Винаги има надежда

         В световната литература има произведения и автори, които са непреходни. Ще припомня една от най-известните сцени в „Клетниците“ на Виктор Юго (1862). А защо го правя ще стане ясно по-късно. Накратко тази сцена се развива така: Жан Валжан, е затворник, който е освободен след 19 години каторга. Той носи със себе си жълтия си паспорт на бивш затворник. Показвайки този паспорт всички ханове и къщи по пътя му не искат да го приемат и го прогонват. Единственият човек, който се смилява над него е Епископ Шарл Мириел, епископът на Дин. Той го приема без страх, дава му вечеря, легло и го третира като почетен гост. През нощта обаче Жан Валжан става тайно, взема кошницата със сребърните прибори на своя домакин и избягва. На сутринта жандармите го залавят, разбират какво се е случило, арестуват го и го връщат в дома на епископа. Те казват: „Този човек твърди, че вие сте му дали това сребро.“ (всички цитати са по памет). Тогава идва моментът, който променя целия роман. Епископът отговаря: „Да, вярно е. Аз му ги подарих.“ След това се обръща към Жан Валжан и казва: „Но ти забрави да вземеш и свещниците, които бях приготвил за теб.“ След тези думи взема двата масивни сребърни свещника от камината и ги поставя в ръцете на Жан Валжан. Жандармите са напълно смаяни, те свалят белезниците му и си тръгват, убедени, че никаква кражба не е извършена. Когато епископът и Жан Валжан остават сами, епископът произнася най-важните думи: „Жан Валжан, братко мой, ти вече не принадлежиш на злото, а на доброто. С това сребро аз откупих душата ти. Отнемам я от мрачните сили на погибелта и я предавам на Бога!“ Има и още една важна реплика, която често остава незабелязана. Преди това епископът му казва: „Вземи тези свещници и продължи да закриляш невинните и нещастните, но вече като честен човек.“ Точно тези няколко изречения преобръщат живота на Жан Валжан. Но Виктор Юго не описва обръщането му като мигновено чудо. След като си тръгва, Жан Валжан е дълбоко разтърсен, плаче, бори се със себе си и малко по-късно по навик извършва още една дребна кражба. Той отнема една монета от момчето Пти Жерве. Именно тогава окончателно осъзнава какъв лош човек е бил преди и решава никога повече да не живее така. От този момент започва неговото истинско нравствено преобразяване.  

        Тази сцена е една от най-силните литературни илюстрации на християнската идея, че не наказанието, а незаслужената милост може да промени човешкото сърце. Затова и сребърните свещници остават до Жан Валжан през целия му живот и присъстват дори в последните мигове преди смъртта му като символ на великата Божия милост.  

        Припомних тази безсмъртна история не случайно, но защото в този контекст искам да споделя няколко думи за един филм, който гледах наскоро и, който се оказа, че съвсем не е нов. Става дума за филма „Недосегаемите“ (2011). Но както е при книгите, така е и в киното. Тук няма значение кога е написана една книга или кога е създаден един филм. Важно е кога той достига до човека. Именно затова истинското изкуство има толкова дълъг живот. Този филм ме докосна дълбоко най-вече поради това, че направен по действителен случай. Ако не беше така, вероятно щях да си кажа: „Какъв почти неправдоподобен сценарий и каква скалъпена история.“ И щях да имам право, защото историята е толкова невероятна, че звучи абсурдно. Но именно фактът, че всичко това наистина се е случило, ме разтърси много по-силно. Дори, ако зависеше от мен, бих си позволил да сменя заглавието на филма на: „Винаги има надежда.“ Защото в действителност се оказва, че когато човек е изгубил всяка надежда, когато е стигнал до дъното и животът му изглежда безвъзвратно разрушен, понякога е нужен само един човек, за да му даде само един малък тласък. Някой, който да му помогне отново да повярва, че животът не е свършил. И точно това се случва тук! Болногледачът е човек отхвърлен от живота. Човек без дом, без доходи и без бъдеще. Може да се каже, че дори е престъпник. Но, когато получава щедро протегната ръка към него това го променя и той изкарва на бял свят най-доброто от себе си. И така двамата герои си помагат взаимно и се променят един друг, за да се стигне накрая и до кулминацията и до голямото чудо, което че главния герой преоткрива и намира истинската любов. Но преди това той трябва да счупи оковите, които сам е изградил около себе си и което се оказва трудна задача. Гледайки тази истинска история зрителят неволно си задава въпроса: дали на тази земя наистина за всеки човек някъде там има някой друг, който го чака? И дали най-голямото предизвикателство и цел е просто да се опитаме да срещнем този човек и после да имаме смелостта да направим крачката към него? И реално излиза, че е точно така. Защото понякога именно страхът и собствените ни ограничения ни спират да погледнем отвъд границите, които сами сме си поставили. А в този филм препятствието е страшно и дори, бих казал, че е непреодолимо. Това е инвалидността. Но няма да разказвам повече. Гледайте го и сами ще откриете поуката. И пак ще кажа – изводът е, че винаги има надежда. Дори и в най-безнадеждната ситуация. Разбира се, понякога на всички ни е нужен един добронамерен човек като този във филма, който малко да ни побутне. Но това е второстепенния фактор. Много по-важното е ние самите да имаме смелостта и дръзновението да повярваме напълно. Или, ако нямаме сили да го сторим, то да се опитаме поне да имаме малко повече вяра.