Измина още една година, изпълнена със стрес, болести, безкрайни ограничения и загуба на много хора. В тези смутни и объркани времена мнозина станаха наставници. Те говориха уверено и разпалено по теми, по които не винаги бяха подготвени и повлияха на доста хора при взимането на съдбовни решения. Св. ап. Яков загрижено ни съветва да не ставаме учители, защото така ще получим по-голямо осъждане тъй като всички много грешим (Яков 3:1-2). Искрено се надявам и се моля идната година да е по-добра, но за да се случи това е нужно поне ние, които претендираме да сме християни, малко да се смирим и да не забравяме, че Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат (Яков 4:6). Разбира се, имайте мнение (та кой днес в този модерен и горд век няма мнение), но се опитвайте да не го натрапвате и да не бъдете всички учители, защото е казано, че за всяка дело, постъпка и мисъл един ден ще дадем отговор. Изпращам годината с молба към Бога да ми помогне да бъде по-добър и, ако е възможно, да не осъждам никого за в бъдеще, защото съм грешен човек.
В последния ден на тази година гледах филма „Мълчание“ на Мартин Скорсезе. В главните роли са Лиам Нисон, Адам Драйвър, Андрю Гарфийлд и Таданобо Асано. Това е не само най-добрия филм на Скорзесе, но и един от най-добрите филми, който изобщо някога съм гледал. Истински християнски филм! Шедьовър! Филмовата критика го определя като катарзис на големия режисьор. Направен е по книгата „Мълчание“ на Шусако Ендо, която описва действителни събития, случили се в Япония в началото на 17-ти век. Филмът поставя толкова значими, важни и екзистенциални въпроси, свързани с християнската вяра, морал, чест и любов, че опустошава съвестта на зрителя и предизвиква в него дълбок размисъл и покаяние. Всеки непредубеден зрител, който се смята за християнин, неизбежно би се попитал поне няколко пъти през време на действието – Ами, ако аз бях поставен в тези условия? Дали щях да имам смелостта да проявя и една стотна от вярата на тези страдалци? От вярата на тези християни-мъченици? А ако пък допуснем, че съм на мястото на някои от онези отци-мисионери? Бих ли изобщо издържал колкото тях или бих предал Христос още на първия ден? Защото едно е да си християнин в Европа, а съвсем различно е да бъдеш такъв в 17-ти век в Япония. Мисълта, че всички тези покъртителни кадри пресъздават реални събития карат зрителя не само да потръпне, но и искрено да заплаче. Забележителен сценарий и наистина много силен режисьорски замисъл и реализация. Особено в онази част, в която отецът чу благият глас на Господ Иисус Христос. А също и когато, след толкова години на отричане и забвение, тайно изслуша последната изповед на един от отрицателните герои. Ето и някои реплики, които за мен са незабравими: „Това е във вашите сърца, нали? Затова ще се вслушам в тях и ще се подчиня на Бог!“ „Как се чувстваш сега? Ти ще си последният свещеник в Япония. След теб християни повече няма да има по тези земи!“, „Стъпи върху образа на Христос! Това е само формалност. Той ще ти прости.“ „От теб зависи тези хора да не страдат. Отречи се от вярата си и те ще живеят.“ „Нашият Господ каза на апостолите да отидат и да разпространят Евангелието по целия свят, сред всяко живо същество, затова и аз ще го направя.“ „Аз се моля, но съм изгубен и сега просто се моля само за тишина“. „Господи, моля Те приеми душата на Джисама. Неговото страдание приключи. Приеми го в Твоята слава.“ „Отче, аз стъпих на Христос и предадох семейството си. Всички те умряха заради мен! Разкайвам се за това. Ще ми прости ли Бог този грях?“ „Виж, ти дойде тук, за да помогнеш на тези хора, а те толкова много те мразят!“ „Какво направих през живота си за Христос? Какво правя за Христос? Какво ще направя за Него?“
Разтърсващ! Не знам къде може да се гледа с български субтитри, но не го пропускайте.
Вижте трейлъра: ТУК
Още откъси: 1. OТРИЧАНЕТО 2. РАЗПЪВАНЕТО
.jpg)
13 коментара:
Чудесно казано! Този трън осъждането сякаш е залепен за нас, много е трудно отърването от него. Признавам си и аз, старая се /след изповед/ да не го правя, но...хоп дявола ме вкара в капаните си! Иска много, много работа със самите нас! Лесно осъждаме, тщеславието ни бута бързо в тази посока! И аз искам всеки ден да бъда по-добра от предишния! Дано Бог ни помага в труда ни да станем поне мъничко по-добри, доближавайки се до Него! Нека Неговата милост, към нас грешните ни следва, нека изпитанията, които ни праща да са по силите ни, да ги преодолеем. Да измолим от Бога душевно и телесно здраве, смирение, мъдрост и укрепване във вярата ни! Бъдете благословен! Откровението ви, ме трогна.
Амин! Написано за мен... и от мен същото, като малка изповед брате мой в Христа Иисуса, Мартине! Бъди благословен с дом и род!
Филип
Прекрасен филм наистина! Сега трябва да прочетеш и биографията на св. Николай Японски, много е впечатляваща. Около 18 години няма нито един последовятел там, пратен като мисионер от Русия. След това "ражда" духовно 12 човека, които стават епископи. В момента Японската православна църква наброява 50 хил души и е по-голяма от българската, ако броим тези които се причастяват, защото това е основен критерий.
Знам за филма, но нямам сили да издържа. Наскоро слушах и една лекция на fr. Mike Schmitz, в която отецът говори за филма и епизода с потъпкването на образа Му...
Честита нова година Мартин, благодаря за препоръката за филма на Мартин Скорсезе за японските мисионери. Вчера го намерих и го изгледах. Много ми хареса и доста неща ме впечатлиха. Ако някой от нас днес е изправен пред подобни обстоятелства дали ще отстъпи от вярата. Всъщност на мен ми се струва, че дълбокота тема на тази история е не тона че човек се укъмнява във нярата а каква е цената на гордостта и духовната прелест. В крайна сметка, човек заплаща със целия себе си да тази гордост, а именно това да вярваш, че имаш власт и сила да спасиш някого. Самите свети отци на много места казват че човек е ужасно слаб и има сили да спаси само самия себе си, но ако го направи хиляди ще се спакят покрай него. Тази тема е болна и днес. Аз виждам около мен много хора които са дълбоко потънали и изгубени в безплодните усилия да спасяват някого по техните лични виждания който не желае тяхната жертва и помощ. И тези хора буквално душевно се убиват в тази мисия, която сами са си измислили и която нито Бог, нито тяхната жертва иска от тях. Но те трудно го осъзнават дори когато стигнат дъното и са изгубили всичко. Те някак искат да са като светците, защото някъде дълбоко у нас е заложено убеждението че ако страдаш си добър. Но тона е болно и объркано убеждение. Светците сам Бог е избрал и надарил със своята благодат от утробата на майките им, а ние другите не можем да имаме такава сила, защото това което се иска от нас е смирение, любов и търпение. Обикновени и прости неща, които не искат кръстна или друга мъчителна смърт.
Разтърсващ филм, много мислих по него, лесно е да се пречупиш и да паднеш в безнадежност, особено подхлъзващи са думите:" това е само формалност", " само един подпис", само това, само онова, но не е така, всяко нещо е от значение. Най-болно е, когато в такива решителни ситуации, хората, които си считал за братя, те бутнат по нанадолнището, вместо да те удържат на правилния път. Да живееш със съзнанието, че си отстъпник е ужасно мъчение. Нека вярваме в Божията милост и викаме в сърцата си към нея!
Здравей Мартине,
знаеш, че не съм активен в интернет, чета книгите ти и нещата в блога ти, но избягвам да пиша коментари. Но публикацията ти за този филм ме провокира да го гледам. Започнах с една грешка. Гледах го с прекъсване и то на най-важния момент, защото стана късно. Но независимо от всичко, филмът е уникален и го преживях. Той е дълбоко християнски. И парадоксално, точно в отричането от Христа е тайната на филма, защото оголва въпросът за вярата. Ние често се крием зад нея, а пропускаме живата връзка с Иисус Христос, това е идеята на този филм. Това е голямата провокация, която мисля, че спъва много наши събратя и ни изобличава в голяма степен, защото ние непрекъснато Го предаваме, но не го усещаме и в крайна сметка, остава само това което живее в сърцето ни и за което никой не знае освен Бог! Защото Той ни спасява и Той преценява кой е достоен за спасение според нашите сърца, а не по самомнението ни на вярващи хора. Ние не можем да разчитаме на нищо. Това е голямата илюзия. Грешим като разчитаме, че сме спасени, защото вярваме правилно. А това е нещо, което само Бог знае. Но не и ние. Ето в това е тайната и приноса на този филм. Този свещеник, който претърпя такава драма и неописуеми душевни страдания, е по-вярващ и от мен и от теб. Стотици пъти по-вярващ. Да не говорим че като кино, образ и монтаж филмът е съвършен. Това е изключително многопластов филм. Ще го гледам поне още един път, за да разбера как е направен. Какво още важно нещо ми дойде наум:
Не случайно е казано „Всеки грях и хула срещу Сина ще се прости, но хулата против Светия Дух няма да се прости нито в този, нито в онзи свят“. Този свещеник не похули Светия Дух. Той похули Сина, но не и Светия Дух. Това ме втрещи. Светостта остана в сърцето и никой не можеше да му я отнеме. Аз не знам дали Скорсезе е разбрал какво е направил всъщност? Защото това е много смело богословие. Или той само, следвайки историята, е оставил тя да го е изведе на повърхността и на пътя на Истината. Възможно е. Впрочем, аз проверих. Това е третият филм правен по книгата. Проверих също, че този филм на Скорсезе макар, че е взел много награди, всъщност е на загуба. Няма никаква печалба! Разбираемо е! Това е голяма провокация и „камък за препъване“.
продължавам тук, защото системата ме изхърли.
Знаеш ли, този филм ми напомни, че преди време, когато бях много по-млад, за около три години Бог ми беше отнел вярата, заради нещо, което после разбрах. Аз страдах неописуемо в душата си, гърчех се точно както този свещеник във филма, защото целият ми живот до тук беше изграден върху вярата. Заради нея страдах и заради нея жертвах всичко, което смятах за правилно. Но тогава разбрах нещо много важно. Че любовта на сърцето е повече от вярата. Може би Бог ми я взе тогава, защото аз роптаех срещу хората и тяхното неверие, делях ги на вярващи и невярващи, като невярващите бяха втора класа хора в очите ми. Скрита гордост, невидима за мен. Но и не само. Също както сега, в този филм, разбрах че само Бог знае сърцето и разполага с него, защото сме Негови. Това е тайната. Ние не притежаваме дори вярата си и дори и да ни я вземат, ние не преставаме да бъдем Негови! Илюзия е нашето самомнение че сме вярващи, защото ние сме само надарени с вяра. Надарени, а не собственици на вярата. След този случай разбрах какво означава: „Остават тези трите – вяра, надежда и любов, но по-голяма от тях е любовта“.
Колкото повече мисля за този филм, толкова повече навлизам в неговите дълбочини и откривам нови неща. Всеки кадър е на място. Като драматургия, кинематография, конструкция на образа, операторско майсторство е истинен и непоклатим. Макар че главният герой е награден за актьорската си игра, но за мен най-добре се справиха японските актьори. Особено поддържащите роли. Те бяха велики. А за Инквизитора нямам думи. Той носеше трагедията на малкия, консервативен човек, който с цената на жестокост бранеше своя свят. В това даже имаше нещо умилително и тъжно, а жестокостта не беше жестокост, а отчаяние, безизходица и дълбока тъга. Филмът поразява със своя реализъм. Доброто кино е реализъм. Всяко отнемане на реализма на един филма води до фалш, бутафория и недостоверност. А аз тук можех да почувствам коприната на кимоната и миризмата на тамян в храма. Този реализъм е разтърсващ и особено важен, за да почувстваш драмата на страданието и да стигнеш, парадоксално, но и до духовните неща. Аз бях в ямата с мъчениците и виждах как животът ми изтича капка по капка. А страданието е точно това – грубата, банална и брутална реалност на безсмислието и безизходицата. За първи път филм за мъченичество не ми стоеше бутафорно и като на кино.
Според мен Скорсезе го е почувствал с душата си, но допускам, че не е разбрал докрай най-важното послание на филма: Каквото и да правим принадлежим на Бога, който вижда в сърцето! Има тайни, които никога няма да разберем и трябва да се примирим с това. Как благата Божия воля пребивава в един, а отхвърля друг. Как може да спаси „разбойника на кръста“, а да свали подвижник в ада. Спомням си историята за един голям подвижник, открита на свят човек (не помня точно), който отишъл в ада след смъртта си и на въпроса му: „Защо Господи, съм тук? Аз толкова се потрудих за Тебе и отдадох живота си за Теб?“ Бог му отговорил: „Защото никога не намерих почивка в тебе!“ Боя се, че в нашата Църква, с малки изключения, се случва именно това. Няма „почивка“, т.е. – няма милост, а вместо нея има незачитане на светостта на човека, изначалната му святост, която е вложена от Бог. Но това е друга тема, за която сега не ми се пише, лицемерието и топлохладността в Църквата.
пак ме изхърли системата, но искам да завърша.
Като казах святост, това е другото главно послание на филма. Светостта като битие. Защото „Дори ние да се отречем, Той верен остава“. Струва ми се, че основната разлика между хората, която ще се направи на Страшния съд ще бъде именно по този критерий – светостта. И забележи – любовта е не просто главната тема на християнството, а нашето битие. Ние сме направени, за да живеем в святост и любов. Всичко друго е вторично.
Може би ще попиташ – къде тогава е границата? И не са ли прекалено субективни подобни разсъждения, защото така всеки става сам за себе си критерий и заприличва на „протестант“, поставяйки се вън от Църквата, оправдавайки греха и слабостите си с някаква си „любов“. Но любовта е една и друга няма. Само Бог е любов. Извън Него, всъщност, любов няма. И доколкото я има в нас, тя е „Неговото-наше“ битие. Истината е, че душата „полудява“ от докосването на Божествената любов и не може да се заблуди какво точно е тя след като веднъж я познае. Няма повече илюзии и разбира, че всичко, което е търсила в света, е било нещо, за което не е била създадена. Ако душата съгрешава, по който и да е начин, то е защото „няма любовта на Отца“. Не коя да е любов, а точно тази. Най-великата! Тя е различна. Затова и мъката и страданието са временни и не съкрушат докрай истински вярващите. Затова съпругата на свещеника-японец, отрекъл се от вярата, не се разплака. Тя явно беше тайна християнка и знаеше, че душата на покойния и мъж е вече в сигурни ръце.
Филмът завърши блестящо. Това скрито кръстче в ръката му беше показателно. Много може да се говори за този филм. Не знам дали тези мои писания ще са ти от полза, дано не внесох смут тъй като за тези неща е „опасно“ да се говори публично, защото според мен гонението на християните вече е и вътре в Църквата. Ти видя, че голяма част от нашите братя и сестри по вяра не можаха в една сравнително лека криза като „ковида“ да се въздържат да не бъдат агресивни. Но за съжаление хората все повече охладняват и ще охладяват, а Господ е горещ! Така ще е и в бъдеще.
Бог да е с теб!
Твой в Христа.
Олег
Потресе ме този филм и мене. Много ми хареса. Тази нощ даже сънувах, че съм във филма, там на живо и преживявам всичко отново и аз съм с тях и толкова страдах и се разболявах от това страдание. Моите мъки бяха също толкова големи като на мъчениците - християни, но аз страдах отделно и тогава чувам глас който ми каза: "Не страдай повече, сега ще те науча да обичаш без да страдаш". И изведнъж сънят стана много цветен, но странно - преди не беше черно-бял, а сега стана сякаш истински цветен, не знам как да си го обясня. Около мен се разтвориха някакви огромни лилаво-розово-оранжеви цветя, много нежни и огромни, като криле на пеперуда, които ухаеха божествено, а острова стана много красив и като произведение наизкуството, много изящен и красив и се изпълних с такава любов към всичко и всички - целият въздух, цялото пространство беше пропито с любов, щастие и радост, и удовлетворение! Райско блаженство, много силно! А и тези около мен също започнаха да чувстват тази любов, която беше в мен, а аз ги обичах и откривах в съвсем нова светлина чрез тази любов, а тя започна да им дава сили в страданията. Събудих се в радост и щастие, чувството ме владееше още и продължава, макар и не толкова интензивно.
Не трябва да забравяме, че филмът е базиран на книга, в която има много повече информация. Първо, авторът на книгата - Шюсаку Ендо е силно вярващ християнин (католик), който решава да я напише, след като по време на образованието си във Франция става жертва на неистова дискриминация и расизъм. Второ - историята в сърцето на книгата е истинска, а по-конкретно мисионерите и тяхната съдба. Някъде имаше трудове на японски богослови, които стигат до заключението, че ако го е нямало това "отричане" описано тук - то християнството в Япония много вероятно е щяло да бъде изкоренено до основи. На много зрители това "отричане" изглежда лекомислено, но в сърцевината му стои една много по-дълбока идея, а именно, че чрез него и обричайки себе си на грях мисионерите дават шанс за спасение на милиони японски християни след тях. Както виждаме - на японците не им липсва вяра, но филмът не случайно се казва "Мълчание", защото ако заявяваш явно вярата си в този крайно специфичен контекст, то ти обричаш не само себе си на смърт, но и нея. Оставайки в "мълчание" японските християни (и най-вече мисионерите) си навличат грях, за сметка на бъдещето на тяхната вяра, защото макар и тихо - тя се запазва за идните поколения. Не случайно най-омразният персонаж е вероотстъпникът Кичиджиро, който въпреки всичко противопоказно, което прави, той успява да запази вярата си. Всеки вярващ е малко или много грешник, но тук главните герои виждат върховната кауза отвъд този тежък грях. Не случайно църквата в Португалия и нейни восокодуховни представители бързат да се отречат от двамата "отстъпници" - защото тези хора не са били свидетели на случващото се там и не са съзрели по-голямата идея. За сметка на това, Бог го е направил в очите на двамата изгнаници. Важно е да се отбележи, че контекста на времето, епохата и мястото е много по-различен от всичко, което ни е познато и не можем да си позволяваме да предполагаме как биха реагирали православни светци в такава ситуация. Япония винаги е била най-изолираната и радикална страна особено, когато става дума за фанатизъм и гонения. С. Димитров
Здравей, Марти!
Наистина във филма и в книгата има огромна и дълбока дилема свързана с "отричането" от вярата пред мъчители. Но двамата отци се отричат само гласно, като поемат риска да погубят собствените си души, за да запазят вярата жива в Япония и така да дадат шанс за спасение на милиони. Някъде бях чел исторически анализи, които говориха за затвореността на японското общество и как тези действителни събития са щели да доведат до пълното унищожаване на християнството в Япония ако въпросните отци бяха умряли мъченически. Дори филмът и книгата ясно показват как обикновените християни виждат отците като единствения мост към вярата, който им дава надежда и следват примерите им. Мъченическа смърт за тях означава явно признание от всички останали и смърт за цялата християнска общност там.
Лично за мен посланието и това, което ме грабна, е че понякога правиш необщоприети неща и поемаш рискове за собствената си душа, за да спасиш душите на милиони други за вбъдеще. Не мисля, че ние като хора имаме моралното право да отсъдим дали това е правилно или не, но за мен подобен подвиг и саможертва си заслужават да се замислим върху тях, защото за съжаление живота винаги може да ни изправи пред подобни тежки дилеми.
Другата дилема на филмът беше, че макар Библията и канонът да ни служат за пътеводител, то не винаги дават точните отговори на как трябва да се постъпи в някои изключителни ситуации, като описаната в книгата и филма. В самото начало се виждаше как всички от църквата бързат да съдят без да се замислят, както правят много хора дори и днес. За мен другият важен урок беше, че често нямаме моралното право да съдим ние, има го само Бог.
Не трябва да забравяме, че авторът е дълбоко вярващ християнин, макар и католик. Според мен идеята му е била да накара читателите просто да се замислят дълбоко за вярата, жертвите и т.н. За съжаление обаче много хора се хващат за сламки като това с отричането и отказват да разсъждават върху него. Да и аз мисля, че е шедьовър и затова ти го споделих, защото знаех, че ще го оцениш. И отново, не мога да си позволя да съдя дали случилото се е правилно или не, но определено разсъжденията върху него са ценни.
Да, ето, и други хора напипват главното: Не съди, Бог решава, защото ние нищо не знаем. И второто е, че саможертвата има много лица, наистина.
Това което с годините открих е че хората не разбират за Бога най- главното. Че Бог е любов, но не човешка любов, а друга, която няма нищо общо с човешката, защото е саможертвена, а другата - егоистична, в това е разликата. Това е друг вид любов, изобщо.
Ние всички копнеем за нея, но трябва да си признаем, че я нямаме само по себе си и това е естествено за нас. А тази Божия любов има други закони, тя затова може да обича всички и нейните заповеди са странни на пръв поглед, нелогични: Обичай враговете си. Не отмъщавай. Обичай ближния като себе си.
Единственото от което трябва да ни е страх, е не от наказание и хвърляне в ада, макар че ад има и там отиват хора, а от това че не сме станали подобни на тази божествена любов, че ме сме я познали и че не можем да я живеем и да бъдем напълно в Нея. Както Бог е любов, така и човекът трябва да стане любов.
Всичко останало Бог прощава.
Ще бъдем измерени само и единствено по това доколко сме познали и усвоили в живота си Божията любов, т.е Бога.
Огледай се около себе си и виж колко хора в Църквата отговарят на този критерий, поне в някаква степен?
Отричане от Бога било. Гледат само на повърхността и съдят. Че те изобщо не разбират какво е да обичаш Бога. Защото мярката за това е да обичаш хората.
Публикуване на коментар