май 2015 г.

26.07.2017 г.

Нашите проблеми и реалността



Изведнъж се сетих за него – за мъжът с бялото бастунче, който води малката си дъщеря на карате в клуба, в който водя и аз моя син. Когато го видях за пръв път бях учуден. Или по-скоро – умилен. Или всъщност – възхитен. А може би и трите заедно. Той е на около 25 - 30 години, дребен на ръст, незрящ, държейки с една ръка малката си дъщеря, а с другата белия си бастун с търкалящо се топче отпред. Пристъпва плахо през залата. Спира до детето, помага й да се преоблече доколкото може, после плаща тренировката и говори нещо с треньора. Майката на момичето пристига по-късно. Навярно идва направо след работа. Тя е красива, млада жена, с тъжни големи очи, черна дълга права коса, бяло лице и нежна фигура. Сяда до мъжа си на ниската пейка, на която седя аз и другите родители, хваща го за ръката и нищо не казва. Просто го държи за ръката. Той се усмихва. А тя започва да гледа тренировката на децата. Аз също гледам. Другите родители също. А мъжът с бастунчето я държи за ръката и само се усмихва. Млад мъж. Най-много да е на 30 г. Седи си кротко, мълчи и единствено от време на време се усмихва.
Бог не говори на грешниците. Но понякога, по Неговата безкрайна милост, Той ни праща знаци.
Не беше трудно да разбера посланието.
Имал съм бил проблеми?...
И ти навярно мислиш, че имаш проблеми...
Повярвай ми - щом четеш това значи всичко ти е наред!










1 коментар:

Анонимен каза...

често не ценим това,което имаме.Всички правим тази грешка.Например ако съм омъжена и имам хубави отношения със съпруга ми,аз считам това за даденост.Но колко самотни жени има,които се борят с живота сами?Ако аз имам дете,трябва да благодаря на Бога за това.колко семейства жадуват да имат рожба.Ако аз имам здрави очи,с които гледам красотите на Божия свят,колко незрящи има,за които това би било най голямото щастие