ЗА БЕЗРЕЗЕРВНАТА ЛЮБОВ

        Има едно евангелско събитие, към което винаги се връщам с удивление и трепетна радост. Това е моментът, в който апостолите са в лодката след Възкресението на Господ Иисус Христос, и виждат, че на брега стои човек. Те не Го познават. Но после идва онова мое любимо изречение, което прорязва въздуха и душата: „Господ е!“ И в този момент Свети апостол Петър не разсъждава, не претегля и не се колебае. Но на мига се хвърля във водата и започва да плува към Него. Колко пъти съм се спирал мислено на това движение, което е толкова човешко, но и едновременно и божествено. Свети Петър не мисли, че е облечен, че водата може би е студена, че разстоянието е дълго. Той не си задава въпроса дали изобщо ще успее да издържи. В него няма сметка, предпазливост и страх. Има само една мисъл: „Господ е там! И аз трябва да съм при Него!“ Това е любов, която не пресмята, не чака удобство и не се страхува от тежест и неизвестност. Защото когато сърцето разпознае Възкръсналия, всичко друго губи значение. Свети Петър не тръгва към учител, когото уважава. Но той тръгва към Самия Бог, Когото обича. Към Този, Който е бил разпнат и погребан, а сега стои жив на брега.

        За мен това събитие говори много силно за нашата вяра. Защото тук няма теория, философия и символи, но има реална, жива среща между човека и възкръсналия Бог. Петър плува към Христос така както дете тича към баща си. Така, както изгубен човек намира дома си. В този скок във водата има изповед, която е по-силна от всички думи: „Ти си моят Господ. Без Теб не мога. И аз идвам при Теб, каквото и да ми струва това!“

        Винаги, когато мисля за това, се питам дали бих скочил и аз? Бих ли тръгнал и аз без да мисля за тежестите си, за страховете си и за удобствата си? Бих ли се устремил към Христос така, че нищо да не стои между Него и мен, нито разумни съображения, нито житейски грижи, нито студени води? Защото истината е, че човек скача само когато е сигурен кого вижда насреща. Само когато знае, че това не е призрак и надежда, а Самият Жив Бог.

        Този евангелски момент винаги ме поразява с простотата си. Няма чудо във водата, няма гръм от небето, няма изцеление. Има само една лодка, вода, тишина и Иисус Христос на брега. Има и един човек, който Го обича толкова много, че за него всичко останало става незначително. И именно в това се открива най-дълбокото свидетелство, че Христос не е спомен, учение и минало. Той е Живият Бог, Който стои и днес на брега на нашия живот и чака да Го разпознаем. А когато Го разпознаем тогава вече няма разстояния и страхове. Но има единствено любов и сърце, което бърза и което знае: „Господ е. И аз трябва да бъда при Него!“