Безобидни ли са народните обичаи?

        В славянския Псалтир има един стих, който звучи безпощадно: „Защото всички богове на народите са бесове!“ В по-късните преводи този текст често е заменен с думата „идоли“. Виждал съм хора, които искрено търсят смисъл. Не търсят зло. Не искат да разрушават живота си. Но, напротив, надяват се да получат здраве, сила, защита и „връзка“. Затова тръгват по разни тайнствени места, за да почерпят уж някакво наследство. И тъжното е, че водят и децата си. Казват си: „Няма нищо лошо. Това е традиция. Това е нашето. То идва от древността.“ И отиват на кукери. Отиват на нестинари. Отиват на сурва. Гледат разни мистерии, надбягвания, танци, огньове, шум, транс и всякакви езичества.

        На пръв поглед това е фолклор. На пръв поглед то е невинно. На пръв поглед е само „енергия“. Но какво се случва с тези хора по-късно? Те се връщат от тези места много по-разклатени. И често след такива „обреди“ идват и болестите. Първо те са леки и странни, без ясна причина. После стават и по-тежки. Децата също стават тревожни, раздразнителни и болнави. И тогава идва въпросът, който всички си задават: „Ама защо така? Ние нищо лошо не сме направили. Само гледахме. Само танцувахме. Само заведохме децата.“

        А истината е проста. Тя е, че не всичко, което е шумно и древно, е добро. И не всяка традиция носи живот. Защото тези ритуали не лекуват. Тези танци не освобождават. Тези „празници“ не отварят врати, а ги затварят. Човек не може да се храни с празнота и да очаква здраве. Не може да влиза в огън и да се чуди защо после изгаря. Човек не може да бъде щастлив там, където няма живот. А животът не идва от езическите ритуали, огньовете и скритата „енергия“. Спасението не е в това да тичаш, да викаш, да гледаш в пламъка и да чакаш нещо хубаво да ти се случи. Спасението е във вярата в Бога. Господ Иисус Христос не е фолклор! Не е обичай. Не е наследен ритуал. Той е Бог! И само Той може истински да изцелява, да защитава и да дава живот – и то вечен живот. Когато вярваме в Него, умът ни се прояснява, децата се успокояват и намираме смисъл и посока. Защото Той не взема, а дава. Той не разболява, а изцелява. Той не обърква, а подрежда. Той не води към страх, а към мир и тишина. Затова когато човек намери сили да се отърси от езичеството и да се върне при Бога, тогава въпросите и търсенията ще спрат. А в душата му ще се настани истинският мир и живот.

        В България, а и в повеете Европейски държави, не са малко хората, които вярват, че всички религии са добри и че всички уж учат на добро. Но истината е, че има истинска религия, а има и лъжлива религия. И, че езическите религии безусловно спадат към лъжливите. Митрополит Иларион Алфеев много добре обяснява това с конкретни примери. Той казва: "Не мога да кажа дали всички езически богове са реални демони или само някои от тях. Но нямам никакво съмнение, че демоните могат да се вселяват в идоли, да говорят на хората чрез тях и да изпълват езическите светилища със своето присъствие. Затова не бива да си играем с езичеството, още по-малко да се опитваме да го възраждаме. Честно казано, дълго време не ми беше напълно ясно защо древните апологети така настойчиво са доказвали, че езическите богове са демони – докато не бях в Индия и Непал и не се сблъсках с езичеството лице в лице. Именно там, при посещенията ми в езически храмове, почувствах, че те са населени от определени демонични същества. Това усещане беше толкова силно, че ми се искаше възможно най-бързо да напусна тези места. Веднъж, когато бях още млад и донякъде романтично настроен, посетих Непал, придружавайки в пътуването си един митрополит. Заведоха ни на екскурзия до едно свещено място, където хората идват, за да кремират своите починали роднини. Често обаче довеждат тези роднини все още живи – поставят ги върху дървени трупи и чакат, докато умрат. Когато човекът умре, трупите се запалват и изчакват, докато тялото изгори напълно. Това може да продължи с часове. След това останките от тялото – дори когато не всичко е изгоряло и има парчета от ръце или крака – се хвърлят в реката. Но реката често е плитка, а понякога дори напълно пресъхнала. Така тези останки се натрупват на купчини на място, където по принцип би трябвало да тече вода, но такава няма. Спомням си как стояхме с митрополита на моста и наблюдавахме изгарянето на тялото. В този момент върху мен се стовари такава тежест, такъв мрак, че ми се стори, че демоните се опитват да ме задушат. Казах на владиката, че искам да си тръгнем оттук. Тръгнахме си и едва тогава успях да си поема дъх с облекчение. Оттогава вече нямам съмнение, че всяка езическата религия и ритуал представлява служение на демоните!"