Хамбург, май 2015 г.

20.07.2016 г.

''АНТИХРИСТ''


Излезе „Антихрист“.
Благодаря на издателство „Хермес“ за доверието и смелостта, че в тези смутни времена застанаха зад този проект.
Благодаря също на големия ни актьор Янко Лозанов, който написа за книгата:
„ ... това е първият роман по темата от български автор, който излиза в България.
Завладяващ! Проницателен! Оригинален! И като всяко ново нещо – убийствено интересен!“

''Едно симпатично българско семейство в чужбина. Разтърсваща любов и плашеща световна действителност. Конфликт, раздяла, път. От Англия през България към необятния Изток. Едновременно роман и филм. От бъдещето! Болезнен, истински и реалистичен!''
Проф. Пламен Павлов


Заповядайте на представянията:
В София – четвъртък, 28 юли от 18.30 ч. Литературен клуб „Перото“, НДК. Представя доц. Калин Михайлов.
В Пловдив – петък, 29 юли от 18.00 ч. Книжарница Хермес, Централ. Ул. „Княз Александър I” 43 от 18.00 ч. Представя Ина Иванова.
И на двете места ще присъствам.

„Антихрист“ може да бъде намерен във всички големи книжарници и онлайн магазини за книги!
(а ако живеете в чужбина при онлайн поръчката само трябва да смените държавата в бланката за попълване преди да въведете адреса)

Поръчайте книгата
ТУК






18.05.2016 г.

ПТИЦИ


Вчера ми се случи нещо на пръв поглед обикновено, но ме трогна дълбоко.
Минавайки служебно през един тесен тъмен коридор попаднах на две новоизлюпени пиленца. Налагаше се да премина оттам три пъти преди да затворя врата. Преместих внимателно гнездото настрана и ги погледах с умиление.
А после, когато преминавах покрай пиленцата, две птици заставаха на пътя ми да бранят рожбите си. Те бяха около 200 грама, но махаха с крила и не ме пускаха. А аз бях нещо като великан, изглеждащ навярно като подвижна планина за тях. Такава саможертвеност!
Знаеха, че не могат по никакъв начин да ме спрат, но препречваха пътят ми, готови да жертват живота си.

8.04.2016 г.

ЛЮБОВТА БЕЗ КОЯТО НЕ МОЖЕМ


Калин Терзийски има една такава книга: „Има ли кой да ви обича?'“. Заглавието говори достатъчно, нали? А ние? Замисляли ли сме се същото? Нас има ли кой да ни обича? Почти всеки човек има положителен отговор на този въпрос, ако има жива майка, или баща. Защото родителите, с много малки изключени, обичат децата си. Но идва един момент, в който те изчезват. Тогава, или всъщност преди това, се появяват съпругът или съпругата. Те също, в повечето случаи, обичат половинките си. Разбира се, има случаи когато това е користно, но любовта все пак продължава да съществува. После, ако всичко е наред, идват децата. Те също, почти винаги, обичат родителите си. А има и искрени приятели...
Изглежда, че има кой да ни обича. И, улисани в тази човешка любов, може да си помислим, че сме щастливи. Може да се самозалъжем например, че ако нямаме сериозни болести и имаме хора до нас, които ни обичат, всичко е наред. Тоест да си повярваме, че можем и без Бог. Можем и без Неговата любов.
Трябва да знаем обаче, че без Него всичко се обръща с главата надолу. Повярвайте ми. Без любовта на Христос няма истински вътрешен мир. Всичко е илюзия. Празнота. Суета. „Да идем на кино?“ „Да излезем на пикник“, „На ресторант“, „На почивка“, „Да купим нова кола?“, „Да обзаведем дом“, „Да правим любов?“, „Да се посмеем“, „Да хапнем и пийнем“... Но, после? Когато останем сами и се замислим? Какво имаме? Имаме ли истинско щастие? Това ли е смисълът? Ако не можем да кажем една кратка молитва, ако Христос не присъства в сърцата ни, в мислите ни, уви, празна е тази работа. Празен е животът ни. Или иначе казано – лишен е от живец. И знаете ли защо? Защото, щем не щем, един ден ще застанем пред Него! Когато умрем няма да даваме отговор пред роднините и приятелите, но пред Христос.
Св. Паисий Светогорец казва така в една от книгите си: „Идват при мен стотици хора и все се оплакват. Животът им не бил наред. Викат ми: Помогни! А отговорът е толкова лесен. Казвам им: Отделяйте поне десет минути на ден за разговор с Бога и всичко ще е наред. Но те са трескави, забързани. Нямат дори и тези минути, които да посветят на Бога. А после се чудят...“

3.04.2016 г.

КАКВО ПРЕДСТОИ


Колко мъдро е устроил Бог нашия живот тук на земята. Не знаем какво ще ни донесе утрешния ден. Мислиш си къде ще ходиш с приятели в края на седмицата, мислиш си за лятната отпуска, планираш, вълнуваш се... и хоп. Отивайки на аерогарата, в метрото, или просто ходейки си по улицата, срещаш... смъртта.
В деня на Католическия Великден, в град Лахар в Пакистан радикален мюсюлманин се самовзриви като уби 70 християни и рани над 300 други. Повечето от тях бяха жени и деца, отишли на църква. Няколко дни по-рано други трима мъже направиха нещо също така ужасно в Брюксел.
В биографията на отец Серафим Роуз има такава глава: Днес Русия утре Америка. Там той предвижда нещо нечувано за времето си. Преди повече от четиридесет години предсказва падането на комунистическия режим, а след него и постепенното охладняване на Америка и Европа към християнството. Това охладняване ще е чутовно. Християнските ценности ще се забранят първо в училищата, а после и в обществото. След това ще дойде и забрана на свободното слово. Ще има страх у хората. И понеже човек е така устроен, че не може да живее пълноценно без Бога, предизвиканият духовен вакум ще бъде запълнен от нещо твърде лошо, което ще е предвестник на антихриста.
Ако се питате дали, след случилото се в Брюксел, европейските и световни лидери ще предприемат нещо трябва да знаете, че отговорът е отрицателен. Действия в реалния смисъл на думата няма да има. Ще има изказвания, предавания, статии и нищо повече, т.е. ще има думи. А с думи експлозиви не се гасят.
Тези дни медиите гръмко тръбят, че мюсюлманите са добри и желаят доброто на останалия свят, а поредните атентати са извършени от... терористи. Знае ли вече човек. Може и да е така. Залети сме от дезинформация. От една страна имаме факти, които сочат явна вина, от друга страна имаме Меркел и компания, които оневиняват всички престъпления извършени от представители на тази религиозна общност, за да запазят крехкия социален мир. Мир в името не на Христос, но в името на мултикултурализма. Каква пародия.
Образно казано моята първа среща с исляма беше на една автобусна спирка в кв. Дружба, в София, преди повече от двадесет години. Там едно момче, около десет – единадесет годишно, чакаше автобуса заедно с майка си, която бе със забрадка. Неочаквано за всички момчето взе един камък от земята и каза на майка си, че ще го хвърли към стъклото на спирката. Но тя не му обърна внимание. Нито му се скара, нито го окуражи. То продължаваше да замахва, опитвайки се да привлече вниманието й, а тя стоеше пасивно. Тогава се намесих и му казах, че това което е намислил е недопустимо и, че трябва да остави камъка на земята. Казах същото и на майка му. Така изминаха няколко минути на напрежение. Никой от хората наоколо не реагира по никакъв начин. Накрая момчето хвърли камъка с все сила към спирката и огромното стъкло стана на парчета. Изпитах гняв. Поддадох се на емоцията и ударих плесница на момчето. И после се случи нещо, което докато съм жив няма да забравя. Майката изведнъж ме доближи и започна да ме заплашва: „Кой си ти, че смееш да удряш моя син?! Какво като е счупил скапаната спирка? Пука ми за стъклото. Ти знаеш ли какво щеше да ти се случи ако баща му беше тук? Щеше да те убие! На това място щеше да те убие! Той е мюсюлманин! Ти разбираш ли изобщо какво ти говоря? Той е мюсюлманин!“
Втората ми индиректна среща с исляма беше в Мексико през лятото на 2003 г. Там взех участие в филма „Троя“. Случи се така, че попаднах в една стая с единствения чужденец от българската група, която наброяваше над 260 души. Казваше се Шеро и беше от Ирак. Той беше арабин, но не беше мюсюлманин. Беше добро момче и имам добри смени от него. Онова, което добре помня са едни негови думи по повод на мисленето на мюсюлманите. Една вечер той ми каза така: „Приятелю, запомни от мен това. Мюсюлманите никога не могат да обичат европейците и американците. За тях вие винаги ще сте неприятели.“
Наистина не знам, не съм психолог, нито социолог, нито пък анализатор. Така че не разбирам каква е тази схема, според която либералните лидери, които управляват света, делят мюсюлманите на джихадисти, радикални, радикализиращи се, умерени и мирни. Едно обаче е ясно – започнали са процеси, които едва ли ще бъдат овладени. Със сигурност Европа няма да отговори на насилието срещу нея. Тя е подобна на немощен старец. Умен, добър, даже прекалено добър, но уви все пак старец.
Тук възниква въпросът: как трябва да постъпим ние като християни. Защото Христос, Който е истинският въплътил се Бог, ни учи да обичаме всички. Може ли наистина да ги обичаме? Отговорът е: Можем. Нормално е да нямаме сили за това, но сме длъжни да се стараем поне да не ги мразим. И същевременно с това нека не се съмняваме, че дори и най-голямото и силно зло е по-слабо от любовта на Христос.
За съжаление западната цивилизация се движи стремително по спиралата надолу. Скоро тя ще издигне и провъзгласи антихриста. Как ще изглежда той и какво ще стори на човечеството всеки може да прочете в Евангелието и Откровението. В случая обаче по-важното е да не забравяме и да помним кой ще победи накрая. Това ще е Христос. Дано да Му останем верни до края.