ЧОВЕШКОТО СЪРЦЕ

        Има една тема, която е тъжна и деликатна и почти всички я избягват. Това е темата за внезапната смърт. В случай на неочаквана и внезапна смърт повечето от нас са попълнили документ за съгласие или несъгласие органите ни да бъдат трансплантирани. Разбира се, това е един неприятен, но и необходим въпрос. При инцидент какво е редно да завещаем да се случи с нашите органи? Тъй като човешката душа е безсмъртна, след смъртта на тялото тя вече не е свързана с органите в него и на практика е хуманно и добро дело бъбреци, черен дроб, далак, крайници и т.н. да се прехвърлят в друг човек, чийто живот е застрашен, за да продължи той да живее.

        Въпросът със сърцето обаче е малко по-различен. Подобно на другите органи то също може да се трансплантира. По този въпрос обаче има едно недвусмислено мнение, което съвсем не е за пренебрегване. То е на йеромонах Серафим Роуз (1934 – 1982), който е канонизиран от Руската православна задгранична църква за светец. Той ясно казва, че в случай на внезапна смърт всички органи могат да се дарят, но не и сърцето. Препоръчително е то да не се дарява!

        Това е доста странно и дори, в известен смисъл, непонятно. Защо мисли така този исполин на вярата, чийто живот е бил изпълнен с аскеза, духовна мъдрост и святост? По мое мнение той казва това, защото явно наистина в сърцето има нещо по-специално в сравнение с другите органи в човешкото тяло. И това наистина се потвърждава през годините тъй като по тази дълбока тема има написани доста книги, а има и филми. Сега се сещам за: „21 грама“ (2003), „Сърца в съпротива“ (2000) и „Сърцето“ (2016).

        Но защо изобщо повдигам тази тема? Правя го, защото вчера разговарях с един приятел, който ми разказа за негов близък човек, сириец, който имал сериозни здравословни проблеми. Той отишъл в Китай и там му присъдили ново сърце. Операцията била успешна и този човек се върнал в родината си, за да продължи предишния си живот. Но там се случило нещо необичайно. Неговият живот неочаквано се променил. Незнайно защо изведнъж той спрял да харесва съпругата си, която преди това обичал, и бързо придобил коренно различни навици и вкусове. Развел се, запознал се с друга жена, която била с азиатски черти, и създал с нея ново семейство, придобивайки напълно нови естетически, външни и вътрешни предпочитания. Всички се чудели какво става с него и нямали обяснение. Тогава някои се досетили, че явно това се е случило заради новото му сърце. И наистина това обяснение изглеждало логично.

        Добре съзнавам, че темата освен че е деликатна, е и доста чужда на повечето хора, защото такива операции се случват средно едва няколко пъти на един милион души в световен мащаб. Но това, че подобна операция е малко вероятно да ни засегне, не прави темата по-малко интересна от гледна точка на това, че в сърцето явно наистина се съдържа някакъв отразен лъч и светлина от душата, които не можем да обясним. В този контекст се сещам за думите на свети Лука Войно-Ясенецки (1877 – 1961), чудния руски светец-хирург. Когато комунистите организирали беседи в завода, за да проповядват атеизъм и да „доказват“, че няма Бог, един известен лектор-безбожник го попитал как може да вярва в Бога, когато не Го вижда. На това св. Лука отговорил: „По време на моите операции съм отварял много човешки глави и съм виждал мозъка, но никога не съм виждал ума. А той съществува, нали така?“ Беседата приключила дотам, защото лекторът-атеист нямало какво да отговори в своя защита. Мозъкът съществува. Това е безспорен факт. Но умът също съществува, макар и да е невидим. Нещо подобно се крие и в сърцето. Макар и да е само мускул, който науката може да види и опише, в него има нещо, което остава недостъпно за скалпела и за човешкия разум. В него се срещат две реалности – видимото и невидимото. Може би затова от дълбока древност, когато обичаме, казваме, че обичаме „от сърце“, а когато душата ни е разкъсана от болка, усещаме тази болка именно там. И ако наистина в сърцето остава някакъв невидим отпечатък от човека, то това е още едно напомняне колко велика и непостижима е Божията премъдрост. Защото човекът не е само плът, органи и кръв. В него има тайна, която не може да бъде поставена върху операционната маса, измерена с уред и спокойно да бъде прехвърлена от един човек на друг. Защото никой от нас не знае къде точно свършва тялото и къде започва тайната на душата.

        „Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро.“ (Пс. 103:24).