Петър Мамонов

Когато навършил 45 години с Петър Мамонов се случило нещо непредвидено. Изведнъж загубил всякакъв интерес към живота! Не виждал никакъв смисъл да става от леглото, да се облича, да продължава да ходи на работа... А, според съвременните представи за щастие, притежавал всичко – семейство, деца, здраве, професия, която обичал, имал пари и много приятели, бил популярен и хората го обичали; но той осъзнал безсмислието от всичко и не искал повече да тъне в суета. Взел жена си и децата си, напуснал работа и отишли всички на село. Там заживял напълно различен живот, близо до природата и земята. И така, в уединение, скоро открил Бога. А няколко години по-късно започнал и неговият нов път на Христово служение. С него неочаквано се свързал Павел Лунгин и Мамонов бил поканен да изиграе главните роли в „Остров“, в „Цар“ и т.н. Днес той заявява открито, че обича Христос повече от всичко на света! Постоянно говори за покаяние и любов и зове всички към Божия храм. Едно от неговите внучета споделя: „Когато ходим при него той ни води в църквата, играе с нас, разказва ни интересни истории за светци и ни подарява икони. Няма друг дядо като него на света. Много го обичам!“

Петър Мамонов (интервю): ТУК

"Смисълът в живота''

Скъпи приятели,

новият ми роман „Смисълът в живота“ е завършен!

Очаквайте го на книжния пазар в края на юли 2019 г.


Откъс от романа:

– А вие за какво сте тук? – обърна се възрастната жена към бащата и момчето, които чакаха редом с нея и с другите хора под паянтовия планински навес.
Очите на бащата се напълниха със сълзи.
– Не е от хубаво – опита се да отклони въпроса той.
Жената обаче простосърдечно продължи да настоява.
– Беше осем годишен... – след известно колебание заговори с болка бащата, оправяйки одеялото, с което бяха покрити краката на момчето – и... много обичаше да играе футбол. Във всяко свободно време бе навън с децата от квартала и... риташе. Един ден се прибра задъхан, изцапан, гладен и... – той направи пауза и изгледа момчето с умиление, – оплака се, че го боли коляното. Дясното коляно. Болката му бе толкова силна, че не можеше да си сгъва крака. Помислихме, че е травма. Заведохме го в близката болница. Там го прегледаха и му направиха рентгенова снимка. Нямаше нищо тревожно. Изписаха му обезболяващи лекарства и така... докато две седмици след това го заболя и другото коляно.
– Беше по-късно, татко – прекъсна го момчето. – Мисля, че лявото ми коляно се поду след около месец.
– Прав си, моето момче – поправи се бащата, а по бузата му се стече сълза, която обърса с длан. – И... лошото започна. Заведохме го отново на лекар. Този път го прегледаха по-сериозно. Взеха му кръв, направиха му още рентгенови снимки и... Извинявайте, но не ми се говори повече.
– Съжалявам! Мога ли с нещо да помогна? – натъжи се жената.
– Да помогнете?! – поклати тъжно глава бащата. – Виждате го как изглежда. Младо момче е, а е в... инвалидна количка. Кой баща, и изобщо кой родител, може да понесе това?! Погледнете! Краката му са... кожа и кости! Какво ли не опитахме, къде ли не бяхме, с кой ли не се срещахме. Всички лекари, професори и всякаквите там специалисти казваха, че нищо не може да се направи. И ние се предадохме. Явно това е... съдбата му. Но предполагам, досещате се, че... въпреки, че според лекарите всичко е загубено, в нас все още тлее някаква надежда. Някой ти казал нещо, втори те посъветвал друго, трети те насочил нанякъде. И ние се хващахме като удавници за сламка.
Жената се натъжи още повече. Доближи момчето и сложи ръка на рамото му.
– На колко си години? – попита с треперещ глас.
– На 17 – отвърна то.
– Значи си в това положение от... девет години?
Момчето кимна, а бащата въздъхна с такава болка, че всички се обърнаха...

Нова Година

Да е благословена и мирна новата 2019 г.
Господ да пази и закриля всички, които Го обичат и които страдат несправедливо!
Нека целите ни са по-обикновени, да сме по-смирени и да помним, че сме тук временно.
Обичайте се, прощавайте си и никога не забрававяте, че сте християни и българи!


НОВАТА ГОДИНА
Архимандрит Серафим (Алексиев)

Безименна идвам. Вий дайте ми име!
И празна дохождам. Вий дайте в мен плод!
Такава ще бъда, каквато сами ме
изваете вие в своя живот.
Щастлива наричат ме Нова Година
онез, що не знаят, че празен съм съд.
Аз пусто поле съм, което в градина
цветуща превръща единствен трудът.
От мен радост чакат онези, които
в съдбата измамна са вдали сърце.
Аз буен поток съм и в моето корито
се крий златен пясък за смели ръце.
Аз взимам и давам. Въздигам и свалям.
Аз водя към Бога, към ада влека.
Аз чистя душите и в грях ги окалям.
Аз давя и къпя — чудата река.
Безименна идвам. Вий дайте ми име!
Безлика дохождам сред вас във света.
Такава ще бъда, каквато сами ме,
о, люде, отпратите към вечността.


Поздравявам ви с тази песен:
ТУК

ВТОРИ тираж на ''ДУША''

С радост, вълнение и благодарност към издателство „Си-М“ съобщавам, че вторият тираж на „Душа“ е вече факт!

Книгата е налична в книжарниците и в сайтовете за разпространение, например: Хеликон, Хермес, Сиела и др.

Също така може да я поръчате на email: dusha.sbornik@gmail.com
/Цена 14 лв./

По молба на НЧ „Развитие“, гр. Пещера записах един разказ от книгата.
Ако желаете може да го чуете: ТУК



Топ 10. Класация на 'БГ книга' за септември:


Топ 10. Класация на 'БГ книга' за октомври:


Интервю: ТУК

ЗА СМЪРТТА

Моето първо впечатление от смъртта беше, когато баща ми веднъж ми каза: „Ти трябва така да очакваш смъртта, както младоженец очаква своята годеница. Да копнееш за нея, да я жадуваш!“ Аз бях поразен! Не можех да се съглася с това, но думите на баща ми имаха сила и знаех, че са истински.
Второто ми докосване до смъртта се случи, когато баща ми почина. Той живееше в малка бедна таванска стая, в стара френска кооперация. Беше починал внезапно. Аз влезнах в скромния му дом, затворих вратата и останах сам с него. Тогава в мен настъпи такава тишина, такъв вътрешен дълбок мир, че се шокирах. Цялата стая беше изпълнена с живот! Това беше парадокс. Не ми се искаше да изляза оттам. Помня, че възкликнах: „А хората разправят, че смъртта била страшна...“
По-късно, като православен духовник, аз видях много смърт край себе си. Пред мен умряха стотици хора. Това, което ме поразяваше през всичките тези години бе, че руснаците почти винаги умираха спокойно. А западните хора умираха със страх. Това беше така, защото умиращите руснаци, като цяло, не вярваха в този живот, той не беше цел за тях. Затова те, така леко и спокойно, преминаваха във вечния живот. Защото обичаха Бога и не се страхуваха, в истинския смисъл на думата, от смъртта. Докато западните хора се страхуваха, трепереха и дори се ужасяваха.
Умирането не е обикновено явление. От опит знам, че умиращите винаги са сами. Те държаха ръцете на близките си, чувстваха присъствието им, но накрая винаги оставаха сами. И на лицата им се изписваше ужас. Но не на всички! Онези, които имаха жива вяра в Христос бяха някак озарени и спокойни. Понякога дори се усмихваха. Явно те бяха готови за най-важната среща! За срещата с вечността и Бога!

Митр. Антоний Сурожски

НАШИЯТ ИЗБОР

Има едно малко, но съществено нещо, което – ако не сме разбрали като християни – значи, че нищо не сме разбрали. Ние не сме на тази земя, за да се радваме на безметежен живот! Около нас е пълно с литература за самоусъвършенстване, постигане на благополучие и щастие. Книги, списания, сайтове. Милиони съвети, статии, напътствия. Разбираме ли го или не, но целият този словесен океан за утвърждаване на егото ни води към нещо кардинално. Към бунт срещу Христос! Към отхвърляне на Неговата свята жертва. „Ти не си обикновена жена, мъж, дете и пр. – пише в тези сайтове и книги. – Ти си уникален! Неповторим! Затова трябва да се възползваш от този живот максимално. Трябва да си щастлив! Безметежен…“ Така ни се внушава. И в това, на пръв поглед, няма нищо лошо. Само по себе си то е благо.

Затова, ако не сме християни, ще ни е трудно да отговорим на въпроса: какво лошо има в човешкия стремеж към щастие, удоволствие и свобода от авторитетите? Но ето го отговора: „Моето царство не е от този свят“, казва Господ (Йоан. 18:36). Нека си представим например, че човек толкова забогатее, че стане притежател на несметни богатства. Как ще го ползват всичките тези неща, когато той неизбежно ги остави при своята смърт? Какво ще отнесе от тях във вечността?

Човек се ражда на този свят за много по-важна работа от трупането на пари, щастие и благополучие. Неговото призвание е да спаси душата си! Да бъде с Христос, тук на тази земя, но и много по-важното – да бъде с Него и след своята смърт! Във вечността! Той може да погълне посланията на много модерни книги, които да му помогнат да се усъвършенства и да постигне успехи в професионален и личен план, и наистина да реализира всяка своя прищявка и желание. Но ако пропусне да отвори Евангелието, да го прочете с надежда и да повярва на Христос, то той е пропуснал всичко! Изборът се прави сега, в този момент. Във всеки миг от нашия живот. Съзнателно или несъзнателно ние правим този избор ежедневно. Избираме да вярваме на Евангелието или да вярваме на сладките приказки от този свят. Да повярваме на Христос или да се доверим на собствените си желания. Господ Иисус Христос казва: “Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си.” (Мат. 11:29)

Труден, но и лесен избор. Избор, който ни определя какви сме всъщност – християни или роби на собствените си страсти. Господ казва: „Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? (Мат. 16:26). Тези думи са толкова ясни, че нямат нужда от тълкуване. И все пак ако, потънали в суетата на този свят, не намираме достатъчно сили да превъзмогнем егото си и да последваме Христа, може поне с болка, но и с надежда, да въздъхнем: „Обичаме те, Господи, и с Тебе искаме да бъдем във вечността. Моля Те, отърси ни от лепкавата суета на този свят и помогни на неверието ни!“

Още: ТУК

Един жив пример за това как винаги има надежда за спасението на всеки един от нас. Дори и прекарали цял живот в служене на тъмните сили известните музиканти, към края на кариерата си, започват да си задават най-важните въпроси и се обръщат към Бога. (Линка долу)
That's what happens to some of bad boys. After so many years dealing with darkness, sorrows and personal debt... they start seriously question of all the reality around us and finding Lord. That's what happened to many people too. (Link below)

ТУК

СТРАХЪТ И СМЕЛОСТТА ДА БЪДЕМ

СТРАХЪТ И СМЕЛОСТТА ДА БЪДЕМ

Ще го кажа директно – престъпленията и убийствата в европейските градове, извършени в името на Аллах, нямат край! И, както е изглежда – няма и да имат!
Какво означава, че пред централната гара в Амстердам, радикализиран мюсюлманин е извадил нож и е намушкал десетина случайни минувачи, двама от които, американски туристи? А месец по-късно, друг последовател на същата религия, е наръгал почти същия брой хора в северен Париж? Вечерта пък, друг такъв "герой", пак в Париж, се опитал да убие с ножица пощальона в неговия квартал и двама съседи, отиващи до магазина. Докога?!
По стечение на обстоятелствата, тази година, бях и в двата наскоро окървавени града. В Париж и в Амстердам. В Амстердам бях, със семейството ми, в района на централната гара, едва седмица преди религиозния атентат. Да благодарим на Бога, че не пострадахме ли? Или да плачем за жертвите? Разбира се, че и двете.
Цивилизованият свят стана по-несигурен от когато и да е било. Все пак живеем в мирно време. А в мирно време убийствата са недопустими. Въпросът тук обаче е в друго – случва се нещо, което няма аналог в новата европейска история. Нещо, с което политическият елит в Брюксел и в отделните държави (може би с изключение на Унгария) не желаят да се справят. Затова, сякаш на всички нас, не ни остава друга превенция освен да избягваме големите градове (въпреки, че това съвсем не е гаранция за оцеляване), а също и да избягваме да говорим за ужасната истина, която се случва около нас, за да не предизвикваме злото (както погрешно смятат някои). Но ако се откажем да говорим за истината и да назоваваме подбудите за тези масови убийства, това означава само едно – загубили сме лицата си, загубили сме и душите си! Не предпазливостта и толерантността ни прави хора, но смелостта да бъдем!
А къде е християнската ни любов, ще попитат някои? Тук е! В душите и сърцата ни! Ние не мразим тези убийци, но, като нормални и интелигентни граждани, се боим от тяхната религия и учение! Бъдете сигурни – за този страх от тъмнината Христос няма да ни съди! Но е твърде вероятно един ден да ни поиска сметка заради пропиляният шанс да говорим истината и да свидетелстваме открито нашата вяра. Вярата на кръста, любовта и опрощението. Вярата, която ясно казва, че след идването в света на Господ Иисус Христос всеки, който се нарече Божий пророк е лъжец и измамник (Гал. 1:8).
Затова нека помним, че наведените глави и страхът пред тези, които ни мразят, живеят сред нас и желаят да пролеят нашата кръв, не ни прави нито по-защитени, нито по-добри християни. Напротив – прави ни жалки! Прави ни такива, каквито не сме родени да бъдем!