май 2015 г.

12.12.2008 г.

"Безкрайна нощ"


Една подробност - снимката на корицата на книгата е истинската СКАЛА НА ОТГОВОРИТЕ, за която се споменава в романа. Преди няколко години имах възможността лично да стоя пред нея и дори да я обиколя плувайки, както и да чуя не една смайвайваща история от живеещите там мексиканци.
.
Романът "Безкрайна нощ" може да бъде поръчан и по интернет на следните линкове:
За повече информация се обръщайте директно към издателство ''Сиела''

Едно пътуване... Едно намиране... Една любов... Един живот... като на сън
Наистина завиждам на читателя, че тепърва ще я чете! Когато получих ръкописа и го прочетох бях потресен – от идеята, дълбочината и таланта на Мартин. Това е един от най-добрите ръкописи, които съм чел през годините – оригинален, завършен и смазващ. Със сигурност българската литературна сцена ще има нов, силен и ярък глас”
Светлозар Желев



Какво се случва с нас, когато сме изправени срещу нещо чудовищно жестоко. Кое е онова, което ни помага въпреки несполуките да продължим да вярваме? Колко силна е силата на мечтите? Чудесата са навсякъде, от нас и само от нас обаче зависи дали ще ги пуснем в живота си.
.

Откъс 1 от "Безкрайна нощ'':
Eдна легенда разказва за ненадминат в съвършенството и мъдростта си индуски монах, който от младини бил посветил целия си живот на една единствена цел – тази да разбере смисълът на човешкия живот. Когато навършил осемдесет години, ненадейно, разхождайки се в гората той срещнал Създателя си, който му се явил във вид на скромно облечен белобрад старец. Индусът веднага разбрал, че пред него стои, не кой да е, а Творецът на всичко. Без да се колебае нито миг той веднага попитал: „Щом ми се явяваш Господи значи, че или е дошъл краят ми или, че Си чул молитвите ми и се решил да изпълниш просбата ми.”„И за двете си прав – отвърнал Господ – тук съм, защото ти се труди неимоверно много през всичките дни, които ти бях отредил на земята с една едничка цел, да разбереш смисълът на творението Ми. Благодарение на твоето неугасващо желание и неспирно постоянство ти се доближи изключително близко до целта си и вече почти знаеш отговорът, затова реших да те възнаградя като ти изпълня едно желание”.Индусът навел поглед, защото било непосилно да гледа Създателя в очите и смирено промълвил: „Аз изживях животът си така както желаех. Придобих мъдрост и знания, каквито едва ли някой на тази земя притежава. Постигнах истинска свобода и спокойствие, за които много хора силно мечтаят, а аз имам от тях в изобилие. Едно нещо обаче не можах да разбера: какво е любовта?”„Това ли е желанието ти?” – попитал Бог.„И да и не – отвърнал индусът, – да, защото това е наистина желанието ми, но и не, защото за да го осъществя бих искал да изживея животът си отново. Ако е възможно, искам да стана отново на двадесет години, но да запазя разума, който имам в момента.”„Всички закони и сили, които познавате вие човеците са Ми напълно подвластни – отвърнал Бог, – но има нещо, което явно все не можете да разберете, и това е, че Съм ги създал за да се спазват, а не за да бъдат нарушавани.”„Значи няма да изпълниш желанието ми?” – натъжено попитал индусът.„Ще ти дам всичко, за което мечтаят хората, но втори живот.., това не мога”.Индусът не отговорил нищо. Той мълчаливо свел глава и смирено зачакал.Бог видял и оценил голямото му смирение както и силния му сърдечен копнеж.„Понеже наистина виждам, че си мъдър, благочестив и достоен човек, ще направя изключение! – казал Той. – Ще те върна на двадесет годишна възраст, но както ти казах преди малко, не всички закони ще пристъпя. Ще те върна шейсет години назад, но без опита и мъдростта, които си придобил по време на живота си.”Индусът се натъжил, защото разбрал, че човек има само един единствен живот за да осъществи мечтите си, както и само един единствен шанс за да познае любовта и щастието... и пожелал да умре.
Откъс 2 от "Безкрайна нощ":
Бяха изминали няколко часа откакто Марк бе пристигнал в Анзио. Не бързаше. Имаше достатъчно време за да се наслади деня.След като прекара известно време в центъра на градчето, оглеждайки спокойно всяка витрина и магазин той се насочи надолу по склона. Вълнението в душата му растеше с всяка измината крачка. От последното му и единствено посещение на това толкова скъпо и значимо за него място бяха минали малко повече от три години а градчето, поне на пръв поглед, сякаш изобщо не се бе променило. Както първия път така и сега му направи силно впечатление гостоприемството на местните хора. Жителите на целия регион определено бяха забележително мили и истински приятелски настроени. Може би това беше също една от причините той да пожелае да прекара онези съкровени и незабравими мигове именно тук.Вървейки бавно и размишлявайки, без да се усети, неусетно Марк пристигна там за където бе тръгнал. „Човек винаги се връща на мястото, на което някога е бил щастлив”, мислеше си той. Къщата си беше същата, само зеленината отвън му се стори малко по-оскъдна, но това беше навярно поради току що отминалото сухо и горещо лято.Докато оглеждаше наоколо и негласно беседваше с живите си спомени на верандата се появи хазяйката. Тя очакваше неговото посещение и прилежно бе приготвила и подредила стаята по същия начин както преди три години – нещо, за което той изрично я бе помолил.– Заповядай Марк, много се радвам да те видя – слизайки се на верандата, заговори го тя. – Как си, как е Моника...? Влизай де. Марк кимна любезно, но целенасочено пропусна да отговори.– А вие как сте? – на свой ред попита той. – Получихте ли парите които ви изпратих?– Да..., да получих ги. Влизай, настанявай се. Силно вълнение обзе душата му, когато прекрачи прага на къщата и се запъти на вътре. „Старанието на тези хора е трогателно”, мислеше си той, отваряйки вратата на стаята.– Приятно съм изненадан, личи си, че много сте се постарали – няколко секунди по-късно тихо промълви той, но нямаше кой да го чуе – за негова изненада жената бе вече излязла.Той докосна нежно изпънатите снежно бели чаршафи, с които бе покрито леглото, направи няколко обиколки из стаята а сърцето му се преизпълни от вълнение, което бързо премина в носталгия и мъка. Познаваше всяко едно кътче в тази стая по начин, който никога нямаше да може да забрави. Тук, на това място той бе изпитал толкова много радост и щастие. Стените в помещението бяха сякаш пропити с онази тайнствена и вечна енергия, която дава живот на красивото и непреходното в този свят и която движи всичко в него към добро – любовта. Тази любов обаче не можеше да се пресъздаде или опише, а само да се преживее.Марк издърпа единия от двата стола пред масата и извади от единствената чанта, която носеше със себе си, празен пощенски плик, в който предварително старателно бе сгънал няколко бели листа, въздъхна тежко, замисли се за момент и започна да пише. „Скъпа Мони, от цялата си душа искам да ти кажа, че искрено съжалявам най-вече за това, че в онзи ден, когато излязохте, пропуснах да ти кажа колко много те обичам. Знам, че времето тече само в една посока и нямам никакъв шанс да го върна назад, но ако все пак допуснем...” В този момент сякаш нещо го сепна и той се спря за момент, отмести поглед в страни и се зачуди. Защо пишеше това писмо? На какво се надяваше? Какво очакваше? Моника никога нямаше да прочете и узнае за неговото словоизлияние. Явно беше, че въпреки силното му желание и копнеж за диалог усилията му бяха напразни. Нямаше смисъл да протака повече. „Дойде моментът”, промълви съвсем тихо сам на себе си той хвърли ядосано написаното на пода и рязко се изправи. Веднага по гърба му пролазиха тръпки, а челото му се осея с малки капчици студена пот. „Ами ако все пак отвъд има нещо – мина като светкавица през ума му бърза мисъл, – дали наистина е възможно..., ами ако вместо да се освободя от болката и тежестта се окаже, че ги отнеса със себе си завинаги?!” Той обаче отлично съзнаваше, че не трябва да мисли за подобни неща точно в този момент, или поне не и ако наистина искаше да доведе нещата до край. Затова решително отхвърли разколебаващите го мисли, които незнайно откъде бяха дошли в главата му, отвори отново чантата си, извади две блистерчета с таблетки и старателно започна да ги разпечатва. Той добре знаеше, защото се бе поинтересувал предварително, че човек трябва да се е нахранил предварително за да е сигурен, че няма да повърне, когато хапчетата започнат да се разтварят в стомаха му. Въпреки това обаче, противно на желанието си, той не бе успял да сложи нищо в устата си от сутринта, а денят вече вървеше към своя завършек. Марк погледна към чантата си отново за да установи този път, че шишенцето му с минерална вода, което си бе купил в Рим, е празно. „Каква ирония”, мислено възкликна той. Всъщност какво значение имаше с каква вода щеше да вземе приспивателните. За пръв път от няколко седмици насам той се усмихна, след което стана и спокойно отиде до банята, наля си чаша вода и започна да поема таблетките.Взимаше по пет броя наведнъж, отпиваше голяма глътка вода, преглъщаше, изчакваше малко и отново поемаше следващата доза.Изведнъж, сякаш провокиран от нещо, той скочи и отиде до прозореца – защо да не изживее последните си минути, или може би час, разхождайки се по плажа, – така щеше да се наслади по-пълно на любимото си място и да го запази много по-надълбоко в сърцето си, отколкото ако прекараше оставащото му време лежейки и бездействайки в стаята, а и по този начин щеше да избегне неминуемите главоболия и неприятности, които нищо неподозиращата хазяйка определено щеше да има в следствие на неговата постъпка.Марк глътна набързо последните хапчета и се запъти към улицата. „Странно – мислеше си той докато слизаше към плажа, – до час сигурно ще съм мъртъв, но въпреки това все още имам някаква цел”. Без да се усети той извървя цялото разстояние от къщата до плажа за по-малко от пет минути. Когато стъпи на пясъка около себе си видя едва неколцина плажуващи, които опитвайки се да се насладят на последните лъчи на есенното Слънце неподвижно бяха налягали по все още топлия пясък. Моментът бе съкровен и неповторим, всяка минута бе единствена, прощална и свещена, поради което съвсем логично и естествено бе да предпочете да я изживее сам. След кратко оглеждане той избра тихо и сравнително отдалечено място, доста в страни от, и без това малкото хора на плажа, на което на спокойствие да се прости с живота. Той и преди обичаше уединението, спокойствието и тишината, но сега повече от всякога се нуждаеше от тях. Седна и бързо отпусна умореното си тяло на ситния пясък. Това щеше да е последната спирка на съществуването му – мястото от което повече нямаше да помръдне.Хората на плажа не подозираха нищо, навярно дори не го бяха и забелязали, което определено за него беше най-добрия вариант. Мúсли, като – какво щяха да си помислят околните когато разберат, че се е самоубил – можеше да се каже, че в известна степен го вълнуваха в предходните дни, но в настоящия момент, учудващо и за самия него, всички подобни притеснения и угризения напълно го бяха напуснали. В тези последни минути той предпочиташе да се отдаде на хубавите си и красиви спомени, които бе преживял именно тук на този неотразим лазурен бряг, вместо да се терзае за неща, които вече не му бяха подвластни. Искаше му се да запечата в съзнанието си чудната картина, от която в момента бе реална част, вплитайки в нея и онези, вечно живи и прекрасни емоции от скъпото си минало.Морето беше по-красиво от всякога. Слънцето галеше с есенните си лъчи по-нежно от когато и да било, а водата блестеше кристално чиста, топла и изпълнена с живот. В далечината плаваха няколко яхти, които поради отражението и отблясъците на Слънцето върху водата изглеждаха така сякаш не контактуваха с нея, а висяха сякаш във въздуха. „Какво ли са си мислили хората през Средновековието – замисли се Марк, гледайки отдалечените лодки, – когато са виждали как корабите постепенно изчезват от погледите им? Първо корпусите им, после платната и накрая мачтите и знамената. Тъй като тогава са вярвали, че Земята е плоска, навярно това поетапно скриване и появяване на плавателните съдове зад хоризонта е будило у тях истинска почуда и недоумение. Със сигурност този „феномен” е пораждал много въпроси в сърцата им, на които те изобщо не са били в състояние да си отговорят. При Слънцето е било по-лесно – виждали са това, което виждаме и ние сега, че то обикаля около Земята, а не обратното, в което са вярвали без излишни разсъждения.”Въздействието на сънотворното явно все още не беше започнало, защото на този етап Марк мислеше доста последователно, или поне така му се струваше. Изненадващо за самия него, през главата му мина дори мисълта да се изкъпе и да поплува за последно – нещо което обичаше и добре умееше. Той обаче бързо отхвърли това хрумване с аргумента, че би било твърде нелепо да се удави, имайки предвид способностите си на доказан плувец. „Странно е, че откакто взех таблетките постоянно ме обземат различни желания. Първо пожелах да изляза, после дойдох на плажа, а сега ми се иска да плувам. Възможно ли е това да е така, защото все още не съм готов да умра!?”. Той отново се загледа към морето като погледът му за втори път бе привлечен от отдалечените малки лодки, които плаваха, сякаш умишлено, точно на границата на хоризонта. „Наистина е красиво, едва ли има друго място на Земята, което да е така прекрасно...”. В този момент на около трийсетина метра пред него минаха двама влюбени, които се държаха за ръце и по всичко личеше, че изгаряха от плам и копнеж един към друг. За момент Марк остана като слисан – той почувства, че завижда. Цял живот не беше изпитвал подобно чувство, винаги се бе стремял да бъде добър, внимателен и скромен, така беше възпитан, така щеше и да си отиде. Сега обаче, когато най-вече искаше да е в хармония, макар и условна, със себе си, учудващо в душата му бушуваха най-различни противоречиви чувства и желания.Беше изминал близо час от взимането на приспивателните; най-после действието им бавно, но сигурно бе започнало да се проявява. В известна степен можеше да се каже, че Марк бе добре запознат с основните проблеми на психотрониката, както и с какви ли не подобни разкази за паранормални преживявания на прага на смъртта, описани в не една книга от различни автори. Той с нетърпение очакваше да види и сам да проследи, както повечето книги описваха това, най-важните си и значими събития от сравнително краткия си живот, които трябваше да се появят пред затварящите му се очи като на кино лента. След това трябваше да премине през нещо като тунел и да бъде посрещнат накрая от същество, излъчващо бяла светлина. На това място обаче всички разкази прекъсваха и умиращите се събуждаха отново в познатите си, най-често болни или наранени тела. Каквато и да беше истината, най-после той лично щеше да има възможността да я провери и узнае лично, и това, за негова радост или нещастие, щеше да се случи съвсем скоро. Тази мисъл го накара да изпита леко задоволство и дори събуди, макар и за кратко, неизменното човешко любопитство, отнасящо се към всичко непознато и неизвестно .Десетина минути по-късно той вече нямаше сили да стои повече седнал. Въздействието на лекарствата ставаше все по-осезаемо; само до преди няколко минути умът му бе бистър и сравнително спокоен, постепенно обаче психическата умора и сънливостта взимаха превес над всичко останало. Мислите му започнаха да губят последователността и логиката си, а погледът му неусетно бе преместил своя фокус и устрем от красивото море към небето. Марк лежеше неподвижно по гръб като проявяваше последни опити да концентрира и събере малкото си останали сили за да премести лявата си ръка в по-удобна позиция, която по необясними причини и незнайно защо се намираше в крайно неестествено и нетипично положение, изметната твърде в страни от тялото му. Той напрегна волята си, съсредоточи цялата си енергия и с последни сили успя да я придвижи в по-удобна позиция. Клепачите му натежаха неимоверно много. Моментът неумолимо го завладяваше; повече не можеше да се съпротивлява. Той все още усещаше контакта с пясъка и чуваше, макар и слабо, прибоя на вълните. Постепенно всичките му сетива го напуснаха. Той затвори очи и се отпусна напълно.Последното нещо, което почувства бе сякаш, че потъва. ...

7 коментара:

Анонимен каза...

Bravo, Martin. Otkusite sa intrigyvashti. Sigyrna sum che knigata ti e prekrsna.Pri purva vuzmojnost s ydovolstvie che ia procheta. Jelaia ti mnogo tvorcheski yspexi zanapred, koito sa i goliama radost za xybavoto ti semeistvo. Ani Kolim....
(izvini me za latinicata)

Анонимен каза...

Ренета Варчева
Романът е много, много добър, не се възприема пълния му смисъл от прочит на един дъх, налага се съзнанието да го дообработи , т. е. приключвайки го, читателят продължава да го осмисля и това според мен е едно от най-добрите попадения. Рядко четем нещо с видима лекота, а то ни "принуждава" още да го мислим, неволно ни връща към отделни идеи и провокира отношението ни, разбужда собственото ни мислене, изисква от нас да изразим и свое становище. Водим си виртуален диалог и изтъкваме своя идея, подобно на героите, които Марк среща в пътуването си. Нямам претенции на познавач, изказвам скромно мнение, според което е невероятно съчетанието между задълбочена философия и сюжетна линия с постъпателно действие и развитие, вероятно това е модерния подход, за да се породи интерес. За мен като читател е важна и вътрешната логика на събитията, действията и развитието на героите, перфектен е вариант, при който не знаем какво ще се случи, но то ни се струва единствено възможно, не е задължително да е стандартна причинно-следствена връзка.

Doni каза...

Изумително!
Прочетох я на един дъх... сега бързам да я споделя с повече приятели. Заслужава си да се докосне човек до мъдростта заложена в книгата. Това е книга, която ме накара да се замисля за много неща и в моя живот, и смея да твърдя, ми даде много отговори.
Благодаря!

Анонимен каза...

Привет !
Бургас явно обича книгата Ви ... аз съм Дони на 32 години съм и също съм от този прекрасен и обичан от мен град . За разлика от другите аз не съм прочела книгата , но снощи я почнах ... и индусът остана дълбоко в сърцето ми ... толкова дълбоко , че днес тръгнах да се ровя в нета за други Ваши книги !
...Искам толкова да ми у хубава като чета книгата , че накрая отново да се върна и пак да има какво да напиша тук !!!!!!!

Анонимен каза...

"Безкрайна нощ" е прекрасен, вълнуващ и искрен роман. Написан с много човещина, топлина, разбиране, познания и любов, с вяра и надежда. Книга, която заслужава вниманието на всеки човек, не само на всеки българин!
Наистина беше удоволствие да мен да я прочета и мога да я препоръчам на всички, които не я познават.
Книгата е едно пътуване към нас, към корените ни... пътуване, без което е невъзможно да продължим окрилени и вярващи напред!
Когато вярваме трудностите изглеждат като плевели - посягаш към тях и ги отстраняваш от градината на мечтите си.
Очаквам новия роман на писателя! Талант не му липсва! Пожелавам му време и сили!
Христина

Анонимен каза...

Книгата, която ме накара отново да повярвам - в себе си и в своите мечти. Може би това наистина ми липсваше досега.
Книгата, която си наложих да чета, докато я превеждам, за да запомня всеки детайл.
Наистина много ни липсва вяра днес - и затова "Безкрайна нощ" е книга за човека, преживял дълбока промяна, и Повярвал.

С уважение, А. Арсова

Анонимен каза...

Здравейте,господин Ралчевски!
Ще започна с това,че се вълнувам да Ви пиша.В интерес на истината го исках още след като прочетох "Безкрайна нощ",преди година или две...2?.Обичам да чета,когато имам време,но повечето литература,било то научна или художествена,ме дарява с меланхолия,тъга и т.н. Вашето писане ми дари надежда,вяра и любов.Споменавам тази триада неслучайно.Сетих се за Вас,днес,защото прочетох разказа Ви за Зоя ,сетих се, че Вие не само пишете увлекателно,Вие се стремите да пишете православно.По-късно попаднах и на историята за вашите приятели и децата им,говорещи на английски.Разбирам Ви,защото мнозина мои приятели и познати заминаха на Запад и Изток да се изучават и вече се забелязват нихилистичните тенденции,за които говорите.
За мен Вие сте успял човек-православен,семеен,отстояващ позицията си ,талантлив. Искам да Ви поздравя,защото съм на 20 и ми е приятно да има такива хора в българското ежедневие.
Извинете,аз не се представих,а с това би трябвало да започва всяко запознанство.Казвам се Драгомир Младенов,на 20 от София,студент съм в Софийския университет.
Желая ви успех и ще се радвам да общуваме !