Цар Самуил

          Бях малко дете, може би на шест-седем години, но добре помня как майка ми ми разказваше за една далечна и тежка война между Българското царство и Византия. В моето детско съзнание тогава нямаше дати и сложни имена. За мен имаше един "Добър цар", благочестив, дълбоко вярващ и обичащ народа си, и един лош чужд цар. В нашето семейство връзката с тези погранични земи винаги е била жива и дълбока. Баба ми Стоица (по майчина линия), Бог да я прости, беше от българските преселници от Егейска Македония. Тя носеше в себе си цялата памет, болка и любов на този край. Всичко, свързано с днешна северна Гърция, с историята и с корените ни, тя го знаеше до съвършенство и го бе предала на майка ми. A майка ми го предаваше на мен. И така, майка ми разказваше как след една страшна битка, лошият гръцки цар (император Василий II) прави нещо нечувано жестоко. Вместо да освободи или убие пленените български войници, той заповядва да ги ослепят. На петнайсет хиляди млади мъже отнема завинаги светлината, а на всеки сто души от тях оставя по един с едно око, за да води останалите обратно към дома. И когато нашият Добър цар Самуил ги вижда да се завръщат, безоки, куцащи и съсипани сърцето му не издържа. Той се разтреперва пада, получава инфаркт и умира.

Помня как като детенце мигах, слушах с широко отворени очи и я питах: „Мамо, а защо той умира? И защо сърцето му спира?“ И майка ми ми отговаряше тогава с думи, които са се врязали в съзнанието ми за цял живот: „Защото, моето момче, той е бил истински владетел, който е обичал държавата и народа си. И в същия този миг си е дал сметка какво бреме е това. Тези мъже са млади, пред тях има дълъг живот, а те никога повече няма да могат да работят и да хранят семействата си, но за тях ще трябват много хора да ги обгрижват. И нашия добър цар като видял тази страшна картина на безкрайна жестокост не могъл да я преживее и починал.“ Седях тогава, премигвах и се чудех що за човек е бил този наш цар? Каква огромна любов и голямо сърце е носил, за да съпреживее болката на всеки един от своите войници? Днес, вече като зрял мъж, коленича мислено пред него и го споменавам с добро. Нарочно не искам да използвам думи като „кости“ и „тленни останки“. Защото за мен това са мощи. Тъй като за праведните и благочестиви хора се казва, че оставят след себе си мощи. А той е бил такъв. Бил е праведник, който е обичал истински България и е отдал живота си за нея.

        Добре дошъл у дома, Царю! Почивай в мир в твоя нов и последен дом в центъра на София. Бог да те прости и да пази паметта ти, а ние никога няма да забравим твоя пример как се обича родина със сърце, което може да спре от любов и болка за народа си!

Новия филм на Мел Гибсън

        Много рядко си позволявам да правя обобщения и да използвам думата „всички“. Но в този случай мисля, че няма да сбъркам, ако кажа, че почти всички от нас, сигурно 99%, сме гледали филма „Страстите Христови“ на Мел Гибсън, който излезе през 2004 година. Трудно е да се опише каква епопея е този филм. Какви дълбоки чувства събужда и колко много неща се случиха около него и след него с душите на милиони хора по света.

        Оттогава изминаха повече от 20 години, а продължението му все още не е дошло. Много се изговори по темата и затова няма да влизам в излишни детайли, но подтикнат от няколко скорошни интервюта на Мел Гибсън, ми се иска да споделя, че вече е ясно, че филмът наистина ще има грандиозно продължение, разделено в две части, като първата се очаква в края на май 2027 година.

        Изключително силно впечатление ми направиха някои от неговите думи. Той сподели, че този филм е трябвало да излезе доста по-рано (още преди няколко години), но невидими зли духовни сили постоянно са спирали работата му. Все нещо се е случвало, за да не може лентата да бъде завършена. За тази невидима, духовна борба ние, православните християни, много добре знаем и разбираме за какво става дума. И Мел Гибсън го е разбрал от собствен опит. Той каза и нещо друго, което е много интересно: “Това ще бъде филм за смъртта, за Божия съд, за Ада и за Рая.” Всички знаем, че Господ бе разпънат на Разпети петък и възкръсна в Неделя. Но какво се случва на Велика събота? Какво се случва в този тайнствен ден от Неговата смърт на Кръста до самата победа на Възкресението? Ето тази тема Мел Гибсън ще ни покаже на екрана! По неговите думи това ще бъде филм, какъвто не е правен никога досега; той ще бъде най-забележителният и най-гледаният в историята на човечеството. Това са изключително силни думи! И ако не се оправдаят, ще бъде тъжно, но ако се оправдаят (в което се надявам) пред нас предстои грандиозен и забележителен завършек на това духовно творчество.

        Слава Богу за всичко! Мел Гибсън за пореден път доказва, че да се трудиш на Божията нива чрез филмовото изкуство изобщо не е лесно, защото има тъмни съпротивителни сили, които всячески се опитват да спрат това спасително дело тъй като това ще бъде филм за истинската духовна борба. Тази за нашите безсмъртни души!

"Страстите Христови" (2004 г.): ТУК

СЪРЦЕTO

        Има една тема, която е тъжна и деликатна и почти всички я избягват. Това е темата за внезапната смърт. В случай на неочаквана и внезапна смърт повечето от нас са попълнили документ за съгласие или несъгласие органите ни да бъдат трансплантирани, което е едно неприятно, но и необходимо завещание. Тъй като човешката душа е безсмъртна, след смъртта на тялото тя вече не е свързана с органите в него и затова, в случай на нужда, е добро дело бъбреци, черен дроб, далак, крайници и т.н. да се прехвърлят в друг човек, чийто живот е застрашен, за да продължи той да живее.

        Въпросът със сърцето обаче е малко по-различен. Разбира се, подобно на другите органи, то също може да се трансплантира. По този въпрос обаче има едно недвусмислено мнение, което съвсем не е за пренебрегване. То е на йеромонах Серафим Роуз (1934 – 1982), който е канонизиран от Руската православна задгранична църква за светец. Той ясно казва, че в случай на внезапна смърт всички органи могат да се дарят, но е препоръчително единствено сърцето да не се дарява!

        Това е доста странно и дори, в известен смисъл, непонятно. Защо мисли така този исполин на вярата, чийто живот е бил изпълнен с аскеза, духовна мъдрост и святост? По мое мнение той казва това, защото явно наистина в сърцето има нещо по-специално в сравнение с другите органи в човешкото тяло и той го е знаел. И това наистина се потвърждава през годините от книги като: „Твоето сърце принадлежи на мен“ от Дийн Кунц, „Всичко, което мислих, че знам“ от Шанън Такаока, „Промяна в сърцето“ от Джоди Пико и др. Също има и филми. Сещам се за: „21 грама“ (2003), „Сърца в съпротива“ (2000) и „Сърцето“ (2016). А със сигурност са и повече.

        Но защо изобщо повдигам тази тема? Правя го, защото вчера разговарях с един приятел, който ми разказа за негов близък човек, сириец, който имал сериозни здравословни проблеми. Той отишъл в Китай и там му присъдили ново сърце. Операцията била успешна и този човек се върнал в родината си, за да продължи предишния си живот. Но там се случило нещо необичайно. Неговият живот неочаквано се променил. Незнайно защо изведнъж той спрял да харесва съпругата си, която преди това обичал, и бързо придобил коренно различни навици и вкусове. Развел се, запознал се с друга жена, която била с азиатски черти, и създал с нея ново семейство, придобивайки напълно нови естетически, външни и вътрешни предпочитания. Всички се чудели какво става с него и нямали обяснение. Тогава някои се досетили, че явно това се е случило заради новото му сърце. И наистина това обяснение изглеждало единствено логично.

        Добре съзнавам, че темата освен че е деликатна, е и доста чужда на повечето хора, защото такива операции се случват средно едва няколко пъти на един милион души в световен мащаб. Но въпреки, че подобна операция е малко вероятно да ни засегне, това не прави темата по-малко интересна защото излиза, че в сърцето явно наистина се съдържа някакъв отразен лъч и светлина от душата, които не можем да обясним. В този контекст се сещам за думите на чудния руски светец-хирург свети Лука Войно-Ясенецки (1877 – 1961). Когато комунистите организирали беседи в заводите, за да проповядват атеизъм и да „доказват“, че няма Бог, един известен лектор-безбожник го попитал как може да вярва в Бога, когато не Го вижда. На това св. Лука отговорил: „По време на моите операции съм отварял много човешки глави и съм виждал мозъка, но никога не съм виждал ума. А той съществува, нали така?“ Беседата приключила дотам, защото лекторът-атеист нямало какво да отговори в своя защита. Мозъкът съществува. Това е безспорен факт. Но умът също съществува, въпреки че е невидим. Нещо подобно се крие и в сърцето. Макар и да е само мускул, който науката може да види и опише, в него има нещо, което остава недостъпно за скалпела и за човешкия разум тъй като в него се срещат две реалности – видимото и невидимото. Може би затова от дълбока древност до днес, когато обичаме, казваме, че обичаме „от сърце“, а когато душата ни е разкъсана от болка, усещаме тази болка именно там. И ако наистина в сърцето остава някакъв невидим отпечатък от човека, то това е още едно напомняне колко велика и непостижима е Божията премъдрост. Защото човекът не е само плът, органи и кръв. В него има тайна, която не може да бъде поставена върху операционната маса, измерена с уред и спокойно прехвърлена от един човек на друг. Защото никой от нас не знае къде точно свършва тялото и къде започва тайната на душата.

        „Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро.“ (Пс. 103:24).

Откъси от всичките ми книги

 

Благодарение на издателство Еделвайс и на Яна Чиликова се създаде този голям аудиозапис с продължителност почти два часа. В него има откъси от всичките ми книги. Добре съзнавам, че това е дълъг и нетипичен формат за днешното време, но и знам, че който има желание, ще го оцени и ще му се наслади. Тук е включен откъс и от най-новия ми роман “100% любов”, който се очаква да излезе през октомври. Всички книги са налични в сайта на издателството. А в описанието под видеото ще откриете линковете към всяка една от тях. Приятно слушане.

Връзка към записа:  ТУК

Небесни застъпници

        Измина повече от седмица, откакто по БНТ беше излъчен документалният филм „Чудотворецът от Чепеларе“. Не възнамерявах да пиша по темата, защото доста други го направиха и ми се стори ненужно. Но явно някои филми влизат дълбоко в съзнанието, а после тихо започват да работят в душите ни и да се връщат в мислите ни. Искам преди да споделя мислите си обаче да благодаря на БНТ, защото в днешното време, в което телевизионният ефир все повече се изпълва със светски шум, сензации и скандали, БНТ остава телевизията, която все още намира място за Бога, за Църквата и за духовното. След този филм не можех да не мисля за отец Евстати. И колкото повече мислех, толкова по-силно в мен се утвърди убеждението, че той наистина е бил светец. Но не защото някой го е нарекъл така и не защото около него има необикновени истории, не дори и заради многото чудеса. Но заради начина, по който е понесъл смазващата човешка жестокост. Тук, според мен, е един от най-големите му подвизи. Милиционерите от комунистическата власт го измъчат и пребиват почти до смърт. Защото това е била власт (1944 – 1989 г.), която не просто не е вярвала в Бога, но се е страхувала от вярата. Затова комунистите целенасочено са преследвали и убивали свещеници и монаси. По този начин, унижавайки и обезкръвявайки Църквата, те са се опитвали да изтръгнат завинаги християнството от сърцето на народа. След смазващия побой през пролетта на 1952 година отец Евстати е върнат в Чепеларе, за да умре. Представете си само. Праведния и невинен свещеник е така жестоко пребит, че тялото му е разрушено безвъзвратно, а животът му завинаги е прекършен. И въпреки това, в оставащите му няколко дни живот, той не тръгва да разказва на всички какво зло са му стрили комунистите и не превръща болката си в обвинение. Не търси отмъщение, не проклина и не изпълва последните си дни с омраза към убийците си, но мълчи. И точно това мълчание, за мен, е по-силно от хиляди думи. Защото неволно човек прави съпоставка със себе си. Ние живеем във време, в което не можем да понесем дори най-малката обида. Някой написал публично нещо неприятно за нас и ние бързаме да се оплачем, ако може всички да разберат, за да осъдят виновника. Понякога една дума е достатъчна, за да ни отнеме мира. Дори една малка несправедливост. И ние започваме да я носим навсякъде със себе си. А отец Евстати е носил не обида, но смърт. И въпреки това не е позволил на омразата да влезе в сърцето му. Това ме разтърси, защото тук вече не говорим само за характер и за добро възпитание. Тук говорим за Христос. За нашия Господ, Който, прикован на Кръста, сред болката и подигравките, вместо да поиска възмездие, казва: „Отче, прости им, понеже не знаят какво правят.“ (Лука 23:34). Ето това трябва да е мярката и примера и за нас днес – какво казваме, когато ни мразят. Това е истинското християнство. И именно тук човек разбира колко е далеч от Христос.

        Мислех за всичко това, за светостта на отец Евстати от Чепеларе, за този чутовен пример от близкото минало, и се сетих и за други наши светли сънародници, българи, починали неотдавна. Спомних си за отец Георги Пейчев от Жегларци и за схимонах Антоний Зографски от Царево. Техните животи също са изпълнени със светли примери и святост. И тогава в мен се появи един въпрос: Колко ли още такива праведници има, за които никой не знае? Защото светостта не винаги идва с шум. И тогава силно ми се прииска Светият Синод да направи необходимото, за да бъдат изследвани делата и духовното наследство на отец Евстати, отец Георги и схимонах Антоний и да бъдат събрани свидетелства о доказателства. И, ако е Божията воля, тези светли наши сънародници да бъдат прославени за светии. Добре знам, че подобно нещо не става с едно решение, но че Църквата има свой ред и път на изследване и разпознаване. Но въпреки това ще си позволя да отправя своето човешко пожелание: Дай Боже това да се случи по-скоро и паметта за тях да не бъде изгубена. Защото България има нужда от своите съвременни светци, а не от идеологии и от поредните загрижени политици, които ни обясняват как трябва да живеем според „ценностите“ на запада. Ние имаме нужда от примера на хората, които са показали със собствения си живот кой е пътят към спасение.

        Днес много говорим колко е лош светът и колко е паднала България. Както и, незнайно защо, почти всички доброволно се отказваме от едно от най-големите благоговения на тази земя – оставянето на наследници; поради което се стопяваме като народ. Говорим и за това колко са далеч младите от Бога и как няма вяра в техните души. Има много причини да бъдем тревожни, защото определено има сили, които всячески не искат християнството да заеме своето място в живота на българския народ и училището. Има немалко политици, които продължават да се страхуват от християнската вяра и се борят тя да не бъде предавана на нашите деца.

        Но аз отказвам да повярвам, че всичко е изгубено. Защото Бог не е изоставил българския народ. И доказателството е пред очите ни. И то е именно в живота на тези свети хора, за които стана дума по-горе. Те са пример, че Господ продължава да докосва човешките сърца. По молитвите на отец Евстати Янков, на отец Георги Пейчев, на схимонах Антоний Зографски и на всички, знайни и незнайни Божи угодници, просияли по българската земя, Бог да смекчава сърцата ни, да ни връща към вярата и да пази България.

Вижте повече за тях на следните връзки:

Протойерей Евстати Янков:  ТУК

Свещеник Георги Пейчев:  ТУК

Схимонах Антоний Зографски:  ТУК

"Животът на другите"

    В изминалия 20-и век има две епохални исторически световни събития. Едното е рухването на фашизма в края на Втората световна война, а другото е рухването на комунизма. Това са събития, които разтърсват живота на милиони хора и оставят своя дълбок исторически отпечатък.

    На първото събитие вече, във времето, в което живеем, почти няма живи свидетели. Но от второто събитие всички, които са над 50 години, имат живи спомени. Последните години на комунизма се отъждествяваха с много неща, повечето от които отрицателни, като едно от тях беше диктатурата и липсата на свобода. Казвам всичко това не без повод, но защото попаднах на един немски филм, който през 2007 г. е спечелил „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм. А това е невероятно признание. Европейски филм да спечели „Оскар“ само по себе си е нещо наистина голямо. Този филм разкрива какво се е случвало в Източна Германия няколко години преди падането на комунизма. Тези, които са над 50, ще го гледат с много голям интерес, защото ще си спомнят тези неща и ще ги преживят. А тези, които са по-млади, ще го гледат и ще се обогатят исторически, виждайки колко страшно и тъжно е било онова време. Но тук акцентът е друг. И той е много значим. Става дума за една пълна метаморфоза и обръщане на лошия човек в добър. Много силен момент, дълбоко показан и красиво изигран. Трябва да призная обаче че филмът започва някак бавно. Но след това, като един стар автомобил, който набира бавно скорост накрая вече имаш чувството, че ще излетиш. Изключително силно е това постепенно и екзистенциално обръщане на героя. Спомням си сега как преди време говорих с един български режисьор от класическата наша школа за кино, където ги учат, че един филм трябва да има една тема. Една главна тема и това е. А, ето, този филм изглежда, че има една главна тема, но всъщност има няколко и те са много силни. Имаме темите за осъзнаването и преобръщането на човешката душа, за предателството и страха, за използването на властта за унищожаване на другия и още и още. Но за мен най-силен е финалът, защото всъщност имаме два края на филма. Аз си мислех, че филмът свършва, когато двамата герои се срещнаха след падането на Берлинската стена, но без единия да види другия. И после се оказа, че той има и втори край. Неочакван! Който е, две години по-късно и показва как постъпва единия герой и как се отблагодарява на другия! Но да не разкривам повече, ще видите сами как се отблагодарява на човека, който всъщност му е спасил живота. По какъв забележителен и искрен начин. И то без да му каже. Всичко става уж случайно, но посвещението на края ще ви обезоръжи. Оставате без думи, защото посланието е тихо, но красноречиво: във всеки човек, дори и в най-големия злодей, има Божия искра и надежда за спасение! Името на филма е “Животът на другите” (лесно се намира).

            Трейлър на филма: ТУК

"100% ЛЮБОВ" - предстои

     Скъпи приятели,

с вълнение ви представям корицата на новата ми книга „100% любов“, която ще излезе през октомври. 

     Тази книга не е за обяснения и романтични клишета, но е за любовта, която боли. За любовта като решение, риск и саможертва. За тънката граница, зад която си готов да заложиш цялата си кариера, името си и дори собствения си живот, за да спасиш една пречупена човешка душа от мрака. Тя е за тези моменти, в които светът категорично ни казва, че няма никаква надежда, но ние, противно на всяка логика, избираме да дадем всичко от себе си. Буквално 100%.