Цар Самуил

          Бях малко дете, може би на шест-седем години, но добре помня как майка ми ми разказваше за една далечна и тежка война между Българското царство и Византия. В моето детско съзнание тогава нямаше дати и сложни имена. За мен имаше един "Добър цар", благочестив, дълбоко вярващ и обичащ народа си, и един лош чужд цар. В нашето семейство връзката с тези погранични земи винаги е била жива и дълбока. Баба ми Стоица (по майчина линия), Бог да я прости, беше от българските преселници от Егейска Македония. Тя носеше в себе си цялата памет, болка и любов на този край. Всичко, свързано с днешна северна Гърция, с историята и с корените ни, тя го знаеше до съвършенство и го бе предала на майка ми. A майка ми го предаваше на мен. И така, майка ми разказваше как след една страшна битка, лошият гръцки цар (император Василий II) прави нещо нечувано жестоко. Вместо да освободи или убие пленените български войници, той заповядва да ги ослепят. На петнайсет хиляди млади мъже отнема завинаги светлината, а на всеки сто души от тях оставя по един с едно око, за да води останалите обратно към дома. И когато нашият Добър цар Самуил ги вижда да се завръщат, безоки, куцащи и съсипани сърцето му не издържа. Той се разтреперва пада, получава инфаркт и умира.

Помня как като детенце мигах, слушах с широко отворени очи и я питах: „Мамо, а защо той умира? И защо сърцето му спира?“ И майка ми ми отговаряше тогава с думи, които са се врязали в съзнанието ми за цял живот: „Защото, моето момче, той е бил истински владетел, който е обичал държавата и народа си. И в същия този миг си е дал сметка какво бреме е това. Тези мъже са млади, пред тях има дълъг живот, а те никога повече няма да могат да работят и да хранят семействата си, но за тях ще трябват много хора да ги обгрижват. И нашия добър цар като видял тази страшна картина на безкрайна жестокост не могъл да я преживее и починал.“ Седях тогава, премигвах и се чудех що за човек е бил този наш цар? Каква огромна любов и голямо сърце е носил, за да съпреживее болката на всеки един от своите войници? Днес, вече като зрял мъж, коленича мислено пред него и го споменавам с добро. Нарочно не искам да използвам думи като „кости“ и „тленни останки“. Защото за мен това са мощи. Тъй като за праведните и благочестиви хора се казва, че оставят след себе си мощи. А той е бил такъв. Бил е праведник, който е обичал истински България и е отдал живота си за нея.

        Добре дошъл у дома, Царю! Почивай в мир в твоя нов и последен дом в центъра на София. Бог да те прости и да пази паметта ти, а ние никога няма да забравим твоя пример как се обича родина със сърце, което може да спре от любов и болка за народа си!