За липсата на майките

         Гледах последните два епизода на “Бригада Нов дом” от този месец и съм разтърсен, защото това бяха теми, които не са за телевизията, но за душата. И когато подобни неща се появят на екрана, усещаш, че това не е случайно. Забелязал съм, че когато две еднакво тежки истории се появят скоро една след друга, това не е съвпадение, но знак. А в тези два епизода темата беше една и съща. Тя беше за майки, които са се отказали от децата си. Не са починали и не са изчезнали. Но окончателно са се отказали от тях. Това е парадокс, който човешкият ум трудно приема, а сърцето, според мен, изобщо не може да понесе. Какво означава да имаш майка, която е жива, даже живее в същия град, но я няма за теб? Това е рана, която не зараства, защото тя няма край. Няма погребение, няма сбогуване, няма затваряне на кръга, но има само отсъствие, което тежи повече дори от смърт! В единия случай бащата също го няма, той е починал, Бог да го прости. И децата са останали единствено в ръцете на баба им, която вместо да живее старините си в покой, носи отново цялата тежест на всичките грижи, страхове и лишения. Това е тиха жертва, която рядко се изговаря. Но е свята!

        И в двата случая майките са близо по разстояние до децата си. А това прави всичко още по-болезнено. Защото дистанцията не е физическа, но вътрешна! И точно това е най-страшното: че любовта, която би трябвало да е естествена като дишането, липсва напълно! Водещата Мария Силвестър се опитваше да даде утеха и да вдъхне кураж. Но мисля, че не й се получи, защото истината е, че има страдания, които не се лекуват с думи. И особено с думи, които звучат добре, но не стигат до дълбочината на болката. Защото тази болка е екзистенциална!

        Тези два епизода ме накараха да се замисля, че около нас има много деца, които растат без родителска грижа. А това е може би едно от най-големите страдания в света, които съществуват! Децата могат да преживеят лишения. Могат да понесат трудности. Но когато няма кой да ги обича, нещо в тях се пречупва още в самото начало. И този счупен порив остава в тях за цял живот.

        Но нека видим и лъчът надежда, защото “Бригада нов дом” не прави само ремонтите, но и дава достойнство и усещане на тези тъжни деца, че те не са невидими. Разбира се, това не заменя майките и не лекува раните и болката, но напомня, че доброто съществува не само като идея, а и като свидетелство, че има Бог.

ЗА БЕЗРЕЗЕРВНАТА ЛЮБОВ

        Има едно евангелско събитие, към което винаги се връщам с удивление и трепетна радост. Това е моментът, в който апостолите са в лодката след Възкресението на Господ Иисус Христос, и виждат, че на брега стои човек. Те не Го познават. Но после идва онова мое любимо изречение, което прорязва въздуха и душата: „Господ е!“ И в този момент Свети апостол Петър не разсъждава, не претегля и не се колебае. Но на мига се хвърля във водата и започва да плува към Него. Колко пъти съм се спирал мислено на това движение, което е толкова човешко, но и едновременно и божествено. Свети Петър не мисли, че е облечен, че водата може би е студена, че разстоянието е дълго. Той не си задава въпроса дали изобщо ще успее да издържи. В него няма сметка, предпазливост и страх. Има само една мисъл: „Господ е там! И аз трябва да съм при Него!“ Това е любов, която не пресмята, не чака удобство и не се страхува от тежест и неизвестност. Защото когато сърцето разпознае Възкръсналия, всичко друго губи значение. Свети Петър не тръгва към учител, когото уважава. Но той тръгва към Самия Бог, Когото обича. Към Този, Който е бил разпнат и погребан, а сега стои жив на брега.

        За мен това събитие говори много силно за нашата вяра. Защото тук няма теория, философия и символи, но има реална, жива среща между човека и възкръсналия Бог. Петър плува към Христос така както дете тича към баща си. Така, както изгубен човек намира дома си. В този скок във водата има изповед, която е по-силна от всички думи: „Ти си моят Господ. Без Теб не мога. И аз идвам при Теб, каквото и да ми струва това!“

        Винаги, когато мисля за това, се питам дали бих скочил и аз? Бих ли тръгнал и аз без да мисля за тежестите си, за страховете си и за удобствата си? Бих ли се устремил към Христос така, че нищо да не стои между Него и мен, нито разумни съображения, нито житейски грижи, нито студени води? Защото истината е, че човек скача само когато е сигурен кого вижда насреща. Само когато знае, че това не е призрак и надежда, а Самият Жив Бог.

        Този евангелски момент винаги ме поразява с простотата си. Няма чудо във водата, няма гръм от небето, няма изцеление. Има само една лодка, вода, тишина и Иисус Христос на брега. Има и един човек, който Го обича толкова много, че за него всичко останало става незначително. И именно в това се открива най-дълбокото свидетелство, че Христос не е спомен, учение и минало. Той е Живият Бог, Който стои и днес на брега на нашия живот и чака да Го разпознаем. А когато Го разпознаем тогава вече няма разстояния и страхове. Но има единствено любов и сърце, което бърза и което знае: „Господ е. И аз трябва да бъда при Него!“

Когато грехът се маскира

        Има моменти в живота, в които се изпълваме с възторг, а вътре в нас се пробужда чувството, че всичко е достъпно и възможно. Тогава бъдещето се превръща в обещание за любов и наслади. И все пак, в този възторг има и една тиха, почти неуловима нотка на въпрос: „Накъде отивам всъщност аз?“ Младостта много рядко си задава този въпрос обаче. Защото тя бърза да живее, да опитва и да потъва в насладата. Това е така, защото живеем във време, в което почти всичко, което ни заобикаля е повърхностно. То изглежда наситено и красиво, но под тази повърхност има дълбока празнота, която не се вижда, но се усеща, когато останем сами със себе си. Това е грехът! Той не идва при нас като нещо тъмно и плашещо. Но идва като обещание за щастие и свобода. И точно затова е толкова лесно да му повярваме, защото, макар и крехко, ни дава усещане за пълнота и принадлежност. Но след това оставя след себе си умора и вътрешна тежест, която често ни задушава. Това е така, защото душата винаги разпознава вината, дори когато умът се опитва да я заглуши. И именно тук, в тази тиха борба, започва нещо по-дълбоко. Появява се някакъв тих глас в нас, който ни шепти, че не всички пътища, които изглеждат вълнуващи, водят към живот, защото душата не е създадена за тръпка и наслада, а за дълбок и траен мир. Тя не е създадена за сластни усещания и разпиляване, а за смисъл и събиране. Затова, когато човек тръгне по пътя на лекото и приятното, рано или късно, стига до празно място, където всичко, което е гонил, се оказва неудовлетворително. И тогава идва моментът, в който човек остава сам със себе си и започва да се пита: „За какво беше всичко?“ Когато обаче се появи този въпрос светва и лъч надежда. Защото този въпрос отваря вратата към нещо по-истинско. Това е небесната покана да се върнем към онова, което е чисто и добро и което дава истински живот.

        Грехът винаги изглежда красив отвън. Но отвътре носи разпад. Затова смелостта не се състои в това да се изгубиш в шума на света, а да чуеш тишината в себе си. Не е в това да изживееш всичко, но да избереш това, което има стойност. Защото животът е път, който има правилна посока, и дълбоко във всеки от нас съществува един тих и свещен глас, който ни сочи тази посока. 

        Вижте цялото видео:  ТУК

Описанието на злото

        Наскоро прочетох една популярна книга от известен български автор. И, да си призная честно, доста се колебах дали изобщо да напиша нещо за нея. Все пак обаче ето, че реших да го направя, но по един доста необичаен и странен начин. За първи път в живота си ще говоря за книга, без да спомена нито заглавието ѝ, нито името на автора. Правя това по една-единствена причина. Това е защото книгата е изпълнена с жестокост и насилие. Не просто с намек за насилие, не с кратко споменаване на жестокостта, която, за съжаление, съществува в света. А с подробни описания, които се врязват в съзнанието и остават там дълго след като последната страница е затворена.

        Докато четях книгата, неусетно се върнах назад в детските си години. В тези тежки моменти от детството, които всяко дете, рано или късно, вижда на улицата, в училищния двор, между децата или между възрастните. Пред мен отново оживяха картини на грубост, на унижение и болка. Картини, които не искаме да помним, но които са се запечатали в паметта ни като тъмни отпечатъци. И понякога една подобна книга е достатъчна, за да ги събуди отново.

        Замислих се за силата на литературата. Какъв е критерият една книга да се нарече добра? Може би това е, когато книгата успее да пресъздаде история, която докосва човека. Когато накара читателя да се замисли, когато раздвижи сърцето и ни помогне да видим истината за живота. И тази книга, която прочетох, очевидно се стреми към истината. Историята в нея определено беше разказана много добре. Но тук се появява един труден и сложен въпрос. Трябва ли всяка истина да бъде разказвана с всички нейни детайли? Като християнин аз смятам, че това не трябва да се прави! Насилието съществува. То е част от падналия свят, в който живеем. Но между това да го споменеш и това да го разгръщаш в болезнени подробности има огромна разлика. Защото човешката душа не е безкрайно здрава. Даже напротив. Тя е нежна и крехка. И особено душата на младия човек.

        В днешното време ние живеем в свят, в който думите се разпространяват почти със скоростта на светлината. Социалните мрежи дадоха на всеки човек възможността да бъде, малко или много, писател. Всеки може да публикува, да разказва, да създава истории. И това не е лошо. Но заедно с тази свобода идва и една голяма отговорност. Защото думите не са просто думи. Те са семена. Някои от тях посяват надежда, други носят мир, трети вдъхват вяра. Но има и такива, които посяват страх, мрак и болка. И тогава си зададох един много важен въпрос: нужно ли е да мултиплицираме злото? Нужно ли е да го описваме до последната подробност, да го разгръщаме пред очите на читателя така, че то да се отпечата дълбоко в паметта му? Според мен отговорът на този въпрос е: не! Насилието може да бъде споменато. Понякога дори трябва да бъде споменато, за да се разбере колко грозно е то. Но не е необходимо да се превръща в детайлна картина, която остава завинаги в съзнанието на човека. Защото, според мен, литературата има и друга мисия. Тя може да лекува. И тя трябва да лекува. Тя може да води човека към светлина и спасение. И трябва да го води в тази посока. А ние, които пишем, било то книги, било то кратки текстове, или дори просто мисли във Фейсбук и ТикТок трябва да помним нещо много значимо. То е, че изобщо не е важно колко тиража ще се продадат, или колко харесвания ще събере един текст или колко хора ще кажат „браво“. Но по-важното е да не нараняваме. Да не увеличаваме злото. И да не правим тъмнината още по-тъмна. Защото в света и без това има достатъчно болка.

        Навярно не е лесно, но според мен истинската задача на човека, който пише, е да се опитва да води читателите към доброто, към милостта, към любовта и към светлината, която Бог е вложил в душата на всеки от нас.

ПРОТЕГНАТА РЪКА

        Преди няколко седмици гледах епизод на "Ничия земя'', който и до днес не ми излиза от съзнанието. Историята е тежка. В нея има алкохол, отчаяние, човешка слабост и смърт. Разбира се, трагедията е страшна, защото е безвъзвратна. Но, според мен, най-болезненото от духовна гледна точка, в тази история не е самото престъпление, но пропуснатата възможност за навременна човешка реакция, която най-вероятно е щяла да предотврати случилото се.

        Жената е преминала през труден живот. Няколко нещастни брака, разочарования, вероятно самота и една вечер, след поредното предателство в живота й, тя изпада в силна емоционална криза. Пила е алкохол, не мисли ясно, разстроена е. В този момент прави нещо много човешко! Тя търси помощ. Звъни на близки хора. Звъни на един човек. После на втори. На трети. На четвърти… Тя не търси пари. Не търси решение на живота си. Тя търси просто разговор. Някой, който да я чуе и който да ѝ каже: „Не забравяй, че има Бог, Той ще се погрижи за теб! Спри. Изчакай. Не прави нищо сега.“ Но никой няма време да говори с нея. Единият казва, че е зает. Другият предлага разговор утре. Третият казва, че точно тази вечер не може. Четвъртият вече си ляга. И жената остава сама. По-късно тя се качва в колата. Пила е. Не мисли ясно. И в тази нощ се случва страшната трагедия и отнемането на човешкия живот. Разбира се, законът има своето място. Правосъдието трябва да действа, а то е мудно и заспало, но въпросите около него са предмет на отделна, сериозна тема.

        За мен в тази история има нещо, което е по-дълбоко от закона. И това е моментът преди трагедията. Моментът, в който един тъжен човек протяга ръка за помощ и за блага дума, но няма кой да го чуе и утеши!

        Нека се замислим дали ни се е случвало някой да ни потърси с обаждане, съобщение или просто с нуждата да поговори с нас? А ние сме били заети. Уморени. Имали сме свои грижи. И сме отговорили: „Ще поговорим утре.“ Но понякога утре вече е късно. Защото често един кратък разговор може да промени посоката на един цял живот. Понякога едно най-обикновено изречение „Бог ще даде решение! Не се отчайвай. Изчакай, всичко ще премине!“ може да преобърне всичко в добра посока и да спре нечия фатална грешка! Никой от онези хора, които са отказали да поговорят с жената, не е искал трагедия. Никой не е мислил, че пропуснатият разговор може да има такива страшни последствия. Но животът понякога се пречупва точно в такива малки моменти и то безвъзвратно. В моментите, когато някой, който е отчаян търси другия човек и не го намира.

        Затова може би най-важният урок от тази история е, че когато някой протяга ръка към нас трябва да се опитаме да я хванем. Разбира се, ние не винаги можем да решим всеки проблем и да помогнем истински. Но понякога е достатъчно просто да бъдем там. Да чуем и да кажем поне една блага дума. И навярно така да предпазим някой човек от фатална грешка. Защото понякога съдбата на цели човешки животи се решава именно в такива важни минути.

        Бог да прости загиналия. А публичното разкаяние на тази жена, която сега е в затвора, да бъде като живо напомняне и камбана за всички нас.

        Линк към цялото предаване:  ТУК

Безобидни ли са народните обичаи?

        В славянския Псалтир има един стих, който звучи безпощадно: „Защото всички богове на народите са бесове!“ В по-късните преводи този текст често е заменен с думата „идоли“. Виждал съм хора, които искрено търсят смисъл. Не търсят зло. Не искат да разрушават живота си. Но, напротив, надяват се да получат здраве, сила, защита и „връзка“. Затова тръгват по разни тайнствени места, за да почерпят уж някакво наследство. И тъжното е, че водят и децата си. Казват си: „Няма нищо лошо. Това е традиция. Това е нашето. То идва от древността.“ И отиват на кукери. Отиват на нестинари. Отиват на сурва. Гледат разни мистерии, надбягвания, танци, огньове, шум, транс и всякакви езичества.

        На пръв поглед това е фолклор. На пръв поглед то е невинно. На пръв поглед е само „енергия“. Но какво се случва с тези хора по-късно? Те се връщат от тези места много по-разклатени. И често след такива „обреди“ идват и болестите. Първо те са леки и странни, без ясна причина. После стават и по-тежки. Децата също стават тревожни, раздразнителни и болнави. И тогава идва въпросът, който всички си задават: „Ама защо така? Ние нищо лошо не сме направили. Само гледахме. Само танцувахме. Само заведохме децата.“

        А истината е проста. Тя е, че не всичко, което е шумно и древно, е добро. И не всяка традиция носи живот. Защото тези ритуали не лекуват. Тези танци не освобождават. Тези „празници“ не отварят врати, а ги затварят. Човек не може да се храни с празнота и да очаква здраве. Не може да влиза в огън и да се чуди защо после изгаря. Човек не може да бъде щастлив там, където няма живот. А животът не идва от езическите ритуали, огньовете и скритата „енергия“. Спасението не е в това да тичаш, да викаш, да гледаш в пламъка и да чакаш нещо хубаво да ти се случи. Спасението е във вярата в Бога. Господ Иисус Христос не е фолклор! Не е обичай. Не е наследен ритуал. Той е Бог! И само Той може истински да изцелява, да защитава и да дава живот – и то вечен живот. Когато вярваме в Него, умът ни се прояснява, децата се успокояват и намираме смисъл и посока. Защото Той не взема, а дава. Той не разболява, а изцелява. Той не обърква, а подрежда. Той не води към страх, а към мир и тишина. Затова когато човек намери сили да се отърси от езичеството и да се върне при Бога, тогава въпросите и търсенията ще спрат. А в душата му ще се настани истинският мир и живот.

        В България, а и в повеете Европейски държави, не са малко хората, които вярват, че всички религии са добри и че всички уж учат на добро. Но истината е, че има истинска религия, а има и лъжлива религия. И, че езическите религии безусловно спадат към лъжливите. Митрополит Иларион Алфеев много добре обяснява това с конкретни примери. Той казва: "Не мога да кажа дали всички езически богове са реални демони или само някои от тях. Но нямам никакво съмнение, че демоните могат да се вселяват в идоли, да говорят на хората чрез тях и да изпълват езическите светилища със своето присъствие. Затова не бива да си играем с езичеството, още по-малко да се опитваме да го възраждаме. Честно казано, дълго време не ми беше напълно ясно защо древните апологети така настойчиво са доказвали, че езическите богове са демони – докато не бях в Индия и Непал и не се сблъсках с езичеството лице в лице. Именно там, при посещенията ми в езически храмове, почувствах, че те са населени от определени демонични същества. Това усещане беше толкова силно, че ми се искаше възможно най-бързо да напусна тези места. Веднъж, когато бях още млад и донякъде романтично настроен, посетих Непал, придружавайки в пътуването си един митрополит. Заведоха ни на екскурзия до едно свещено място, където хората идват, за да кремират своите починали роднини. Често обаче довеждат тези роднини все още живи – поставят ги върху дървени трупи и чакат, докато умрат. Когато човекът умре, трупите се запалват и изчакват, докато тялото изгори напълно. Това може да продължи с часове. След това останките от тялото – дори когато не всичко е изгоряло и има парчета от ръце или крака – се хвърлят в реката. Но реката често е плитка, а понякога дори напълно пресъхнала. Така тези останки се натрупват на купчини на място, където по принцип би трябвало да тече вода, но такава няма. Спомням си как стояхме с митрополита на моста и наблюдавахме изгарянето на тялото. В този момент върху мен се стовари такава тежест, такъв мрак, че ми се стори, че демоните се опитват да ме задушат. Казах на владиката, че искам да си тръгнем оттук. Тръгнахме си и едва тогава успях да си поема дъх с облекчение. Оттогава вече нямам съмнение, че всяка езическата религия и ритуал представлява служение на демоните!"

Клетва, прошка, благословение

       Гледам по БНТ серийния филм „Св. Паисий – oт Фараса към небесата“ и усещам, че той носи духовна радост в душата на всеки вярващ човек, защото разкрива една истинска история, изтъкана от светлина, смирение и Божи промисъл. Знам, че всеки искрен християнин, гледайки този филм, чувства съкрушение и болка, но и голямата Божия милост и благословение, които са събрани в святата личност на отец Паисий.

        За филма може още много да се говори, и то все хубаво, но аз искам да се спра на началните сцени с насилственото изселване на гърците от Мала Азия. За тях говорих с майка ми, която е на 84 години и която също редовно гледа филма с вълнение и любов. Тя носи в себе си паметта на едно друго принудително преселение – нашето, българското. И по този повод ми разказа как нейният дядо, и мой прадядо, Георги, през 1923 година се е връщал в дома си след края на войната. Семейството им тогава е живеело в днешна Северна Гърция, в района на Егейска Македония, между Серес и Драма, в тези плодородни земи, пропити с труд, български песни и вековна обич. След края на войната прадядо ми Георги се прибирал отдалче в дома си. Той бил заможен човек и носел в себе си надеждата, че там го чака многолюдната му челяд, близките му, благословението му и изобилието му. Толкова бил уверен, че го очаква пълната му къща, стадата и земите, че по пътя раздал всичко, което имал; той разадвал своята благодарността по повод края на войната. Но когато се върнал, заварил разруха и пуст дом. И първият му въпрос, първият вик на сърцето му бил: „Къде е семейството ми?“ А отговорът, който получил от гърците, които го посрещнали там, бил като нож за него: „На границата! Чакат те на границата.“ И той тръгнал, с празни ръце и смазана душа, към границата, към България, към последната надежда. Бързал. Вървял, без да спира, без да се храни и без да почива. И ги намерил. Те били изтощени, обезверени и печални. И точно там, близо до границата, в гръцката част, те срещнали други българи, наши роднини. Това била една от онези запомнящи се срещи, в която човешката болка, гордост и съдба се сблъскват фронтално. Моята прабаба Марийка, изнемощяла, бременна и съкрушена, видяла там жената на брат си Кочо, която се казвала Елена. Тази нейна роднина, вместо да ѝ протегне ръка и да се притече на помощ ѝ казала с хладно злорадство: „Вас ви изгониха, но ние оставаме!“ Едно изречение, което в онзи миг проболо сърцето на прабаба ми Марийка по-болезнено дори от самото изгонване. И тогава, измъчена от загубата на дома си и покрусена от горчивината на човешкото предателство, тя произнесла думите, които майка ми помни до днес: „Ходиш къде ходиш, пожелавам ти, един ден при мене да дойдеш!“ Казала ги тихо, но пророчески. Не като злост, а като рана, която говори със силата на правдата.

        Годините минавали. Светът се обръщал, а народите се люшкали между войните, ожесточението и политически игри и така, след края на Втората световна война, дошла и Гръцката гражданска война (1945–1948 г.). Тогава започнало ново, още по-жестоко, насилствено изселване на всички българи от Северна Гърция. И изгонили и тях – братът на прабаба ми Кочо, неговата жена Елена и техните деца. Същата Елена, която някога била казала: „Вас ви изгониха, но ние оставаме!“ През това време, след много премеждия и несгоди, семейството на майка ми вече се били установили в Пловдив, където имали собствена къща с голям двор, плодни дръвчета и дребни животни. И така, един ден, след повече от двадесет години, съдбата потропала на вратата. Майка ми е била тогава на седем години, но има ясни спомени как същата тази Елена дошла, със семейството си, в тяхната къща. Тя била обезверена и изтощена и търсила помощ, пристан и подслон. Случило се точно така, както прабаба ми Марийка ѝ го била предрекла. Думите ѝ се сбъднали! Но те се сбъднали не като отмъщение, а като ясна и сурова справедливост на живота и като жив и парещ урок. Но въпреки това, въпреки старата болка и обидата, прабаба ми и прадядо ми я приели, грижили се за нея и за семейството ѝ, хранили ги и ги утешавали. И ги дарявали с милост и любов, въпреки че някога срещу тях било проявено явно злорадство. По-късно, вече напълно помирени, новодошлите успели да си построят собствена къща на същата улица и всички имали една обща съдба.

        И сега, гледайки филма за Св. Паисий, усещам колко тънка е нишката между народите, между страданието и милостта. Както някога турците са изгонили гърците от Мала Азия, така гърците по-късно са изгонили българите от Егейска Македония, Серес и Драма. Болките се размиват, но и си приличат, защото страданието няма националност. То е човешко. И пак се връщам към думите на майка ми, която ми разказа тази покъртителна случка, и усещам, че това не е просто семейна история. Това е свидетелство за силата на изречената тежка дума и за нейното сбъдване. Защото понякога, когато човек е притиснат до стената, когато сърцето му плаче, той изрича думи, които остават като печат върху времето. И тези думи, които са тежки като камък и горещи като рана, се оказват по-силни от всички човешки планове. Ето, сега, толкова години по-късно, те пак оживяват и се връщат след поколения, като напомняне, че неправдата винаги ражда последици, а болката – справедливост.

        Но, според мен, най-силното тук е друго. И то е, че нито клетвата, нито злорадството, нито гонението са надделели над милостта и любовта. Защото накрая, въпреки всичко, моята прабаба не е отмъстила, но е приела и помогнала. А точно това, повече от всичко, свидетелства не само за човешката добрината, но и за Божията милост и правда.