Преди няколко седмици гледах епизод на "Ничия земя'', който и до днес не ми излиза от съзнанието. Историята е тежка. В нея има алкохол, отчаяние, човешка слабост и смърт. Разбира се, трагедията е страшна, защото е безвъзвратна. Но, според мен, най-болезненото от духовна гледна точка, в тази история не е самото престъпление, но пропуснатата възможност за навременна човешка реакция, която най-вероятно е щяла да предотврати случилото се.
Жената е преминала през труден живот. Няколко нещастни брака, разочарования, вероятно самота и една вечер, след поредното предателство в живота й, тя изпада в силна емоционална криза. Пила е алкохол, не мисли ясно, разстроена е. В този момент прави нещо много човешко! Тя търси помощ. Звъни на близки хора. Звъни на един човек. После на втори. На трети. На четвърти… Тя не търси пари. Не търси решение на живота си. Тя търси просто разговор. Някой, който да я чуе и който да ѝ каже: „Не забравяй, че има Бог, Той ще се погрижи за теб! Спри. Изчакай. Не прави нищо сега.“ Но никой няма време да говори с нея. Единият казва, че е зает. Другият предлага разговор утре. Третият казва, че точно тази вечер не може. Четвъртият вече си ляга. И жената остава сама. По-късно тя се качва в колата. Пила е. Не мисли ясно. И в тази нощ се случва страшната трагедия и отнемането на човешкия живот. Разбира се, законът има своето място. Правосъдието трябва да действа, а то е мудно и заспало, но въпросите около него са предмет на отделна, сериозна тема.
За мен в тази история има нещо, което е по-дълбоко от закона. И това е моментът преди трагедията. Моментът, в който един тъжен човек протяга ръка за помощ и за блага дума, но няма кой да го чуе и утеши!
Нека се замислим дали ни се е случвало някой да ни потърси с обаждане, съобщение или просто с нуждата да поговори с нас? А ние сме били заети. Уморени. Имали сме свои грижи. И сме отговорили: „Ще поговорим утре.“ Но понякога утре вече е късно. Защото често един кратък разговор може да промени посоката на един цял живот. Понякога едно най-обикновено изречение „Бог ще даде решение! Не се отчайвай. Изчакай, всичко ще премине!“ може да преобърне всичко в добра посока и да спре нечия фатална грешка! Никой от онези хора, които са отказали да поговорят с жената, не е искал трагедия. Никой не е мислил, че пропуснатият разговор може да има такива страшни последствия. Но животът понякога се пречупва точно в такива малки моменти и то безвъзвратно. В моментите, когато някой, който е отчаян търси другия човек и не го намира.
Затова може би най-важният урок от тази история е, че когато някой протяга ръка към нас трябва да се опитаме да я хванем. Разбира се, ние не винаги можем да решим всеки проблем и да помогнем истински. Но понякога е достатъчно просто да бъдем там. Да чуем и да кажем поне една блага дума. И навярно така да предпазим някой човек от фатална грешка. Защото понякога съдбата на цели човешки животи се решава именно в такива важни минути.
Бог да прости загиналия. А публичното разкаяние на тази жена, която сега е в затвора, да бъде като живо напомняне и камбана за всички нас.
Линк към цялото предаване: ТУК
.jpg)
3 коментара:
Мартин, което сте написали, е много вярно и точно. Не оправдавате никого, но и не обвинявате – просто призовавате хората да бъдат по-добри и истински човеци, с главно „Ч“. За съжаление обаче малко хора са дораснали емоционално и духовно, за да вникнат в смисъла на думите ви.
Вие давате точен и човешки пример. Но хората, които не виждат по-далеч от собственото си его и ограничено мислене, трудно биха разбрали или осмислили подобно послание. А истината е проста – всеки от нас във всеки един момент може да попадне в подобна ситуация. Никой не е застрахован от житейски спадове и трудности.
Историята, която описвате, показва нещо много важно – понякога един малък жест на човечност може да промени всичко. Ако в този момент дори един близък, познат или приятел беше проявил повече внимание, емпатия и човешко отношение, може би един живот щеше да бъде спасен, а друг нямаше да бъде съсипан.
Понякога точно тези на пръв поглед „малки“ взаимоотношения между хората се оказват решаващи. А когато липсват – последствията могат да бъдат необратими.
За съжаление живеем във време, в което завистта, злобата, лицемерието, липсата на уважение, емпатия и съчувствие стават все по-видими. В такава среда е трудно да очакваме дълбоко разбиране, зрели изводи или истинска човечност.
И не – това няма нищо общо с образование, с броя прочетени книги или с позицията, която някой заема. Истинският проблем е в мисленето, в разсъждението и в отношението към другите.
А когато именно това куца – резултатът е тъжната реалност, която все по-често виждаме около себе си.
Има неразбиране по темата, понеже сме се затворили всеки в черупката си и злорадстваме някак. Този е алкохолик остави го, тази е пропаднала жена не се занимавай с нея, тоя е наркоман пази се от него... И така лепим етикети, все едно ние сме идеални. Малко му трябва на човек, просто да не го съдим, да изслушваме, да проявим разбиране, да подадем ръка, ако можем. Скоро почина мой съученик, беше алкохолик. Никой не му вдигал, когато звъни, щото нали почерпен... Оказа се, че не се чува почти с никого, избягват го. Говорих няколко пъти с него. В разговорите се разкайваше за свои грешки и загуби, плачеше, спомняше си младостта, шегуваше се. След месец почина. Не може да знаем колко време ще имаме.
На мен ми звъня няколко пъти приятелче, но все в "неподходящ" момент. Имаше остра нужда да поговори с мен, да сподели тежък проблем. Обещах му, че ще му се обадя, когато съм свободен. И знаете ли какво стана? Забравих го. Минаха един или два дни и си спомних си за него рано сутринта, когато прочетох във фейсбук, че се е самоубил.
Не просто не почувствах болката му, не че не намерих време, просто забравих, че съществува..
Публикуване на коментар