Клетва, прошка, благословение

       Гледам по БНТ серийния филм „Св. Паисий – oт Фараса към небесата“ и усещам, че той носи духовна радост в душата на всеки вярващ човек, защото разкрива една истинска история, изтъкана от светлина, смирение и Божи промисъл. Знам, че всеки искрен християнин, гледайки този филм, чувства съкрушение и болка, но и голямата Божия милост и благословение, които са събрани в святата личност на отец Паисий.

        За филма може още много да се говори, и то все хубаво, но аз искам да се спра на началните сцени с насилственото изселване на гърците от Мала Азия. За тях говорих с майка ми, която е на 84 години и която също редовно гледа филма с вълнение и любов. Тя носи в себе си паметта на едно друго принудително преселение – нашето, българското. И по този повод ми разказа как нейният дядо, и мой прадядо, Георги, през 1923 година се е връщал в дома си след края на войната. Семейството им тогава е живеело в днешна Северна Гърция, в района на Егейска Македония, между Серес и Драма, в тези плодородни земи, пропити с труд, български песни и вековна обич. След края на войната прадядо ми Георги се прибирал отдалче в дома си. Той бил заможен човек и носел в себе си надеждата, че там го чака многолюдната му челяд, близките му, благословението му и изобилието му. Толкова бил уверен, че го очаква пълната му къща, стадата и земите, че по пътя раздал всичко, което имал; той разадвал своята благодарността по повод края на войната. Но когато се върнал, заварил разруха и пуст дом. И първият му въпрос, първият вик на сърцето му бил: „Къде е семейството ми?“ А отговорът, който получил от гърците, които го посрещнали там, бил като нож за него: „На границата! Чакат те на границата.“ И той тръгнал, с празни ръце и смазана душа, към границата, към България, към последната надежда. Бързал. Вървял, без да спира, без да се храни и без да почива. И ги намерил. Те били изтощени, обезверени и печални. И точно там, близо до границата, в гръцката част, те срещнали други българи, наши роднини. Това била една от онези запомнящи се срещи, в която човешката болка, гордост и съдба се сблъскват фронтално. Моята прабаба Марийка, изнемощяла, бременна и съкрушена, видяла там жената на брат си Кочо, която се казвала Елена. Тази нейна роднина, вместо да ѝ протегне ръка и да се притече на помощ ѝ казала с хладно злорадство: „Вас ви изгониха, но ние оставаме!“ Едно изречение, което в онзи миг проболо сърцето на прабаба ми Марийка по-болезнено дори от самото изгонване. И тогава, измъчена от загубата на дома си и покрусена от горчивината на човешкото предателство, тя произнесла думите, които майка ми помни до днес: „Ходиш къде ходиш, пожелавам ти, един ден при мене да дойдеш!“ Казала ги тихо, но пророчески. Не като злост, а като рана, която говори със силата на правдата.

        Годините минавали. Светът се обръщал, а народите се люшкали между войните, ожесточението и политически игри и така, след края на Втората световна война, дошла и Гръцката гражданска война (1945–1948 г.). Тогава започнало ново, още по-жестоко, насилствено изселване на всички българи от Северна Гърция. И изгонили и тях – братът на прабаба ми Кочо, неговата жена Елена и техните деца. Същата Елена, която някога била казала: „Вас ви изгониха, но ние оставаме!“ През това време, след много премеждия и несгоди, семейството на майка ми вече се били установили в Пловдив, където имали собствена къща с голям двор, плодни дръвчета и дребни животни. И така, един ден, след повече от двадесет години, съдбата потропала на вратата. Майка ми е била тогава на седем години, но има ясни спомени как същата тази Елена дошла, със семейството си, в тяхната къща. Тя била обезверена и изтощена и търсила помощ, пристан и подслон. Случило се точно така, както прабаба ми Марийка ѝ го била предрекла. Думите ѝ се сбъднали! Но те се сбъднали не като отмъщение, а като ясна и сурова справедливост на живота и като жив и парещ урок. Но въпреки това, въпреки старата болка и обидата, прабаба ми и прадядо ми я приели, грижили се за нея и за семейството ѝ, хранили ги и ги утешавали. И ги дарявали с милост и любов, въпреки че някога срещу тях било проявено явно злорадство. По-късно, вече напълно помирени, новодошлите успели да си построят собствена къща на същата улица и всички имали една обща съдба.

        И сега, гледайки филма за Св. Паисий, усещам колко тънка е нишката между народите, между страданието и милостта. Както някога турците са изгонили гърците от Мала Азия, така гърците по-късно са изгонили българите от Егейска Македония, Серес и Драма. Болките се размиват, но и си приличат, защото страданието няма националност. То е човешко. И пак се връщам към думите на майка ми, която ми разказа тази покъртителна случка, и усещам, че това не е просто семейна история. Това е свидетелство за силата на изречената тежка дума и за нейното сбъдване. Защото понякога, когато човек е притиснат до стената, когато сърцето му плаче, той изрича думи, които остават като печат върху времето. И тези думи, които са тежки като камък и горещи като рана, се оказват по-силни от всички човешки планове. Ето, сега, толкова години по-късно, те пак оживяват и се връщат след поколения, като напомняне, че неправдата винаги ражда последици, а болката – справедливост.

        Но, според мен, най-силното тук е друго. И то е, че нито клетвата, нито злорадството, нито гонението са надделели над милостта и любовта. Защото накрая, въпреки всичко, моята прабаба не е отмъстила, но е приела и помогнала. А точно това, повече от всичко, свидетелства не само за човешката добрината, но и за Божията милост и правда.