Откъси от всичките ми книги

 

Благодарение на издателство Еделвайс и на Яна Чиликова се създаде този голям аудиозапис с продължителност почти два часа. В него има откъси от всичките ми книги. Добре съзнавам, че това е дълъг и нетипичен формат за днешното време, но и знам, че който има желание, ще го оцени и ще му се наслади. Тук е включен откъс и от най-новия ми роман “100% любов”, който се очаква да излезе през октомври. Всички книги са налични в сайта на издателството. А в описанието под видеото ще откриете линковете към всяка една от тях. Приятно слушане.

Връзка към записа:  ТУК

Небесни застъпници

        Измина повече от седмица, откакто по БНТ беше излъчен документалният филм „Чудотворецът от Чепеларе“. Не възнамерявах да пиша по темата, защото доста други го направиха и ми се стори ненужно. Но явно някои филми влизат дълбоко в съзнанието, а после тихо започват да работят в душите ни и да се връщат в мислите ни. Искам преди да споделя мислите си обаче да благодаря на БНТ, защото в днешното време, в което телевизионният ефир все повече се изпълва със светски шум, сензации и скандали, БНТ остава телевизията, която все още намира място за Бога, за Църквата и за духовното. След този филм не можех да не мисля за отец Евстати. И колкото повече мислех, толкова по-силно в мен се утвърди убеждението, че той наистина е бил светец. Но не защото някой го е нарекъл така и не защото около него има необикновени истории, не дори и заради многото чудеса. Но заради начина, по който е понесъл смазващата човешка жестокост. Тук, според мен, е един от най-големите му подвизи. Милиционерите от комунистическата власт го измъчат и пребиват почти до смърт. Защото това е била власт (1944 – 1989 г.), която не просто не е вярвала в Бога, но се е страхувала от вярата. Затова комунистите целенасочено са преследвали и убивали свещеници и монаси. По този начин, унижавайки и обезкръвявайки Църквата, те са се опитвали да изтръгнат завинаги християнството от сърцето на народа. След смазващия побой през пролетта на 1952 година отец Евстати е върнат в Чепеларе, за да умре. Представете си само. Праведния и невинен свещеник е така жестоко пребит, че тялото му е разрушено безвъзвратно, а животът му завинаги е прекършен. И въпреки това, в оставащите му няколко дни живот, той не тръгва да разказва на всички какво зло са му стрили комунистите и не превръща болката си в обвинение. Не търси отмъщение, не проклина и не изпълва последните си дни с омраза към убийците си, но мълчи. И точно това мълчание, за мен, е по-силно от хиляди думи. Защото неволно човек прави съпоставка със себе си. Ние живеем във време, в което не можем да понесем дори най-малката обида. Някой написал публично нещо неприятно за нас и ние бързаме да се оплачем, ако може всички да разберат, за да осъдят виновника. Понякога една дума е достатъчна, за да ни отнеме мира. Дори една малка несправедливост. И ние започваме да я носим навсякъде със себе си. А отец Евстати е носил не обида, но смърт. И въпреки това не е позволил на омразата да влезе в сърцето му. Това ме разтърси, защото тук вече не говорим само за характер и за добро възпитание. Тук говорим за Христос. За нашия Господ, Който, прикован на Кръста, сред болката и подигравките, вместо да поиска възмездие, казва: „Отче, прости им, понеже не знаят какво правят.“ (Лука 23:34). Ето това трябва да е мярката и примера и за нас днес – какво казваме, когато ни мразят. Това е истинското християнство. И именно тук човек разбира колко е далеч от Христос.

        Мислех за всичко това, за светостта на отец Евстати от Чепеларе, за този чутовен пример от близкото минало, и се сетих и за други наши светли сънародници, българи, починали неотдавна. Спомних си за отец Георги Пейчев от Жегларци и за схимонах Антоний Зографски от Царево. Техните животи също са изпълнени със светли примери и святост. И тогава в мен се появи един въпрос: Колко ли още такива праведници има, за които никой не знае? Защото светостта не винаги идва с шум. И тогава силно ми се прииска Светият Синод да направи необходимото, за да бъдат изследвани делата и духовното наследство на отец Евстати, отец Георги и схимонах Антоний и да бъдат събрани свидетелства о доказателства. И, ако е Божията воля, тези светли наши сънародници да бъдат прославени за светии. Добре знам, че подобно нещо не става с едно решение, но че Църквата има свой ред и път на изследване и разпознаване. Но въпреки това ще си позволя да отправя своето човешко пожелание: Дай Боже това да се случи по-скоро и паметта за тях да не бъде изгубена. Защото България има нужда от своите съвременни светци, а не от идеологии и от поредните загрижени политици, които ни обясняват как трябва да живеем според „ценностите“ на запада. Ние имаме нужда от примера на хората, които са показали със собствения си живот кой е пътят към спасение.

        Днес много говорим колко е лош светът и колко е паднала България. Както и, незнайно защо, почти всички доброволно се отказваме от едно от най-големите благоговения на тази земя – оставянето на наследници; поради което се стопяваме като народ. Говорим и за това колко са далеч младите от Бога и как няма вяра в техните души. Има много причини да бъдем тревожни, защото определено има сили, които всячески не искат християнството да заеме своето място в живота на българския народ и училището. Има немалко политици, които продължават да се страхуват от християнската вяра и се борят тя да не бъде предавана на нашите деца.

        Но аз отказвам да повярвам, че всичко е изгубено. Защото Бог не е изоставил българския народ. И доказателството е пред очите ни. И то е именно в живота на тези свети хора, за които стана дума по-горе. Те са пример, че Господ продължава да докосва човешките сърца. По молитвите на отец Евстати Янков, на отец Георги Пейчев, на схимонах Антоний Зографски и на всички, знайни и незнайни Божи угодници, просияли по българската земя, Бог да смекчава сърцата ни, да ни връща към вярата и да пази България.

Вижте повече за тях на следните връзки:

Протойерей Евстати Янков:  ТУК

Свещеник Георги Пейчев:  ТУК

Схимонах Антоний Зографски:  ТУК

"Животът на другите"

    В изминалия 20-и век има две епохални исторически световни събития. Едното е рухването на фашизма в края на Втората световна война, а другото е рухването на комунизма. Това са събития, които разтърсват живота на милиони хора и оставят своя дълбок исторически отпечатък.

    На първото събитие вече, във времето, в което живеем, почти няма живи свидетели. Но от второто събитие всички, които са над 50 години, имат живи спомени. Последните години на комунизма се отъждествяваха с много неща, повечето от които отрицателни, като едно от тях беше диктатурата и липсата на свобода. Казвам всичко това не без повод, но защото попаднах на един немски филм, който през 2007 г. е спечелил „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм. А това е невероятно признание. Европейски филм да спечели „Оскар“ само по себе си е нещо наистина голямо. Този филм разкрива какво се е случвало в Източна Германия няколко години преди падането на комунизма. Тези, които са над 50, ще го гледат с много голям интерес, защото ще си спомнят тези неща и ще ги преживят. А тези, които са по-млади, ще го гледат и ще се обогатят исторически, виждайки колко страшно и тъжно е било онова време. Но тук акцентът е друг. И той е много значим. Става дума за една пълна метаморфоза и обръщане на лошия човек в добър. Много силен момент, дълбоко показан и красиво изигран. Трябва да призная обаче че филмът започва някак бавно. Но след това, като един стар автомобил, който набира бавно скорост накрая вече имаш чувството, че ще излетиш. Изключително силно е това постепенно и екзистенциално обръщане на героя. Спомням си сега как преди време говорих с един български режисьор от класическата наша школа за кино, където ги учат, че един филм трябва да има една тема. Една главна тема и това е. А, ето, този филм изглежда, че има една главна тема, но всъщност има няколко и те са много силни. Имаме темите за осъзнаването и преобръщането на човешката душа, за предателството и страха, за използването на властта за унищожаване на другия и още и още. Но за мен най-силен е финалът, защото всъщност имаме два края на филма. Аз си мислех, че филмът свършва, когато двамата герои се срещнаха след падането на Берлинската стена, но без единия да види другия. И после се оказа, че той има и втори край. Неочакван! Който е, две години по-късно и показва как постъпва единия герой и как се отблагодарява на другия! Но да не разкривам повече, ще видите сами как се отблагодарява на човека, който всъщност му е спасил живота. По какъв забележителен и искрен начин. И то без да му каже. Всичко става уж случайно, но посвещението на края ще ви обезоръжи. Оставате без думи, защото посланието е тихо, но красноречиво: във всеки човек, дори и в най-големия злодей, има Божия искра и надежда за спасение! Името на филма е “Животът на другите” (лесно се намира).

            Трейлър на филма: ТУК

"100% ЛЮБОВ" - предстои

     Скъпи приятели,

с вълнение ви представям корицата на новата ми книга „100% любов“, която ще излезе през октомври. 

     Тази книга не е за обяснения и романтични клишета, но е за любовта, която боли. За любовта като решение, риск и саможертва. За тънката граница, зад която си готов да заложиш цялата си кариера, името си и дори собствения си живот, за да спасиш една пречупена човешка душа от мрака. Тя е за тези моменти, в които светът категорично ни казва, че няма никаква надежда, но ние, противно на всяка логика, избираме да дадем всичко от себе си. Буквално 100%.

Общество без устои

         Мисля, че всеки ще се съгласи, че в обществото ни се случват събития, които ни оставят безмълвни пред мащаба на трагедията. Поредният такъв повод за тежки размисли е бруталното убийство, извършено от тинейджъри в Пловдив. В търсене на обяснение, мнозина насочиха отново вниманието ни към смазващия български игрален филм „Номер едно“ отпреди 15 години, който прави тъжен опит да обясни корените на насилието в училищата. Но потопиш ли се в тази творба, няма да намериш отговори, а само мрачно безнадеждие, което не предлага никакво решение и ще усетиш само безпомощност. Затова не го препоръчвам! Истината обаче е, че дълбокият проблем не е на екрана, а в духовния вакуум на съвременното общество и в отхвърлянето на съществуването на Бога. Целият съвременен западен свят, в това число и България, системно и последователно прави всичко възможно да прогони вярата в Господ Иисус Христос от публичното пространство. Живеем във време на активна борба срещу духовните опори. В България тази сурова атеистична борба се води най-агресивно от двете т.нар “партии-люспи” (ПП и ДБ), които с всички възможни средства се противопоставят на това в българското училище да има място за духовно-християнска просвета и образование. Те отдадено се борят срещу идеята на децата да се напомнят фундаменталните и вечни истини че има Десет Божи заповеди, че е важно да се почитат родителите, че не трябва да се краде, да се лъже и т.н. А това са все вечни добродетели и норми, които исторически са изградили нашата вяра, съвест и култура. На Запад този процес е отишъл още по-далеч. Както знаем там, под знамето на либерализма и ЛГБТ-пропагандата, се стигна до изкривявания, които доскоро щяха да звучат като гротескна фантастика. Ако само до преди 20 или 25 години някой беше прогнозирал, че в училищата на децата ще се говори за смяна на пола и че тези идеи ще се пропагандират като норма, това щеше да бъде прието като пълен абсурд тъй като подобно нещо е явно ментално заболяване! Днес обаче, за съжаление, това е реалност. Но нека се замислим защо се стигна до този абсурд? Стигнахме до тук, защото в продължение на десетилетия на материален просперитет и благополучие европейците повярваха, че нямат нужда от висш морален Авторитет. Но когато прогониш Бога от сърцето и съзнанието си, на Негово място не идва никаква абсолютна свобода, но идва липсата на ориентир. Това гениално го формулира Достоевски: „Ако няма Бог, всичко е позволено.“ Защото, когато премахнеш от съзнанието си личната отговорност пред Бога, моралните граници се размиват. И резултатът го виждаме сега. Насилието се превръща в норма на себеутвърждаване. А общуването се свежда до демонстрация на сила. Духовният вакуум обаче никога не остава празен. Когато една цивилизация отхвърли своята вяра и желанието си за възпроизводство, на нейно място неизбежно идва друга. В момента милиони мюсюлмани от Близкия изток и Африка идват в Европа, носейки своята религия и твърда увереност, че тяхната мисия е да ислямизират континента. Ясно е, че те няма да се слеят със свят, в който уври вече няма никакви духовни ценности. Известният канадски професор и психолог Джордън Питърсън прави изключително точна и символична метафора за състоянието на съвременния западен човек. Той го оприличава на преял, отпуснат и потънал в сексуален разпад човек, който лежи на втория етаж на къщата си. Когато му казват: „Долу влязоха враждебни хора и тършуват из кухнята ти!“, той е толкова помрачен в похотта и леността си, че дори няма желание да слезе и да види какво става в собствения му дом, а се успокоява с думите: „Спокойно, моята врата горе е заключена.“ Тази метафора е разтърсваща с истинността си. Вратата горе може и да е заключена, но чуждите враждебни хора (младите мюсюлмани), вече са в къщата ни, а ние сме загубили волята и инстинкта си да защитим дори своя дом и деца. И това няма да се реши с бездействие. Затова, според мен, част спасението, поне за България, е колкото може по-скоро да допуснем Христос в училищата ни! Историята вече ни е давала този урок. Римската империя се разпадна отвътре заради порока, разврата, моралното разложение и разточителството. Когато стана куха отвътре, тя беше превзета от племена, които бяха много по-изостанали, но притежаваха сурова вяра, жизненост и борбен дух. Европа днес не е никак по-различна! Ето защо моята надежда и голям призив са насочени към България. След почти четири десетилетия на преход, лутане и духовна пустота, крайно време е да допуснем Бога в българското училище. Нужно е някой най-после да каже на нашите объркани и изгубени деца: „Има Бог и Иисус Христос наистина възкръсна. Той ви обича, но и вие също носите отговорност пред Него. Нашите души са безсмъртни, затова не забравяйте, че един ден всеки от нас ще отговаря за делата си.“ Ако дадем на младите тази духовна котва, поне част от тях ще открият своя ориентир, ще изберат доброто и няма да позволят на агресията и мракът да ги погълнат. И това не е химера, но е единственият и закономерен начин да съхраним децата ни и бъдещето на България.

Птицата, която помни

         Преди около два месеца почина един мой близък човек. Казваше се Адриан. Бог да го прости. Не знам колко добрини е направил през живота си, на колко хора е помогнал, колко пъти е подал ръка и колко пъти е утешил някого. А може би, пък голяма част от доброто, което е направил, е останало неизвестно. Защото най-истинските добрини често не са шумни. Понякога доброто е просто една ръка, протегната към малко гладно същество. Той хранеше една птица. Бях писал за този случай в деня на неговата кончина. Птицата идваше при колата му. Той я хранеше. И така между тях явно се е била създала една тиха връзка, за която не са били нужни думи. Тя идвала. Той ѝ давал храна. И тя запомнила това. После той почина. Птицата известно време продължи да идва и чака без да разбира защо човекът го няма. Защото животните не разбират смъртта така, както ние я разбираме. Те разбират отсъствието. Човекът го няма. Гласът го ням и ръката, която дава храната я няма. Но споменът остава.

        И ето че днес случайно научих, че птицата е започнала да се връща. Не всеки ден обаче. Идвала веднъж седмично. А понякога през десет дни. Тя идвала на същото място. Кацала, оглеждала се и чакала. Явно е проверявала дали той все пак не се върнал. Може би това е всичко, което тя може да направи. Да се върне там, където някога е получила доброта. 

        Когато ми казаха това си спомних за една от най-необикновените притчи в литературата: притчата за луковицата от „Братя Карамазови“ на Достоевски. В нея се разказва за една жена, която през целия си живот била зла. Тя не правела добро на никого и живяла само за себе си. Когато умряла, душата ѝ попаднала в ада. Но нейният ангел-хранител си спомнил, че веднъж в живота си тя подарила на един беден човек една луковица. Тогава ангелът отишъл при Бога и казал: „Тя все пак е направила и едно добро дело.“ И Бог се смилил и му казал да вземе тази луковица и да я спусне към жената и ако тя успее да се хване за нея, ангелът да я изтегли от ада. И ангелът спуснал луковицата. Жената се хванала за нея и той започнал бавно да я тегли нагоре. Тогава другите души, които били в ада, видели, че тя излиза, и започнали да се хващат за нея. Всички искали да бъдат спасени. Но жената започнала да ги рита и да вика: „Пуснете ме! Това е моята луковица! Не е ваша!“ И в мига, в който тя казала „моята“, луковицата се скъсала. И тя паднала обратно в ада.

        Толкова е страшна тази притча. И едновременно с това е и толкова прекрасна. Защото Достоевски ни казва, че едно добро дело може да се окаже единствената нишка между човека и спасението. Една луковица. Една малка добрина. Нещо, което човекът може би отдавна е забравил. Но Бог не го е забравил.

        Ние не знаем какво означава за едно гладно същество храната, която сме му дали. Бог обаче знае. И затова понякога си мисля, за тези малките неща. Един човек, на когото си дал надежда. Едно дете, което си прегърнал. Едно животно, което си нахранил. Една птица, която си оставил да си тръгне сита. След смъртта човек разбира веднага всичко. И може би тогава вижда и птицата, която се връща, от време на време на същото място. И търси. Тя не знае къде е изчезнал човекът. Не знае защо го няма и че той вече е преминал през границата, от която никой не се връща. Но тя помни. И затова идва. Може би това е нейният начин да каже: „Тук беше той. Тук ме хранеше и беше добър към мен.“

        А може би никой от нас не знае колко голяма може да бъде една такава добрина в очите на Бога. Ние казваме: „Той хранеше само една птица.“ Само. Но какво означава „само“ пред Бога? Може би именно това „само“ е всичко, което остава като свидетелство. Не знам какво друго е направил този човек. Но знам, че една птица го е запомнила. Предполагам, че една птица не може да се моли. Но пък може би самото ѝ връщане е молитва. И може би тогава Бог поглежда към душата на този човек. И казва: „Знам, че там на земята има някой, който те чака.” И навярно това е достатъчно, за да се спусне към една душа в ада не луковица, а Божията ръка. Защото в края на краищата ние всички сме като онази жена от притчата на Достоевски. Всички имаме нужда от спасение. 

        Понякога цяла наша надежда е, че след смъртта, когато всичко земно остане зад нас, някъде все пак ще има някой, който ще каже: „Този човек беше добър. Той ми даде. И аз го обичам.“ И може би в такива съдбовни моменти Господ откликва, смилява се и помилва душите на покойниците.

Винаги има надежда

         В световната литература има произведения и автори, които са непреходни. Ще припомня една от най-известните сцени в „Клетниците“ на Виктор Юго (1862). А защо го правя ще стане ясно по-късно. Накратко тази сцена се развива така: Жан Валжан, е затворник, който е освободен след 19 години каторга. Той носи със себе си жълтия си паспорт на бивш затворник. Показвайки този паспорт всички ханове и къщи по пътя му не искат да го приемат и го прогонват. Единственият човек, който се смилява над него е Епископ Шарл Мириел, епископът на Дин. Той го приема без страх, дава му вечеря, легло и го третира като почетен гост. През нощта обаче Жан Валжан става тайно, взема кошницата със сребърните прибори на своя домакин и избягва. На сутринта жандармите го залавят, разбират какво се е случило, арестуват го и го връщат в дома на епископа. Те казват: „Този човек твърди, че вие сте му дали това сребро.“ (всички цитати са по памет). Тогава идва моментът, който променя целия роман. Епископът отговаря: „Да, вярно е. Аз му ги подарих.“ След това се обръща към Жан Валжан и казва: „Но ти забрави да вземеш и свещниците, които бях приготвил за теб.“ След тези думи взема двата масивни сребърни свещника от камината и ги поставя в ръцете на Жан Валжан. Жандармите са напълно смаяни, те свалят белезниците му и си тръгват, убедени, че никаква кражба не е извършена. Когато епископът и Жан Валжан остават сами, епископът произнася най-важните думи: „Жан Валжан, братко мой, ти вече не принадлежиш на злото, а на доброто. С това сребро аз откупих душата ти. Отнемам я от мрачните сили на погибелта и я предавам на Бога!“ Има и още една важна реплика, която често остава незабелязана. Преди това епископът му казва: „Вземи тези свещници и продължи да закриляш невинните и нещастните, но вече като честен човек.“ Точно тези няколко изречения преобръщат живота на Жан Валжан. Но Виктор Юго не описва обръщането му като мигновено чудо. След като си тръгва, Жан Валжан е дълбоко разтърсен, плаче, бори се със себе си и малко по-късно по навик извършва още една дребна кражба. Той отнема една монета от момчето Пти Жерве. Именно тогава окончателно осъзнава какъв лош човек е бил преди и решава никога повече да не живее така. От този момент започва неговото истинско нравствено преобразяване.  

        Тази сцена е една от най-силните литературни илюстрации на християнската идея, че не наказанието, а незаслужената милост може да промени човешкото сърце. Затова и сребърните свещници остават до Жан Валжан през целия му живот и присъстват дори в последните мигове преди смъртта му като символ на великата Божия милост.  

        Припомних тази безсмъртна история не случайно, но защото в този контекст искам да споделя няколко думи за един филм, който гледах наскоро и, който се оказа, че съвсем не е нов. Става дума за филма „Недосегаемите“ (2011). Но както е при книгите, така е и в киното. Тук няма значение кога е написана една книга или кога е създаден един филм. Важно е кога той достига до човека. Именно затова истинското изкуство има толкова дълъг живот. Този филм ме докосна дълбоко най-вече поради това, че направен по действителен случай. Ако не беше така, вероятно щях да си кажа: „Какъв почти неправдоподобен сценарий и каква скалъпена история.“ И щях да имам право, защото историята е толкова невероятна, че звучи абсурдно. Но именно фактът, че всичко това наистина се е случило, ме разтърси много по-силно. Дори, ако зависеше от мен, бих си позволил да сменя заглавието на филма на: „Винаги има надежда.“ Защото в действителност се оказва, че когато човек е изгубил всяка надежда, когато е стигнал до дъното и животът му изглежда безвъзвратно разрушен, понякога е нужен само един човек, за да му даде само един малък тласък. Някой, който да му помогне отново да повярва, че животът не е свършил. И точно това се случва тук! Болногледачът е човек отхвърлен от живота. Човек без дом, без доходи и без бъдеще. Може да се каже, че дори е престъпник. Но, когато получава щедро протегната ръка към него това го променя и той изкарва на бял свят най-доброто от себе си. И така двамата герои си помагат взаимно и се променят един друг, за да се стигне накрая и до кулминацията и до голямото чудо, което че главния герой преоткрива и намира истинската любов. Но преди това той трябва да счупи оковите, които сам е изградил около себе си и което се оказва трудна задача. Гледайки тази истинска история зрителят неволно си задава въпроса: дали на тази земя наистина за всеки човек някъде там има някой друг, който го чака? И дали най-голямото предизвикателство и цел е просто да се опитаме да срещнем този човек и после да имаме смелостта да направим крачката към него? И реално излиза, че е точно така. Защото понякога именно страхът и собствените ни ограничения ни спират да погледнем отвъд границите, които сами сме си поставили. А в този филм препятствието е страшно и дори, бих казал, че е непреодолимо. Това е инвалидността. Но няма да разказвам повече. Гледайте го и сами ще откриете поуката. И пак ще кажа – изводът е, че винаги има надежда. Дори и в най-безнадеждната ситуация. Разбира се, понякога на всички ни е нужен един добронамерен човек като този във филма, който малко да ни побутне. Но това е второстепенния фактор. Много по-важното е ние самите да имаме смелостта и дръзновението да повярваме напълно. Или, ако нямаме сили да го сторим, то да се опитаме поне да имаме малко повече вяра.