ЗАДУШНИЦА

        Задушница. Свещен, тих, чуден ден. Ден, в който камбаните звънят, но не за радост, а за спомен и, когато пламъците на свещите трептят като живи души в нощта. Днес православните християни се събираме около гробовете на своите покойници, за да направим онова, което е най-човешкото и най-божественото в нас: да се помолим за тях. Защото молитвата е най-чистата любов.

        Душите на починалите, според учението на Църквата, не изчезват и не се разтварят в небитието. Те живеят в друг свят, в който търсят покой и се надяват на закрила, и нашите молитви достигат до тях като лъчи, които го докосват и топлят. Когато казваме: „Упокой ги, Господи и ги всели, там дето сияе светлината на Твоето лице“, ние не произнасяме думи по обичай, а реалната милост на Бога над тях. Защото душата, дори след смъртта, се стреми към светлина. И само любовта на живите може да й помогне в това пътуване. Затова в Евангелието е казано: „Той не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи “ (Лука 20:38). И още: „Голяма сила има усърдната молитва на праведника “ (Яков 5:16). Молитвата за покойниците не е само спомен, тя е жива вяра, че смъртта не е краят. Че нашата любов продължава и отвъд гроба.

        Добре е да помним, че когато палим свещ на Задушница и когато казваме молитва за упокои, това не са само символи. Свещта гори безмълвно, но нашата молитва се издига към Небето, като вопъл на малко дете, който Бог не ще презре. Душите на нашите покойни родители, приятели и сродници усещат тази светлина и, в този ден, те навярно идват близо до нас, защото любовта, с която ги помним, не се прекъсва. Ние всички сме едно в Църквата, и живи и покойници сме заедно в Христа. И затова се молим с увереност: да се простят греховете им, да им се даде покой и да намерят мир. Защото всеки от нас вярва, че животът е кратък, а вечността е истинска, а това докосва покойниците и ги оспокоява. И колко нужно е това смирение, за да осъзнаем, че и ние един ден ще бъдем тези, които вече са отвъд и ще имаме нужда някой и нас да ни спомене с добро и с молитва.

        За мен е ясно, че съмнението е присъщо на всеки. Присъщо е и на мен. Но и вярата е присъща на всички нас. Затова ви призовавам да си спомним в този особен и значим ден и за Достоевски – големият пророк на човешката душа. Той е живял точно в това напрежение между съмнението, страданието и вярата. Бил човек, който се е чудул и страдал, който е бил изправен пред смъртта и е погледнал в очите на вечността. Припомням съвсем накратко, че през 1849 година Достоевски е арестуван за участие в интелектуален кръг и е обвинен в бунтовни противодържавни идеи. Осъден е на смърт чрез разстрел. Той стои пред взвода с вързани ръце и очаква куршума. И тогава, в последния миг, буквално секунди преди екзекуцията, присъдата е отменена, а той е изпратен на каторга в Сибир. Там прекарва четири години в студ, в мръсотия, сред ужасни престъпници, болести и глад. И точно там, в това непоносимо място, където човек може да изгуби цялата си вяра и надежда, той намира пътя към Бога. По-късно той пише: „Не като дете вярвам и изповядвам Христос. Но моето „Осанна“ е родено от пещта на съмнението“. (Всичко, което цитирам от него е по памет). Това е неговото изповедно живо християнство. То не стъпва на наивна вяра, а на вяра, изстрадана в огън. Той преминава през ада на човешката безнадеждност и разбира, че именно там, където страданието е най-дълбоко, Бог се разкрива най-истински на човека. В друго свое писмо той казва: „Ако някой ми докаже, че Христос е извън истината, и че истината е извън Христос, аз бих предпочел да остана с Христос, а не с истината.“ Това е изповед, която няма равна. Той не просто вярва, той знае, че Христос е Истината, но не като идея, а като жива Личност. Като Бог дошъл в плът! И още той пише: „На земята можем да обичаме истински само чрез страдание. Ние не знаем друг начин.“ В страданието той открива не проклятие, а път към любовта. Казва също: „Няма такъв грях, който Господ да не прости на искрено каещия се.“ Така в каторгата, сред най-окаяните, той вижда и разбира, че дори в най-падналия човек има лъч надежда. В „Записки от мъртвия дом“ пък пише, че в очите на престъпниците, когато чуят дума на милост, често проблясва човечност. „Всеки човек – изповядва той, – дори най-злият, има в себе си искра Божия.“

        Мисля си, че не случайно се сетих за един от най-великите писатели на този ден, защото според мен, двете теми, макар и косвено, са свързани. Защото това, което ние правим в молитва за покойниците, е същото, което Достоевски е видял в страданието: че Бог не изоставя никого. Че и в мрака има светлина, че дори и в ада може да се роди светлинка и любов. Когато ние се молим за душите на починалите, ние изразяваме точно това: че вярваме в милостта, която е по-силна от смъртта. Вярваме, че и най-погубената душа може да бъде изцелена, защото Христос е слязъл дори в ада, за да изведе оттам погиващите. Достоевски ни учи, че страданието е пътят, по който човек среща Бога. А Задушницата ни напомня, че любовта е силата, която продължава да ни свърва дори след смъртта. В този специален ден, когато отвъдното, по милост Божия, стои отворено, нека си спомним за всички онези, които са били част от живота ни. Нека се помолим за тях с вяра, с топлина и с надежда. Защото е истина, че: „Любовта никога не отпада“ (1 Кор. 13:8). Затова нека, по примера на нашия Господ Иисус Христос, по примера на апостолът на любовта – Св. Павел, по примера на Достоевски, и този на всички праведници, угодили през вековете на Бога, да не се страхуваме от съмнението и болката по нашите покойници, а да го превърнем във вяра. Да вярваме, че Христос е истинския Бог; че Той е Любовта, която ни свързва и през гроба, през времето и през цялата вечност. И, че за Него няма мъртви, но всички са живи! И когато свещите догарят и восъкът капе надолу, нека помним, че на Небето нашите молитви наистина носят реална утеха и светлина. И, че душите, за които се молим, усещат тези молитви, защото любовта не умира, но живее вечно.