извършена. Когато епископът и Жан Валжан остават сами, епископът произнася най-важните думи: „Жан Валжан, братко мой, ти вече не принадлежиш на злото, а на доброто. С това сребро аз откупих душата ти. Отнемам я от мрачните сили на погибелта и я предавам на Бога!“ Има и още една важна реплика, която често остава незабелязана. Преди това епископът му казва: „Вземи тези свещници и продължи да закриляш невинните и нещастните, но вече като честен човек.“ Точно тези няколко изречения преобръщат живота на Жан Валжан. Но Виктор Юго не описва обръщането му като мигновено чудо. След като си тръгва, Жан Валжан е дълбоко разтърсен, плаче, бори се със себе си и малко по-късно по навик извършва още една дребна кражба. Той отнема една монета от момчето Пти Жерве. Именно тогава окончателно осъзнава какъв лош човек е бил преди и решава никога повече да не живее така. От този момент започва неговото истинско нравствено преобразяване.  

        Тази сцена е една от най-силните литературни илюстрации на християнската идея, че не наказанието, а незаслужената милост може да промени човешкото сърце. Затова и сребърните свещници остават до Жан Валжан през целия му живот и присъстват дори в последните мигове преди смъртта му като символ на великата Божия милост.  

        Припомних тази безсмъртна история не случайно, но защото в този контекст искам да споделя няколко думи за един филм, който гледах наскоро и, който се оказа, че съвсем не е нов. Става дума за филма „Недосегаемите“ (2011). Но както е при книгите, така е и в киното. Тук няма значение кога е написана една книга или кога е създаден един филм. Важно е кога той достига до човека. Именно затова истинското изкуство има толкова дълъг живот. Този филм ме докосна дълбоко най-вече поради това, че направен по действителен случай. Ако не беше така, вероятно щях да си кажа: „Какъв почти неправдоподобен сценарий и каква скалъпена история.“ И щях да имам право, защото историята е толкова невероятна, че звучи абсурдно. Но именно фактът, че всичко това наистина се е случило, ме разтърси много по-силно. Дори, ако зависеше от мен, бих си позволил да сменя заглавието на филма на: „Винаги има надежда.“ Защото в действителност се оказва, че когато човек е изгубил всяка надежда, когато е стигнал до дъното и животът му изглежда безвъзвратно разрушен, понякога е нужен само един човек, за да му даде само един малък тласък. Някой, който да му помогне отново да повярва, че животът не е свършил. И точно това се случва тук! Болногледачът е човек отхвърлен от живота. Човек без дом, без доходи и без бъдеще. Може да се каже, че дори е престъпник. Но, когато получава щедро протегната ръка към него това го променя и той изкарва на бял свят най-доброто от себе си. И така двамата герои си помагат взаимно и се променят един друг, за да се стигне накрая и до кулминацията и до голямото чудо, което че главния герой преоткрива и намира истинската любов. Но преди това той трябва да счупи оковите, които сам е изградил около себе си и което се оказва трудна задача. Гледайки тази истинска история зрителят неволно си задава въпроса: дали на тази земя наистина за всеки човек някъде там има някой друг, който го чака? И дали най-голямото предизвикателство и цел е просто да се опитаме да срещнем този човек и после да имаме смелостта да направим крачката към него? И реално излиза, че е точно така. Защото понякога именно страхът и собствените ни ограничения ни спират да погледнем отвъд границите, които сами сме си поставили. А в този филм препятствието е страшно и дори, бих казал, че е непреодолимо. Това е инвалидността. Но няма да разказвам повече. Гледайте го и сами ще откриете поуката. И пак ще кажа – изводът е, че винаги има надежда. Дори и в най-безнадеждната ситуация. Разбира се, понякога на всички ни е нужен един добронамерен човек като този във филма, който малко да ни побутне. Но това е второстепенния фактор. Много по-важното е ние самите да имаме смелостта и дръзновението да повярваме напълно. Или, ако нямаме сили да го сторим, то да се опитаме поне да имаме малко повече вяра.

За подчинението на волята

         Попаднах случайно на едно видео, към което ще оставя линк отдолу. Още в началото обаче искам да кажа, че не го препоръчвам за гледане. Не защото има страшни сцени или нещо, което да шокира сетивата. Не, няма такива неща. Тежестта му е от друг характер. То е тежко, защото показва едно от най-страшните състояния, до които може да достигне човек. До духовното заслепяване и обсебване!

    Това, което най-много ме потресе, не беше самото престъпление, нито тежката присъда, не беше дори трагичният край. Бог да я прости жената. Най-много ме потресе фактът, че почти никой не видя очевидното. Нито журналистката, която водеше разговора. Нито огромната част от коментиращите под видеото. И изобщо - никой! А то беше буквално казано от самия човек. И то няколко пъти. Той разказа, че повече от двадесет и две години е живял с тази жена като насън. Сам призна, че през цялото време е бил като в някаква мъгла и е бил със замъглен разум. Разказа, че по нейно настояване са посещавали врачки, баячки, гадателки и ходжи.

    И тук повечето хора просто подминават това с лека ръка. А за мен именно оттук започва трагедията. Защото живеем във време, в което хората ходят при врачки „от любопитство“, при гадатели „за да видят бъдещето“, при ходжи „да им развалят магия“, и т.н. И всичко това се представя почти като нормална и безобидна част от живота.

    То обаче (както се видя от тази трагична история) съвсем не е безобидно! Православната църква предупреждава за тази опасност вече две хиляди години, но не защото иска да забрани нещо. А защото знае колко страшни могат да бъдат духовните последици.

    Най-потресаващият момент беше, когато този човек започна да говори за самото убийство. Той не каза: „Реших да я убия.“ Не каза: „Планирах го.“ Или: „Исках да го направя.“ Но напротив. Той повтаряше отново и отново: „Изобщо не исках да я убивам. Не знам как стана. Аз просто я ударих. Не бях на себе си.“

    Замислете се над тези думи. Това не са думи на човек, който описва хладнокръвно престъпление. Това са думи на човек, който сам не разбира какво се е случило с него.

    След това журналистката го попита: „А ти обичаше ли тази жена?“ И той… не можа да отговори. Каза: “Щом съм живял толкова години с нея… сигурно.“

    Как е възможно човек да не знае дали обича жената, с която е живял двадесет и две години и да не може да отговори на толкова елементарен въпрос?

    Според мен това е така, защото е имал напълно замъглено съзнание. Поради магиите над него той е загубил способността ясно да вижда реалността. Разбира се, съдът вече се е произнесъл за юридическата страна. Аз не говоря за нея. Изобщо не оправдавам убийството нито пък насилието. Но това не ми пречи да видя и че пред мен стои човек, който видимо изглежда като жертва на едно огромно духовно въздействие и падение. Години подред тя го е водила при какви ли не гадатели, заклинатели и ходжи. Тоест при хора, които са слуги на злото и които постоянно общуват с бесове.

    И тук идва големият проблем за всички нас. Днес обществото признава всякакви зависимости и психични заболявания. Признава манипулацията и промиването на съзнанието. Но когато стане дума за духовното нападение и поробване, мнозина започват да се усмихват иронично. А всъщност тези неща са факт и именно те са най-страшното. Защото те поразяват самата човешка природа и разум. И човек започва да върши неща, които никога не би направил, ако беше духовно свободен.

    Ние трябва да знаем, че от това голямо зло, по човешки, няма защита! От него може да ни предпази само Бог. Като православни християни ние трябва да знаем, че единствената сигурна защита срещу демоничното влияние е животът в Господ Иисус Христос. Както, разбира се, и молитвата, постът, изповедта и най-вече Светото причастие.

    Поради това нека не гледаме на този трагичен случай само като на поредната криминална хроника. А да го приемем сериозно и като предупреждение. Защото най-големите трагедии почти никога не започват с убийство. Те започват с едно уж невинно посещение при ходжа или врачка. С едно уж безобидно леене на куршум. С едно уж любопитство към бъдещето. И когато в последствие човек разбере накъде го е отвел този път вече е прекалено късно.

    Затова нека си вземем поука и да кажем от сърце: „Господи Иисусе Христе, помилвай ме. Пази ме от злото! Просвети мислите ми и не допускай никога да се отклоня от Теб. Амин.“

    Линкът: ТУК

ИСТИНСКОТО ЛИЦЕ НА ЗЛОТО

         Неотдавна прочетох една книга на български автор, в която бяха описани сцени на насилие с такива подробности, че останах потресен. Даже след това, спестявайки името му, написах публикация, в която изразих убеждението си, че подобни неща не бива да се разказват в детайли. За злото може да се говори, но има огромна разлика между това да го осъдиш и това да го превърнеш в зрелище. Злото не бива да се преразказва, романизира и да се превръща в предмет на любопитство.

    Това е мое мнение. Разбира се всеки има право на свое такова. Защото през последните седмици светът беше разтърсен от чудовищни разкрития, които трудно могат да бъдат побрани от човешкия разум. Разкритията в Англия за огромен брой деца (над 250 хиляди), чиито съдби са били смазани по най-жесток начин от хиляди организирани насилници мюсюлмани, предимно с пакистански произход, е неописуемо и ужасяващо. Ще го казжа отново: това са деца! Истинското лице на мюсюлманите и тяхната жестокост бяха разкрити за пореден път. Светът потръпна и замръзна. Не искам да разказвам подробности. Ако някой не е запознат със случая, нека сам да се информира. Има неща, които човек не бива да произнася с лека ръка, защото самото им описание наранява дълбоко. Тук обаче прави впечатление, че най-страшното сякаш не е самото извършено зло, но че за него се е знаело отдавна и е било умишлено укривано от властта, за да се запази религиозния мир, защото както вече стана ясно насилниците не са англичани. Когато години наред институции и цели системи знаят за злодеяния, а изобщо не действат е потресващо! Ужасно е, че страхът и политическите сметки се оказват по-силни от съдбите на невинните и най-беззащитните.

    Затова е нормално човек да си зададе въпроса: как е възможно да се стигне до такава жестокост? Какво се случва с човешката душа, когато загуби всякакви нравствени граници? Според Карл Юнг най-решаващият въпрос за човека е: “Свързан ли е той с нещо безкрайно или не?” Разбирате ли каква голяма сила има в тези думи? Защото ако човек не вярва във възмездието, което винаги идва свише, последствията могат да бъдат разрушителни. Тъй като злото не е просто обществен проблем, но то е също и духовна, и нравствена катастрофа. Някога, през далечната 2009 г., описах подобна страшна душевна метаморфоза в романа си “Горски дух”. Там описах образ Ханиф (един търсещ истината мюсюлманин), който извършва престъпление, за да премине, в последствие, през пълен катарзис и промяна. Сякаш, още тогава, неволно съм искал да видя лъчът надежда в покварената човешката душа и да дам надежда на читателя.

    Днес живеем в свят, в който често се водят безкрайни спорове по всевъзможни обществени теми, докато истинските трагедии, като тази за която говорим сега, остават за съжаление в сянка. Понякога обществото губи способността си да различава кое е наистина значимо и кое заслужа цялото ни внимание. А това е много тревожен знак.

    Дълбоко съм наранен от случилото се! И отказвам да го приема докрай, защото всичко в мен се преобръща! Но, въпреки всичко, твърдо отказвам да повярвам, че злото има последната дума. Това е така, защото съм християнин и вярвам в Бога. Вярвам и знам, че няма нито една пролята сълза, която да е останала незабелязана от Бога. Както и, че нито една несправедливост и престъпление няма да останат без отговор и възмездие. Но не злорадствам и не желая ничие страдание, а само вярвам и знам, че Божият съд е съвършен и че всяка жертва ще получи утеха, а всеки мъчител ще отговаря за делата си. И именно тази вяра ми дава сили да не изпадна в отчаяние. Защото, както казва проф. Джордън Питерсън: “Ако светът беше оставен единствено на човешката помрачена съвест ние бихме изгубили цялата си надежда. Но Бог вижда всичко. А това променя цялата картина!”

    Да се молим Бог да пази всички деца както и всички измъчени и потискани човешки души. А на нас да ни даде смелост да не се страхуваме и да не мълчим пред злото. Защото в противен случай ще излезе, че всичко е стихийно и няма вечна справедливост. А това би ни смазало, тъй като никой нормален човек не може да понесе живота, ако той няма смисъл!

И ТОВА ЩЕ ПРЕМИНЕ

     През 1967 година майка ми и баща ми сключват брак в София. Тогава България е дълбоко потопена в комунизма. Това е време, в което хората говорят едно вкъщи и съвсем друго навън и в което свободното мнение е струвало работата, свободата и дори понякога и живота. Малко след сватбата майка ми разговаря с моя дядо (бащата на баща ми), Бог да го прости, и той я предупреждава: „Вие сте зрели хора. И трябва да знаете, че това, което се говори тук за властта не се говори навън, защото е опасно.“ И след това казва нещо, което тогава ѝ се струва невероятно и дори революционно: „Когато този строй си отиде той ще бъде записан с най-черните букви в нашата история.“ Той не предполага, че комунизмът ще рухне. Той го знае! Припомням, че годината е 1967 и че тогава за младото поколение комунизмът изглежда вечен. Майка ми не може да си представи как подобна толкова силна и страшна система би могла изобщо някога да престане да съществува и се чуди. Но десетилетия по-късно тя си спомня думите на дядо ми и разбира колко е бил прав.

    Защо разказвам това? Правя го, за да припомня, че всяка идеология има свой ограничен живот. Някои продължават по-дълго, други по-кратко. Но когато една идея е в конфликт с човешката природа и с вечните ценности, тя неизбежно започва да губи почва под краката си и рухва.

    Днес мнозина вярват, че определени обществени течения, като например менталната ЛГБТ-пропаганда, са необратими и че навярно ще продължат вечно. До неотдавна милиони хора са вярвали по същия начин и за комунизма. Но има една закономерност в историята, която винаги се повтаря и тя е че всяка идеология, която се опитва да заеме мястото на истината, рано или късно, рухва! По тази причина се сещам за думите на известния психолог Джордън Питърсън. Той многократно е говорил за това, че смисълът на живота не се намира в удоволствието, а в отговорността. Не е в моментното желание, а в жертвата. Както и, че да живееш само за себе си и да се откажеш от семейство, и особено от това да имаш деца, е вид душевно заболяване. Защото, според него, човекът израства единствено чрез отговорността и вярата. И тук се намира най-голямата битка на нашето време. Защото днес отново сме изправени пред поредната идеология. И отново има хора, които настояват, че всеки е длъжен да приеме техния определен възглед за човека и за публичната шумна показност на хомосексуализма.

    Като християнин аз вярвам, че човек трябва да бъде уважаван независимо от своите убеждения и житейски избори. Но също така вярвам, че имам право да защитавам това, което Господ Иисус Христос е оставил като образец. А Той е пределно ясен: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат двамата една плът.“ (Мат. 19:5). Тук няма неяснота и двусмислие. Християнската представа за семейството е оцеляла две хиляди години не защото е модерна, а защото е истинна, ражда поколения и оставя живот.

    Днес много хора говорят за права и малко говорят за отговорности. Много говорят за себеизразяване, а малко за саможертва и дълг. Но всеки народ оцелява не защото има шумни активисти, певици и гей-прайдове. Народът оцелява, защото има майки, бащи, деца, и семейства. И защото има хора, готови да жертват собственото си удобство за бъдещето на следващото поколение. Затова и съм убеден, че никоя съвременна идеология не може да замени семейството.

    Тя може временно да го атакува. Може временно да го осмива и временно да го представя като отживелица. Но никога не може да го замени! Защото срещу нея стои не просто традиция, но Самият Бог, Църквата и човешката природа. „Небето и земята ще преминат, но Моите думи няма да преминат.“ (Мат. 24:35). Затова, помнете, няма нищо тревожно в действията на тези объркани хора днес на площада, които развяват знамената на порока и скандират срам. Не изпитвайте лоши чувства към тях, защото времето им скоро ще премине както премина и комунизма. Историята е показвала това много пъти. Режими и идеологии са се издигали и падали. Но накрая винаги е оставала истината! И когато, след няколко години, нашите деца и внуци погледнат назад към времето, в което живеем те няма да помнят имената на повечето знаменитости, активисти, певици и обществени “герои” на деня. Но ще помнят своите родители, семейства и своята вяра!

Кратки вечерни молитви

 Кратки вечерни молитви 

за всеки ден от годината:

ТУК

За липсата на майките

         Гледах последните два епизода на “Бригада Нов дом” от този месец и съм разтърсен, защото това бяха теми, които не са за телевизията, но за душата. И когато подобни неща се появят на екрана, усещаш, че това не е случайно. Забелязал съм, че когато две еднакво тежки истории се появят скоро една след друга, това не е съвпадение, но знак. А в тези два епизода темата беше една и съща. Тя беше за майки, които са се отказали от децата си. Не са починали и не са изчезнали. Но окончателно са се отказали от тях. Това е парадокс, който човешкият ум трудно приема, а сърцето, според мен, изобщо не може да понесе. Какво означава да имаш майка, която е жива, даже живее в същия град, но я няма за теб? Това е рана, която не зараства, защото тя няма край. Няма погребение, няма сбогуване, няма затваряне на кръга, но има само отсъствие, което тежи повече дори от смърт! В единия случай бащата също го няма, той е починал, Бог да го прости. И децата са останали единствено в ръцете на баба им, която вместо да живее старините си в покой, носи отново цялата тежест на всичките грижи, страхове и лишения. Това е тиха жертва, която рядко се изговаря. Но е свята!

        И в двата случая майките са близо по разстояние до децата си. А това прави всичко още по-болезнено. Защото дистанцията не е физическа, но вътрешна! И точно това е най-страшното: че любовта, която би трябвало да е естествена като дишането, липсва напълно! Водещата Мария Силвестър се опитваше да даде утеха и да вдъхне кураж. Но мисля, че не й се получи, защото истината е, че има страдания, които не се лекуват с думи. И особено с думи, които звучат добре, но не стигат до дълбочината на болката. Защото тази болка е екзистенциална!

        Тези два епизода ме накараха да се замисля, че около нас има много деца, които растат без родителска грижа. А това е може би едно от най-големите страдания в света, които съществуват! Децата могат да преживеят лишения. Могат да понесат трудности. Но когато няма кой да ги обича, нещо в тях се пречупва още в самото начало. И този счупен порив остава в тях за цял живот.

        Но нека видим и лъчът надежда, защото “Бригада нов дом” не прави само ремонтите, но и дава достойнство и усещане на тези тъжни деца, че те не са невидими. Разбира се, това не заменя майките и не лекува раните и болката, но напомня, че доброто съществува не само като идея, а и като свидетелство, че има Бог.