Описанието на злото

        Наскоро прочетох една популярна книга от известен български автор. И, да си призная честно, доста се колебах дали изобщо да напиша нещо за нея. Все пак обаче ето, че реших да го направя, но по един доста необичаен и странен начин. За първи път в живота си ще говоря за книга, без да спомена нито заглавието ѝ, нито името на автора. Правя това по една-единствена причина. Това е защото книгата е изпълнена с жестокост и насилие. Не просто с намек за насилие, не с кратко споменаване на жестокостта, която, за съжаление, съществува в света. А с подробни описания, които се врязват в съзнанието и остават там дълго след като последната страница е затворена.

        Докато четях книгата, неусетно се върнах назад в детските си години. В тези тежки моменти от детството, които всяко дете, рано или късно, вижда на улицата, в училищния двор, между децата или между възрастните. Пред мен отново оживяха картини на грубост, на унижение и болка. Картини, които не искаме да помним, но които са се запечатали в паметта ни като тъмни отпечатъци. И понякога една подобна книга е достатъчна, за да ги събуди отново.

        Замислих се за силата на литературата. Какъв е критерият една книга да се нарече добра? Може би това е, когато книгата успее да пресъздаде история, която докосва човека. Когато накара читателя да се замисли, когато раздвижи сърцето и ни помогне да видим истината за живота. И тази книга, която прочетох, очевидно се стреми към истината. Историята в нея определено беше разказана много добре. Но тук се появява един труден и сложен въпрос. Трябва ли всяка истина да бъде разказвана с всички нейни детайли? Като християнин аз смятам, че това не трябва да се прави! Насилието съществува. То е част от падналия свят, в който живеем. Но между това да го споменеш и това да го разгръщаш в болезнени подробности има огромна разлика. Защото човешката душа не е безкрайно здрава. Даже напротив. Тя е нежна и крехка. И особено душата на младия човек.

        В днешното време ние живеем в свят, в който думите се разпространяват почти със скоростта на светлината. Социалните мрежи дадоха на всеки човек възможността да бъде, малко или много, писател. Всеки може да публикува, да разказва, да създава истории. И това не е лошо. Но заедно с тази свобода идва и една голяма отговорност. Защото думите не са просто думи. Те са семена. Някои от тях посяват надежда, други носят мир, трети вдъхват вяра. Но има и такива, които посяват страх, мрак и болка. И тогава си зададох един много важен въпрос: нужно ли е да мултиплицираме злото? Нужно ли е да го описваме до последната подробност, да го разгръщаме пред очите на читателя така, че то да се отпечата дълбоко в паметта му? Според мен отговорът на този въпрос е: не! Насилието може да бъде споменато. Понякога дори трябва да бъде споменато, за да се разбере колко грозно е то. Но не е необходимо да се превръща в детайлна картина, която остава завинаги в съзнанието на човека. Защото, според мен, литературата има и друга мисия. Тя може да лекува. И тя трябва да лекува. Тя може да води човека към светлина и спасение. И трябва да го води в тази посока. А ние, които пишем, било то книги, било то кратки текстове, или дори просто мисли във Фейсбук и ТикТок трябва да помним нещо много значимо. То е, че изобщо не е важно колко тиража ще се продадат, или колко харесвания ще събере един текст или колко хора ще кажат „браво“. Но по-важното е да не нараняваме. Да не увеличаваме злото. И да не правим тъмнината още по-тъмна. Защото в света и без това има достатъчно болка.

        Навярно не е лесно, но според мен истинската задача на човека, който пише, е да се опитва да води читателите към доброто, към милостта, към любовта и към светлината, която Бог е вложил в душата на всеки от нас.