КАКВО ПРЕДСТОИ

Колко мъдро е устроил Бог нашия живот тук на земята. Не знаем какво ще ни донесе утрешния ден. Мислиш си къде ще ходиш с приятели в края на седмицата, мислиш си за лятната отпуска, планираш, вълнуваш се... и хоп. Отивайки на аерогарата, в метрото, или просто ходейки си по улицата, срещаш... смъртта.
В деня на Католическия Великден, в град Лахар в Пакистан радикален мюсюлманин се самовзриви като уби 70 християни и рани над 300 други. Повечето от тях бяха жени и деца, отишли на църква. Няколко дни по-рано други трима мъже направиха нещо също така ужасно в Брюксел.
В биографията на отец Серафим Роуз има такава глава: Днес Русия утре Америка. Там той предвижда нещо нечувано за времето си. Преди повече от четиридесет години предсказва падането на комунистическия режим, а след него и постепенното охладняване на Америка и Европа към християнството. Това охладняване ще е чутовно. Християнските ценности ще се забранят първо в училищата, а после и в обществото. След това ще дойде и забрана на свободното слово. Ще има страх у хората. И понеже човек е така устроен, че не може да живее пълноценно без Бога, предизвиканият духовен вакум ще бъде запълнен от нещо твърде лошо, което ще е предвестник на антихриста.
Ако се питате дали, след случилото се в Брюксел, европейските и световни лидери ще предприемат нещо трябва да знаете, че отговорът е отрицателен. Действия в реалния смисъл на думата няма да има. Ще има изказвания, предавания, статии и нищо повече, т.е. ще има думи. А с думи експлозиви не се гасят.
Тези дни медиите гръмко тръбят, че мюсюлманите са добри и желаят доброто на останалия свят, а поредните атентати са извършени от... терористи. Знае ли вече човек. Може и да е така. Залети сме от дезинформация. От една страна имаме факти, които сочат явна вина, от друга страна имаме Меркел и компания, които оневиняват всички престъпления извършени от представители на тази религиозна общност, за да запазят крехкия социален мир. Мир в името не на Христос, но в името на мултикултурализма. Каква пародия.
Образно казано моята първа среща с исляма беше на една автобусна спирка в кв. Дружба, в София, преди повече от двадесет години. Там едно момче, около десет – единадесет годишно, чакаше автобуса заедно с майка си, която бе със забрадка. Неочаквано за всички момчето взе един камък от земята и каза на майка си, че ще го хвърли към стъклото на спирката. Но тя не му обърна внимание. Нито му се скара, нито го окуражи. То продължаваше да замахва, опитвайки се да привлече вниманието й, а тя стоеше пасивно. Тогава се намесих и му казах, че това което е намислил е недопустимо и, че трябва да остави камъка на земята. Казах същото и на майка му. Така изминаха няколко минути на напрежение. Никой от хората наоколо не реагира по никакъв начин. Накрая момчето хвърли камъка с все сила към спирката и огромното стъкло стана на парчета. Изпитах гняв. Поддадох се на емоцията и ударих плесница на момчето. И после се случи нещо, което докато съм жив няма да забравя. Майката изведнъж ме доближи и започна да ме заплашва: „Кой си ти, че смееш да удряш моя син?! Какво като е счупил скапаната спирка? Пука ми за стъклото. Ти знаеш ли какво щеше да ти се случи ако баща му беше тук? Щеше да те убие! На това място щеше да те убие! Той е мюсюлманин! Ти разбираш ли изобщо какво ти говоря? Той е мюсюлманин!“
Втората ми индиректна среща с исляма беше в Мексико през лятото на 2003 г. Там взех участие в филма „Троя“. Случи се така, че попаднах в една стая с единствения чужденец от българската група, която наброяваше над 260 души. Казваше се Шеро и беше от Ирак. Той беше арабин, но не беше мюсюлманин. Беше добро момче и имам добри смени от него. Онова, което добре помня са едни негови думи по повод на мисленето на мюсюлманите. Една вечер той ми каза така: „Приятелю, запомни от мен това. Мюсюлманите никога не могат да обичат европейците и американците. За тях вие винаги ще сте неприятели.“
Наистина не знам, не съм психолог, нито социолог, нито пък анализатор. Така че не разбирам каква е тази схема, според която либералните лидери, които управляват света, делят мюсюлманите на джихадисти, радикални, радикализиращи се, умерени и мирни. Едно обаче е ясно – започнали са процеси, които едва ли ще бъдат овладени. Със сигурност Европа няма да отговори на насилието срещу нея. Тя е подобна на немощен старец. Умен, добър, даже прекалено добър, но уви все пак старец.
Тук възниква въпросът: как трябва да постъпим ние като християни. Защото Христос, Който е истинският въплътил се Бог, ни учи да обичаме всички. Може ли наистина да ги обичаме? Отговорът е: Можем. Нормално е да нямаме сили за това, но сме длъжни да се стараем поне да не ги мразим. И същевременно с това нека не се съмняваме, че дори и най-голямото и силно зло е по-слабо от любовта на Христос.
За съжаление западната цивилизация се движи стремително по спиралата надолу. Скоро тя ще издигне и провъзгласи антихриста. Как ще изглежда той и какво ще стори на човечеството всеки може да прочете в Евангелието и Откровението. В случая обаче по-важното е да не забравяме и да помним кой ще победи накрая. Това ще е Христос. Дано да Му останем верни до края.