май 2015 г.

6.01.2014 г.

Изминалата година


Някога на партийните събрания всеки се чувстваше длъжен да каже нещо по повод края на годината, края на петилетката или по друг някакъв там край. Респективно за началото на годината, и всяко начало изобщо. Няма значение, че гласът на отделния човек тогава беше незначителен. Всички, или почти всички, говореха. Даваха оценки. Правеха заключения. Обобщаваха... Всъщност – говореха, без да желаят. Говореха, защото очакваха от тях да го правят. Тоест, говореха предимно от страх и, разбира се, винаги хвалеха Партията.

Сега нещата стоят по друг начин. Днес всички говорят и пишат, без никой да им иска мнението. Всеки, или почти всеки, изказва мнения, дава съвети, заклеймява. Интересна работа. Измина календарната година и се появиха стотици публикации в интернет и пресата.

Като ги четях и мен бе обзе тая „зараза“. И реших и аз да кажа нещо. Нищо, че сигурно ще е старнно, а може и да изглежда безумно.

Според скромното ми мнение, изтеклата година ще се запомни най-вече с това, че в България се случи втори развод. Първият беше през 1990 г. Тогава се разведохме с една дебела, нечистоплътна, похотлива и най-вече алчна жена – „вечната“ Партия.

После някои от нас, незнайно защо (навярно поради оглупяване) се върнаха при нея.

През 2013 година обаче се случи малко чудо – стигна се до втори развод. Сякаш народът окончателно проумя, че тази „червена другарка“ освен че е нечистоплътна, е и опасна егоистка. И... поиска втори развод. Но се случи нещо непредвидено – „охранената другарка“ този път не ни даде развод. Като някакъв страшен паразит тя се залепи в укрепеното си жилище и не пожела да го напусне.

Използвам тези метафори нарочно. Защото ми омръзна да се възмущавам буквално. Първо, се възмущавах от наглостта на Сергей. После от наследника на Доган. А след това от агресивността на Волен. Бог да ги съди тези „другари“. Не ми е работа на мен. Алчността ги заслепява до такава степен, че вършат страшни неща. Аз обаче се чудя на онези две-три хиляди българи, които им симпатизират. Оня ден прегледах приятелите си във Фейсбук. 47 от тях са приятели с Орешарски. Дори не знам как е станало така, че съм виртуален приятел с такива хора. И изобщо що за хора са това?! За момент кръвта ми кипна. Но после се успокоих. Проумях, че глупостта не е грях. Проблемът е другаде.

И сега идва най-същественото.

Ако щете вярвайте, но понеже наистина ме боли за България, всеки ден живея с болката на обикновените хора, тревожа се и мисля за тях, реших да потърся отговора за бъдещото на страната при някой свят човек. Но не като онези светци-монаси от романите ми, които не съществуват в действителност, а при истински свят човек, от плът и кръв (тези, които ме познават по отблизо се досещат за какво говоря). Името му не мога да спомена, защото не ми позволи. Но ще дръзна да ви разкрия какво ми довери. Когато го попитах какво ще стане с България и дали ще я има изобщо, той ме посъветва да прочета книгата на Пророк Йеремия. „Може пък Бог да е решил, заради греховете на народа ни, да го разпилее“, каза той. До скоро не бях чел тази книга. Имам Библия разбира се, както и всеки българин има, но точно Пророк Йеремия не бях чел.

Ако наистина отнесем всичко, което пише там, към нашия народ днес, ще настръхнем. Защото е страшно! Страшно и дори жестоко. Но въпреки това надеждата съществува. Почти във всяка глава става дума за греховете на народа и за нуждата от неговото покаяние. То трябва да настъпи час по-скоро, ако искаме Бог да ни пощади.

Откакто говорих с този необикновен духовен отец, и откакто прочетох книгата, ме мъчи чувството, че трябва да споделя тази емоция. Мисля си и друго – може би, в известна степен, постъпвам лицемерно, пишейки за него сега. Защото не съм добър човек. А подобни призиви подобава да се отправят от добри и честни хора. Затова ви моля за прошка. Едно обаче чувствам с цялото си същество и то е, че бъдещото на България няма да е розово, ако наистина не се променим. Тоест ако не стенем по-добри. Ако не спрем с лъжите, кражбите, обидите, немилосърдието, егоизма, изневерите, омразата...

Само тогава, струва ми се, че Бог ще ни пощади и ще ни освободи от хомота на сегашните управляващи. Но и не само от тях, а и от нещо много по-важно, от нашето собствено бреме – грехът. Иначе продължението го знаем – спасяване и бягство по единично. Но докога? Докато в Родината накрая наистина останат само старци, цигани и турци, а и сирийци.

Извинявайте за острия език.

А, между другото, ако не сте затрупани с работа и имате малко време, прочетете и вие тази книга или поне няколко глави от нея. И дано поне един или двама от нас се замислят. А дай Боже и повече.

Честита Нова Година!

И не забравяйте – винаги има надежда.

Няма коментари: