БЛОГ НА МАРТИН РАЛЧЕВСКИ

БЛОГ НА МАРТИН РАЛЧЕВСКИ
Мартин Ралчевски

9.12.2008 г.

"Горски дух", ''Полубогиня", ''30 Паунда''

Романът "Горски дух" е с обем от 318 страници и може и да бъде поръчан по интернет на следните линкове:
Най-добрият съвременен роман, който съм чел през последните години! Определено много различен от всичко онова, което излиза днес в областта на белетристиката не само у нас, но и по света. Кара те да почувстваш и усетиш нещо, което, трябва да признаем, че в напрегнатото ни и забързано ежедневие често сме склонни да игнорираме и забравяме, а именно – притежаването от всички нас на безсмъртна и вечна душа!
Проф. Д – р Николай Маджуров
Съединените щати днес. Едно добро, наивно и объркано момче идва от провинцията в големия град. Притиснато от финансовата криза, липсата на добре платена работа и ред други причини то прави грешната крачка. Подтикнато от свой приятел взима участие в добре планиран банков обир. Следва провал, процес и затвор. За кратко зад решетките то попада на странен беловлас професор, който е осъден на смърт за нещо чудовищно. Истината обаче се оказва доста по-различна отколкото се представя на широката общественост. Младият янки е смаян, изумен и шокиран.
.Откъс 1 от "Горски дух":
Часовникът показваше девет и петдесет. Адам отвори мързеливо очи и погледна с премрежен поглед към тавана. Беше спал повече от обикновено. Той стана, изми си лицето, поосвежи се и побърза да влезе в кухнята, където първата му работа бе да включи кафе машината. След това извади от хладилника кутията с мляко, наряза си няколко филийки хляб и ги сложи да се печат на тостера. Бяха изминали повече от петнадесет минути откакто се беше събудил, а усмивката от преживяната радост все още стоеше на лицето му.
Сънувах невероятен сън! – обърна се той към Мария, когато я видя по-късно да влиза при него.
Тя току що се бе събудила и явно не успя да реагира по подобаващ начин на необичайно приповдигнатото му настроение. Без обаче да се колебае излишно той възбудено продължи.
Бях богат!... Беше толкова хубаво...
Най-после имах всичко за което съм мечтал. Бях платил всичките ни сметки! Купил бях за нас голяма къща в района на Санта Барбара, всяка стая беше невероятно обзаведена, имахме големи плазмени телевизори... А в двора, няма да повярваш – имаше басейн... Най-после притежавах разкошна собствена книжарница, с личен работен кабинет. На баща ми и майка ми бях купил нови коли, а на теб... Никога няма да забравя очите ти. Ти... ти направо сияеше от щастие. Вече нямахме никакви проблеми, живеехме си толкова спокойно и доволно. Имахме всичко за което може да мечтае човек. Беше толкова истинско..., толкова хубаво...
Мария протегна ръка към него и нежно го погали по лицето.
О Ади, наистина сигурно е било много хубаво. Знае ли човек, един ден може и това да стане.
По този повод да те попитам нещо. Мислиш ли тази седмица да подадеш отново молба за кредит до банката? Моля те, не бързай да ми отговаряш. Знам, че темата е много болезнена за теб, но все пак, нали знаеш, ако си помогнем сами ще ни помогне и Господ. Всъщност постъпи както сметнеш за добре... Обичам те..., не го забравяй.
Да, как бих могъл да го забравя – отвърна сдържано Адам и започна да се приготвя за работа.

Откъс 2 от "Горски дух":
По-късно през същия ден, пак така изненадващо и неочаквано, както сутринта, Ханиф се обърна към Адам с не по-малко странно питане. Въпросът гласеше, как би постъпил той ако би имал тази власт да върне назад времето, но ако трябва за това да заплати с живота си някой невинен, който той не познава. – Чувството на обич и свобода е много по-силно и по-желано за мен от всичко друго на тази земя – отговори Адам, – но... да ти кажа честно, колкото и да ми е трудно без любов все пак мога да живея, но без съвест..., знам ли... може би няма да изкарам и три дни. Незнайно защо този отговор по някакъв необясним начин успя да натъжи Ханиф. – О, бедни ми спътниче в неволята..., о мило мое момче – през сълзи промълви той, – коя е тази сила, която след всичко което вече изтърпя все още те кара да мислиш, че справедливостта е вечно и абсолютно явление? Адам не можа да повярва на ушите си. Явно страхът и безвъзвратността на все по осезаемо приближаващия се ужас бяха започнали да замъгляват не само неговото съзнание, но и това на много по-последователния и уравновесен във всяко едно отношение от него непоклатим професор. ...
.
Статия за книгата "Горски дух" от вестник "Новинар" на този линк:
.
Oткъс от третия ми роман ПОЛУБОГИНЯ
.
Книгата е с обем 354 страници. За повече информация или поръчка може да посетите следните линкове: Store.bg или Svetove.com . .
Мила мамо, измина безкрайно много време откакто съдбата те отне от мене. Като се сетя за онези проклети дни ми става толкова болно, че в душата ми се надига истински ураган от гняв, мъка и непримиримост. Често истината е болезнена, но пък знам ли, на някакво ниво именно тя е, която цял живот ме е карала да се чувствам жива. Дълбоко в душата си винаги съм усещала, че ще дойде ден, когато ще мога да я споделя с теб. Е, този момент дойде. Ще се постарая да ти разкажа всичко, което си е струвало да се помни. Преценката ще оставя на теб. Преди три дни почина Маноел. Вчера го погребах. Чувствам се толкова самотна, нещастна и обезверена, че да ти призная честно – направо ми се иска да го последвам. Никога до дози момент не съм мислила, че Бог е способен да ми причини подобно нещастие... и то за пореден път... в и без това ограбения ми живот. Винаги съм вярвала, че всяко зло само по себе си е достатъчно жестоко, за да не се повтори, а още по-малко пък и потрети в живота на един и същ човек, но уви, явно съм се лъгала... Със загубата на Маноел осиротях безвъзвратно. О, мамо, пиша ти за Маноел, но забравих да ти кажа кой всъщност беше той. Извини ме, че започнах малко отзад напред. Така е, защото всичко е толкова абсурдно. Маноел беше моя съпруг, с който живях близо петдесет и осем години. Най-предания, внимателен, галантен и грижовен мъж на земята. С чиста съвест казвам тези думи за него. В този ред на мисли може би е редно да ти споделя и моята възраст. Знам, че навярно ще ти прозвучи странно, но такива са фактите – в момента съм на седемдесет и осем. Живея в Лисабон в една голяма, хубава и уютна къща, разположена между булевардите Джункуйера и Индия, но ако трябва да съм по-точна е по-близо до Индия. От прозорците на втория етаж се вижда морето, нежния и приятен полъх на което може да се усети по всяко време на годината. Но какво е прекрасния и подреден дом, когато си сам в него и човекът, който си обичал толкова дълго вече не е между живите? Преди много време, още когато децата бяха малки, споделих с Маноел, че въпреки изминалите години ти продължаваш все така неутешимо ми липсваш и той ме посъветва да ти напиша писмо. Откровено казано тогава това ми се струваше налудничаво, но ето, виж ме сега, него го няма само от три дни аз съм сложила голяма камара бели листа на масата, затиснала съм ги с една празна стъклена вазичка за да не ги разпилее вятъра и съм седнала на верандата твърдо решена да ти разкажа всичко. Не знам дали някога ще имаш възможност да прочетеш тези редове, но освен да се надявам явно е, че нямам друг избор. Твърде вероятно е те никога да не достигнат до теб... и все пак, медицината се променя толкова бързо, че на мен ми се иска да вярвам – както неведнъж ме уверяваше и Маноел – че ти един ден ще живееш отново. Затова ще пиша! Чувствам се някак необяснимо длъжна да го сторя. Убедена съм че го заслужаваш. Макар и късно ти имаш право и трябва да се запознаеш с пропуснатото. Мила моя скъпа и единствена майчице, възнамерявам да ти разкажа всичко, което се случи с мен през изтеклите години..., но тъй като никога до този момент не съм го правила, не знам какво ще се получи. Имам предвид, че писателските ми способности съвсем не са от най-добрите. Вярвам обаче, че ще проявиш разбиране и ще ми простиш неволните грешки, емоционалните и сантиментални изблици и повторенията. За да ти е по-лесно да разбереш случилите се събития, когато дай Боже, някой ден зачетеш това писмо, ще се върна в самото начало. Ще започна от там, когато ти пристигна в Америка и малко след това затвори очи с надеждата, че някога, в необозримото бъдеще, ще се намери лек за твоето заболяване и ти ще се събудиш отново за да бъдеш излекувана веднъж и завинаги. Предполагам че в известна степен истината сигурно ще те разтрои, но ако спестя нещо, навярно никога няма да мога да си го простя, затова ще пиша без да спестявам нищо, за което предварително те моля да ми простиш. Ами, започвам. Около месец след като ти се разболя от онази отвратителна, нелечима и проклета болест всички (както знаеш) се събрахме в трапезарията за да вземем важното решение да продадем къщата за да можем да те изпратим в Америка, където да те замразят. Тогава всичко ми беше като насън. Помня че когато татко, сподавен в сълзи, блед като платно и треперещ от мъка, обяви, че трябва да продадем къщата заедно с цялата й покъщнина за да можем да те спасим беше сряда, защото ако помниш всяка сряда вечер ходихме на Богородичен акатист в параклиса. В събота вече къщата имаше нов собственик и той замина с теб за Щатите, като разбира се взе със себе си всичките пари от продажбата, които незнайно защо избра вместо да внесе в някоя банка да подреди в една средно голяма чанта и да ги пренесе собственоръчно. Няколко седмици по-късно ти попадна в света на забвението. Връщайки се от Америка татко ни попари с новината, че въпреки предварителните договорки с клиниката парите, получени от къщата са се оказали недостатъчни. Той сподели тогава с нас, че в последния момент се почувствал притиснат до стената и бил принуден да изтегли солиден заем за да доплати лечението ти. При добро стечение на обстоятелствата, заемът трябвало да бъде погасен за около десетина години. Изминаха обаче едва четири дни след завръщането на татко от Америка и той почина. Лекарите ни казаха, че се е случило почти мигновено и че изобщо не е страдал. Милият ми татко, получил масивен инсулт и издъхнал на място, просто ей така както си се прибирал от пазара, шофирайки и говорейки с леля по телефона. Брат ми – вече не го виня за нищо – веднага след като научи за нещастието започна на пие и да се спуска стремително надолу. Изведнъж с него се оказахме съвсем сами. Безвъзвратно бяхме загубили не само теб, татко и къщата, но и всичко останало, цялата ни сигурност и всичките ни надежди в един миг се бяха изпарили. Положението беше отчайващо. Тъй като за кратко време се бяхме превърнали в кръгли сираци, нямайки и покрив над главите, въпреки незавидното си материално положение, леля се смили над нас и ни приюти. И двамата страдахме неимоверно много. За по-малко от два месеца отслабнахме приблизително всеки с по над десет килограма. Освен дрехите на гърбовете си не притежавахме нищо, нямахме никакви пари, нито пък какъвто и да било доход. Зависихме само и единствено от милостта и добрата воля на леля и мъжа й. И понеже брат ми не намери сили да спре да пие – нещо повече, скоро след това дори започна да се дрогира, – те го изпратиха, водени от най-добри чувства, убедена съм в това, в специализирана болница за да се лекува. Още първия ден след настаняването му, по една нелепа случайност, опитвайки се да избяга, той се покатерил по някакъв покрив, подхлъзнал се и падайки от около петнадесет метра директно върху асфалта починал на място. Леля плати и двете погребения – това на татко и неговото. Аз останах да живея у нея, всичко на всичко, още четири месеца. Голяма част от този период ми се губи почти напълно. Помня, че дълго време всяка вечер взимах приспивателни, поради което нощите спях безпаметно, като за сметка на това дните ми се бяха превърнали в дълги, мъчителни, полубудни кошмари. Все по осезаемо усещах как лудостта бавно, но стремително се промъква в мен. Първоначално в мислите ми, после в някои от думите, които изричах, а накрая и действията и постъпките ми. Благодарна съм много на леля. В този период тя беше истински снизходителна и добра с мен. Аз обаче не й отвръщах подобаващо. Откровено казано държах се много лошо, а често дори и ужасно. Отказвах да се храня, да се къпя, да си мия зъбите, дори за кратко бях започнала да се нося като някакво хипи, разголена, мръсна и не зачитаща никой и нищо. Ако в този критичен момент над мен не се бе смилило едно съседско момиче, което ми даде наглед прост, но иначе добър и навременен съвет, сигурно както я бях подкарала, скоро щях да последвам клетия си брат. Погледнато от страни тя не направи кой знае какво, но за мен в онзи критичен момент то се оказа решаващо. Посъветва ме да си намеря приятел. „Просто някой”, настояваше тя. И така, притисната до стената, останала без семейство, без дом и без доходи, обаче явно съхранила малко късче от надеждата, която притежавах преди да се случат поредицата от нещастия, аз прибягнах до онова нещо, което не след дълго преобърна целия ми живот. ... // Казвам се Дорес. Живея в Лисабон, Португалия. Висока съм 171 см, и тежа едва 48 кг. Очите ми са кафяви. Косата ми е дълга, права и е също кафява. Тези, които ме познават казват, че имам правилни и хубави черти. Умишлено не прилагам снимка към обявата си, защото не си търся съп- руг или любовник, а просто приятел. Така че, според мен, в този случай външността не е от особено значение. Не при- тежавам никакви материални ценности, имоти и други подобни. В момента дори съм и безработна. Онова, което желая е да си пиша с хора, които се чувстват достатъч- но емоционално и психически силни, за ми помогнат да пре- одолея загубата на семейството ми и да не полудея. // Интернет обявата написа именно въпросното съседско момиче след като веднъж, така да се каже, ме сгащи да без- действам, пред входната врата. Без излишно да се церемони тя ме хвана под мишница и, малко насила закара у тях, къде- то десетина минути по-късно съчини и пусна в глобалното пространство споменатия текст. Още същата вечер в електронната ми поща се получиха над сто писма. В първите няколко дни цялата тази кореспонденция ми се струваше толкова нелепа и смешна, че гледах на нея сякаш не се отнасяше за мен, а за някой друг. Имаше какви ли не обяс- нения и предложения. Някои бяха доста искрени, или поне та- ка изглеждаха на пръв прочит. Други бяха глупави. Трети – недодялани. Четвърти пък бяха направо вулгарни. Въпреки че изминаха толкова много години, част от тези цинизми и до ден днешен са запечатани в съзнанието ми. Странното бе, че когато реших да отговоря на някои от писмата, първо се на- сочих към тези – с най-пошлото съдържание. Какво ли не правих, как ли не се борих със себе си само и само да не дам изява на нараненото си честолюбие, но явно именно обида- та първа успя да реагира в мен. Като някакъв пробуждащ се сърдит мечок, който до този момент бе спал зимен сън в смутената ми и наранена душа, в един миг тя изригна с пъл- на сила. След като приключих с гневната плеяда от остри думи, които спонтанно наредих бързо по адрес на всеки, дръзнал да се погаври с достойнството ми, се успокоих и почувствах значително по-добре. Чак тогава, първоначално от любопит- ство, а после и с известно желание насочих вниманието си и към останалите писма. Дългото четене на всички нормални писма приключи в ранните часове на нощта. Отделих петдесетина от тях, които заслужаваха внимание и в крайна сметка се спрях само на три. От толкова много – само три! Когато легнах и отпуснах глава на възглавницата, в един момент цялата бъркотия с те- зи обяви ми се стори невероятна загуба на време и енергия. Но още на следващия ден бавно започнах да разбирам, че усилието ми си е струвало труда. Започнах кореспонденция със Себастиан, който беше на 31. С Маноел, чиято възраст бе 28. И със загадъчния Адам, който не пожела да ми разкрие възрастта си и който бе на- рекъл себе си „Книжарят“. Себастиан беше французин, Маноел – емигрирал в Ща- тите португалец, а „Книжарят“ американец. За относително кратък период преспах и с тримата. Донякъде изпитвам известно неудобство, че тогава по- светих толкова много време на секса, но в онзи момент за мен той бе най-лесното и сладко бягство от действителност- та. Сега, гледайки назад от позицията на опита, осъзнавам че това, в което се впуснах презглава на младини, можеше да ми донесе големи разочарования и неприятности, но слава Богу, всичко премина леко и безметежно. В началото си мислех, че отношенията ми с „Книжарят“ ще са най-вълнуващи и интересни, но не беше така. Себастиан се оказа най-скандален. Няма да повярваш! Той беше жиголо! „Книжарят“ пък бе женен, но... сексуално незадоволен. Още в първото му писмо усетих нещо гнило. Въпреки висо- ката ерудиция, излъчваше несигурност и напрежение. Един- ствено Маноел бе свободен в истинския смисъл на думата. Той бе и най-привлекателен. Ако погледнех с нужния разум към тримата, трябваше още от самото начало да се спра на него, но аз исках да ги преценя и направя избора си, имайки база за сравнение. Навярно звучи глуповато, но тогава така усещах нещата. Скоро след запознанството ни и тримата ме попитаха за възрастта ми, която не бях посочила. Аз просто, ей така, реших да си направя шега с тях като казах, че съм на четиридесет. Раз- бира се струва ми се, че никой не се хвана на въдицата. Две седмици след пускането на обявата започна светов- ния панаир на книгата в Мадрид. Това бе добър повод да се срещна с тях, защото, по техните думи, и тримата много оби- чаха да четат, и бяха планували да посетят изложението мно- го преди нашето запознанство. Трябва да ти призная, че въпреки предубедеността си към испанците, останах силно впечатлена от Мадрид. Градът се оказа красив, богат и модерен. Сградата на панира бе ог- ромна и стилна, а предлагането и обслужването превъзходно. Имаше безплатен сок, кафе и бисквитки. Но, да си дойда на думата. Ще започна със Себастиан. ... /// Част две от ''Полубогиня'': ... Историята му ме впечатли, но, сама по себе си, не бе дос- татъчна да ме преобрази. Дните ми бяха белязани и от друг тип съмнения. „Мисля си, че ако се науча да влизам в умовете на хора- та, това би било предпоставка за доста опасни идеи и хрум- вания“, питах се на глас. „Идея, която не е опасна за никого, не заслужава да се нарича идея“, отвръщаше отеца. На моменти ми писваше да стоя на това пусто и негос- топриемно място. Да съм недохранена, мръсна, да спя на зе- мята и... да гоня имагинерни образи. Тогава Естеван ми на- помняше, че днес хората са осведомени за цената на всичко, но не знаят стойността на най-същественото. Какво имаше предвид, така и не разбрах съвсем. В глава- та ми всичко се въртеше с бясна скорост. В последно време образите се сменяха така бързо, че често вечер, щом останех сама, съзнанието ми се изпълваше с толкова много неща, че се задъхвах. Не мога да отрека фактите. Опитите на Естеван и Мано- ел бяха похвални, но аз страдах. Сърцето ми ме съветваше да се откажа, да спра докъдето бях стигнала и да не изкушавам повече съдбата. Движението ми ръба, ако мога така да се изразя, трая сравнително кратко, но пък беше невероятно. Едва дръзвах да си помисля нещо по-радикално и двамата веднага започва- ха: – Има две крайности: да не слушаш разума или да слу- шаш само него – казваше единия, а другият в унисон допъл- ваше, че въпреки че умът и чувствата ни се усъвършенстват в разговорите с другите хора, все пак ключът към успеха се състои в уединението, защото макар и да са полезни, като ця- ло, повечето разговори ни изчерпват. Затова най-важно е да умеем да подбираме събеседниците си, за да се развиваме, а не да похабяваме ума и чувствата си. Трябвало да не се от- чайвам, а да се вглъбя още повече, защото колкото повече съм изучавала себе си, толкова по-малко съм щяла да прези- рам останалите хора. А това щяло да ми е от полза, когато един ден се науча да виждам в сърцата им. Страхувах се, мамо! Мисля, че ме разбираш. Страхувах се от новото. От неизвестното. От всичко онова, което се та- еше в дълбините на човешките мисли. Напразно Маноел се мъчеше да ме утеши, казвайки ми, че човешката мисъл е ка- то цвете, от което змията прави отрова, а пчелата мед. Тоест, че стига да искам, във всеки мога да видя и открия винаги и нещо добро. Обсипана от внимание и грижи, потънала в размисли и странни предусещания, въпреки смущението си, трябва да ти призная, че се чувствах добре. Прегръщах го и без да се съ- образявам с присъствието на отеца го обсипвах с целувки. Чувствах, че ми е по-близък и от брат. Че с него бих могла да покоря и най-високите върхове, да вляза в най-дълбоките пещери и да прекося най-големите морски ширини. В един подобен момент, за моя изненада, Естеван се намеси и каза нещо, което много ми допадна: „Братът може да не ти е при- ятел, но приятелят винаги ти е брат“. Както винаги, с малко думи казваше много. ...
................................................................................................................................................................................................................................................. Oткъси от четвъртия ми роман ''30 ПАУНДА''
"Емиграционният поток от млади българи повлича и студента Иван. Озовавайки се в чуждата страна, той се оказва под голям стрес и, подобно на много емигранти, заживява труден и самотен живот. Случайна среща става повод за приятелство между него и странен англичанин. Англичанинът е преситен от материалното и търси отговорите на вечните въпроси. За да му помогне, Иван го подтиква да посети Света Гора. Англичанинът заминава от любопитство, но там се случва непредвиденото. Той се преобразява вътрешно и става монах. През този период Иван изпада в недоимък. И точно когато и последните му надежди гаснат, англичанинът се завръща, носейки отговорите за смисъла на човешкото съществуване, а също и една неочаквана новина. В романът се сблъскват два ценностни модела – на човекът от Изток, който, мечтае да постигне материално благополучие, и на човекът от Запад, който е задоволен материално, но се чувства духовно объркан. Иван е олицетворение на наивната мечта на повечето български младежи, които вярват, че животът зад граница е прекрасен. Англичанинът пък е прототип на реален човек, от живота на който всеки би могъл да извлече полза". Д-р Росица Колева, Фондация Ортодоксия Варшава ОТКЪС ЕДНО: ... Иван се доближи до морето, огледа се и след кратко суетене седна на пясъка. Плачеше му се. Влажния солен въздух нахлу в гърдите му и ги изпълни. Той се огледа. Вълните се гонеха една друга в различни форми. Вятърът галеше лицето му. Прелитаха гларуси. Деца играеха в далечината. Иван се заслуша в прибоя. Някъде там в далечината нещо го зовеше както никога до сега. То бе ново, непознато, опасно, но и желано. * * * Иван Колев се роди на 12 Ноември 1985 година в град Ахтопол, югоизточна България. Той бе първото дете на своите родители Донка и Васил. Те бяха скромни и обикновени хорица. Толкова обикновени, че когато се появи на бял свят, те така и не успяха истински да му се зарадват. Причината за това бе, че той вече се беше родил, а те все още не бяха купили нито легло, нито количка, нито ританки, нито дори памперси. Просто тогава такива бяха времената. Всичко се намираше трудно. И въпреки това можеше да се каже, че Иван дойде на този свят желан. Не се бе появил нито твърде рано, за да ги свари неподготвени, нито пък твърде късно за да им бъде в тежест. Очите му бяха сини, косата руса, а кожата му бяла като мляко. Затова, когато Донка го пое в ръце реши, че съдбата я е дарила с ангел. На първия му рожден ден баща му събра родините и гордо обяви пред тях, че синът му един ден ще стане пилот. Повечето роднини бяха доста подпийнали и не го чуха, затова Васил поясни, че е хвърлил пъпа му на летището. Една година по-късно Васил и Донка отново събраха роднините. И този път, както подобаваше традицията, всички доволно се почерпиха. Васил отново гордо припомни, че синът му ще бъде пилот, а в края на тържеството Донка проплака, че Иван е трябвало да има и сестричка. Ама тя я абортирала, защото заедно с Васил се страхували от бъдещето. Животът бил прекалено скъп и несигурен, бе пояснила тя. На втория рожден ден на Иван те вече съжаляваха за малодушието си и за избора си. Все още нямаха излишни пари, но мозъците им бяха уврели и не желаеха да останат с едно дете. Тогава се почна едно ходене по лекари, по билкари, по врачки, но никой не можа да им помогне. Причината бе проста – при аборта утробата на Донка бе повредена. Откакто разбра, че всичко е загубено тя драстично се промени. Започна да слага бебешко столче всеки път до масата, когато се хранеха. Слагаше и купичка с храна, лъжичка, чашка, кърпичка... Васил не успя да й повлияе по никакъв начин и само за да има мир в къщи започна да се преструва, че наистина имат още едно дете. Донка купи още легалце, чаршафи, кърпи, дрешки... Някъде до около седем годишна възраст Иван всяка вечер заспиваше с вярата, че по-малката му сестричка наистина съществува. Той все я чакаше да си върне от далечната страна, защото така му бе казал баща му, че сестричката му е в далечна страна и един ден ще се си дойде. Иван чакаше ли чакаше. Понякога подреждаше мидички и рапанчета на леглото й, за да има с какво да си играе, когато се върне. Друг път правеше герданчета от раковини, които събираше от плажа. Също така много обичаше да прави всевъзможни фигурки от глина. Бе открил едно място до двора на единственото училище в града, където имаше разкошна глина. Той издълбаваше с лъжица част от нея, смесваше я с водна боя и я моделираше. „Ела скъпа сестричка, не се срамувай“, шептеше той вечер на двора, и след това поставяше фигурките пред входната врата. На сутринта първата му работа бе да провери какво се е случило. И понеже фигурките винаги бяха непокътнати тайно си поплакваше. „Не ги е харесала“, заключаваше тогава и се напрягаше да измисли нещо по оригинално. Тогава той се обръщаше за съвет към баща си, но Васил бе твърде зает да се грижи за прехраната на семейството; работеше много и получаваше малко, което подтискаше мъжкото му достойнство до такава степен, че изобщо не му бе до сина му. ... Бъдещето на Иван вещаеше неяснота. Но имаше нещо, което все още никой не подозорише - Иван бе белязан за велики дела. ... ................................ ОТКЪС ДВЕ: ... ''Добре де признавам си го. Така е. Не знам как да прекарвам времето си. Не ми се иска да бъда като другите, но и все още не знам кое е стойностно. Не знам толкова много неща нито за живота нито за смъртта. Чувствам обаче, че онова което ме сполетя не е случайно. Ако е така значи ли това, че трябва да направя нещо кардинално? И ако е така, какво е то?'' Джак изпрати съобщението от мобилния си телефон до Иван, неговия най-добър приятел и взе химикалката. * * * Скъпи мамо и татко, искам да ви съобщя, че взех много важно решение! Знам, че няма да ме разберете, но се надявам поне да опитате. Моля ви само не упреквайте Иван. Аз сам съм отговорен за постъпките си. През живота си хората правят толкова много глупости. За да изкарат прехраната си са заети с толкова неща, които не ги радват. В началото прекарват времето си в грижа предимно за себе си, после в това число влизат и за децата им и така един ден докато остареят. И тога осъзнават, че нищо значително не им се е случило. Топлят ги спомените от отминалата любов, от добре прекараната младост, от сладострастията им, но краят е неизбежен и те се оказват пред една огромна бездна. Иван казва, че съдбата дава този шанс средно на един от десет хиляди души. Шанса да осъзнаеш неизбежността още докато си в началото на пътя, а не на неговия край. Затова сега... * * * Джак се сепна за момент. Той погледна встрани и захапа химикалката. Очите му се навлажниха, погледът замъгли, а главата натежа. Клепачите му започнаха да се затварят. Той отмести белия лист хартия настрана, остави химикалката на масата и блажено се усмихна. Моментът да сложи край на досегашния си живот бе настъпил. Предстоеше новият. * * * * * ... * * * * * Джак Питсън се роди на 31 май 1985 г. в гр. Ексмът, югозападна Англия. Денят бе слънчев и топъл, което според неписаното поверие това бе добър знак за неговото бъдеще. В душата на майка му обаче бушуваха противоречиви чувства. Когато го пое в ръце тя опули очи. Неясно защо, бебето бе по-синкаво отколкото очакваше, а единия край на главата му изглеждаше леко удължен. Наистина много малко удължен, но за набито ѝ око това беше предостатъчен повод за тревога. Дали пък съдбата не бе решила да я накаже заради нещо. Сандра се замисли. Доколкото изобщо вярваше в съдбата тя, не никога досега не ѝ бе причинявала нищо лошо. Сандра отново се замисли. Да, точно така, съдбата винаги бе била снизходителна към нея, даже щедра. До преди година животът ѝ не се различаваше с нищо от този на останалите момичета. Роди се и отрасна в Бристол. Завърши гимназия и започна работа като готвачка в малкия и невзрачен ресторант на баща си. Пускаше картофите в горещото олио, обръщаше яйцата и наденичките на скарата и мечтаеше един ден да получи възможност да следва. И така ден след ден, седмица след седмица, месец след месец. Докато се усети прекара в ресторанта малко повече от десет години. През този период постепенно забрави за мечтата си. Животът ѝ започна да придобива цвят през пролетта на 1984-та. Тогава, на ъгъла на Нелсон Стрийт и Оул Сейнтс Стриитс тя срещна Райън. Той бе облечен с дълго тъмнозелено манто, безупречно изгладен черен панталон, копринено шалче и помпозна шапка. Когато се приближи до нея очите ѝ светнаха, коленете омекнаха, а няколко ситни капчици пот осениха челото ѝ. Лятото на 1984-та бе най-прекрасното, най-пъстрото и най-запомнящото се в нейния живот. В тези няколко топли месеца Райън направи всичко по силите си за да ѝ помогне да навакса пропилените години в ресторанта на баща ѝ. Той не бе богаташ, но имаше достатъчно за да се представи отлично пред нея. Отдадоха се на пътешествия. За пръв път в живота си Сандра видя пирамидите. За пръв път посети Венеция, Мадрид и Париж. За пръв път някой я държеше за ръката толкова продължително и я даряваше с истинско внимание, с любов. За пръв път се почувстваше щастлива. И тогава, в едно кокетно парижко кафене, тя му призна, че иска да прекара всичките си отредени дни на тази земя именно с него. За нейна радост той откликна на чувствата ѝ и двамата се завърнаха в Англия за да свият своето гнездо. По негово предложение решиха да се заселят в югозападата част на страната. Посетиха много градове в графствата: Корнуел, Девън, Съмърсет и Дорсет. Изядоха много пържоли, риби, хайвер, пици. Изпиха солидно количество вино. Изпяха много песни. Изтанцуваха стотици танци. Любиха се бурно и страстно. Любиха се нежно и романтично. Любиха са в бани на хотели, в коли, в тоалетни на барове. Любиха се под открито небе. В началото на октомври избраха първия си дом. Графството бе Девън, градът Ексмът, а улицата Портланд Авеню. Къщата бе самостоятелна, имаше три спални и голяма трапезария, две тоалетни, преден и заден двор. Скоро след като се нанесоха Райън се върна на работа, а на Сандра се зае с приятната задача да обзавежда новопридобития имот. Преди още да успее да го подреди обаче, тя установи, че е бременна. Райън прие новината с голямо вълнение и въпреки, че бебето не бе планирано, то бе добре дошло. ... Martin Ralchevski

Създайте Визитката си

35 коментара:

Анонимен каза...

Звучи много интерено...Мартине раздай 1 копие предпремиерно :)

Юлиян

todor каза...

браво марто!!!
след края на "НОЩА" чакам с нетърпение "Горски дух"

тодор

Анонимен каза...

Ivan Kolimechkov (Montreal) za "Gorski duh":
Deistvitelno s goliamo maistorstvo te durji v naprejenie v
ochakvanene na suzdalata se situacia, podkrepena s dosta poznania i
natrupan opit. Mnogo dobre polzva Sufizma, koito e uchenie na
mudrosta. Izglejda mnogo mu pomaga i fakta, chustvaiki che geroia e v
negovoto surce, kato li che sa negovi lichni izjiviavania. Dosta dobre boravi s istoricheskite fakti i dava edna nasoka za
viara, koiato povecheto bulgari sa ja zagubili, mislia che i toi se
luta, turseiki dobroto, lubovta, harmoniata, krasotata i mudrosta.. Puk i
za men hrama na Boga e v surceto mi, s postupki i deiania se stremia
kum dobroto, e s nikoi zemni dela ne sam napulno korekten vuv vsichki
nasoki, no dokolkoto moga se staraia i az kym dobroto.

Анонимен каза...

Рената Варчева – кмет на Калейца (община Троян)
Отдавна се каня да пиша, но чак сега смогнах. За първата книга, приятели и техни приятели вече "чакат на опашка". А сега и за втората. Снощи я приключих и я бях обещала и не нея за сутринта. Та по този повод. Вероятно авторът обича всички свои неща подобно на децата си, но на мен "Горски дух" е някак по-близка, в личен план като възприятие, а и може би защото е по-мащабна и задълбочена като набор идеи. Още когато я започнах имах нагласата, че е нещо различно – интересно, динамично, не предполагах, че във втората част ни очаква такова духовно приключение. Мисля, че е излишно да казвам, че съм много силно впечатлена, едва ли моето мнение ще е по-различно от това на другите –модерен съвременен роман, който е четивен, героите са наши съвременници с проблеми идентични на собствените ни, но е и толкова дълбоко философска, предлага тълкувания на много от най-дискусионните теми, /за мен бе много интересна тази за греха/, носи и много познание. На книжния пазар вече няма художествена литература, която да е увлекателно четиво и да дава информация, която е човекополезна. В смисъл, или учиш, или се забавляваш, без възможност и за двете едновременно, а тук е съчетано и от двете, по фин и елегантен начин. От професора (герой) научих много неща, които ми обогатяват общата култура. Религиозната проблематика е поднесена по фантастичен начин, мисля, че ако авторът живееше във времето на мисионерите, би бил световноизвестен. Емоционалните пластове са динамизирани, възприемат се по достъпен начин, макар и сложни, напр. приятелка /Кремена/ сподели за „Безкрайна нощ”, че от много време не се е разчувствала и плакала, четейки книга, българска, да не говорим за съвременна. Най-важното за мен е, че бях провокирана да се размисля, да преоценя постъпки и/ или по-скоро мисли и считам, че имаше полза....., ще бъда по-добра. Благодаря. Убедена съм, че няма да има читател, който да не реагира подобно на мен. Внушението е достатъчно силно, за да се замислим сериозно и за себе си.

Анонимен каза...

Ioana

U-mi G-n Ralchevski, ne sam chela knigite vi, no za smetka na tova s udovolstvie izchetoh celia vi blog, zaedno s vsichki mnenia i prepratki. Isakam da vi pozdravia za edno. Pravi vi chest, che ste dali vazmojnost vseki da se izkazva i pishe svobodno. Haresa mi tova, che ne ste cenzurirali otricatelnite mnenia. Ima edno takova na edin, koito vi psuva i zaplashva, a vie ne ste go iztril. Nai sardechno vi jelaia uspeh.

а каза...

Изумителна книга!
Не мога да кажа, че я прочетох на един дъх. Трябваше ми време за "почивка". Предизвикваше много въпроси, отговори, разсъждения...
Провокираща...
Породените чувства и емоции, в следствие прочита на книгата, са толкова силни и разнообразни, позволиха ми да се погледна и "позная" от друг ъгъл...
Благодаря!
Очаквам с интерес новата книга! Вече знам, че ще е невероятно преживяване...

доц. д-р Цецо Душкин каза...

Драги Мартине,
наскоро прочетох и втория ти роман. И двете творби са отлично и проникновено написани, което показва твоя огромен потенциал като автор. Вярвам, че ще имаш успешно творческо бъдеще за благото на българската и световна литература. Най-сърдечно ти желая успех в работата, здраве и семейно щастие.
Поздрави и усмивки

Unknown каза...

Здравейте, г-н Ралчевски!
Бих искала да разбера кога ще излезне третия Ви роман - "Полубогиня"? Четох, че се очаква неговата поява през есента, но, за съжаление, все още го няма. Очаквам го с голямо нетърпение, поради емоционлания отпечатък останал в мен от първите два романа.
Поздрави,
Ива,София

Анонимен каза...

Здравейте.
Прочетох интервюто. Имам чувството, че се оправдавате затова, че сте напуснали България. Това е най-доброто решение за Вас и Вашето семейство, тъй като бездуховността , напрежението, беизходността, мизерията и невежеството са се настанили трайно в битието на българина. Най-важното, че имате човек, който Ви подкрепя. Вярвайте ми, няма за какво да тъгувате. Младото поколение е без ценностна система и обезверено. В България има много болни и неграмотни деца за съжаление. Може ли на връх Нова Година да предават по btv чалга концерт? Комерсиалното е на първо място. Предполагам, че ще се намери един Пайсий, който да пробуди намалелия български народ от този дълбок сън. Рано или късно ще получите признание в България. Реклама не е необходима. Това ще стане от уста на уста. Пак ще Ви пиша.

Руми Попова

а каза...

Поздравления!!!
Една книга прочетена на един дъх. Удоволствие бе за мен да се докосна до Вашето творчество! И тази книга, както и предишните, е повод за доста въпроси, които си зададох и с Ваша помощ, смея да твърдя, получих не малко отговори.
Благодаря!
Очаквам с още по-голямо нетърпение следващата Ваша творба!

Анонимен каза...

Здравей Мартине.
Вече аз и приятелите ми купихме и прочетохме и "Полубогиня". Романът не отстъпва на първите два! Че си надарен с талант за писател това е ясно, но от книгите се разбира, че не само си завършил, но и добре изучил двете специалности в университета.
Не се съмнявам, че романите ще бъдат преведени на други езици, а с малко късмет ще бъдат използвани и за написване на сценарии за филми.

На теб и на семейството пожелавам хубави празници около Великден!

Минко

Анонимен каза...

Здравейте, талантливи човече!
Живея във Франция и писах до издателството ви, за да попитам как е възможно да си поръчам "Горски дух" и "Безкрайна нощ"... но те даже не ми отговориха.
Помогнете ми! Искам да прочета вашите книги!
Талантлив сте, поне от малкото, което прочетох!!!
Бог с вас!
Христина

Анонимен каза...

Браво!!!
Продължавайте да пишете!
Ваша почитателка!
Поздравявам ви сърдечно за интервюто във вестник "Лечител"!
Ваша читателка

Mартин Ралчевски каза...

За Христина от Франция:

Уважаема Христина, благодаря за хубавите думи и за високата оценка.
Възможността да си поръчате книгите ми и те да бъдат доставени във Франция е описана на този линк:

http://books.balkanatolia.com/c/sl-b/mid-206/p-p/id-34004/poluboginia-martin-ralchevski.html

отдолу, под самата книга пише подробно всичко, вкл. и колко струва доставката, споменато е, че е приблизително около 7 USD. Трябва просто да се регистрирате и да следвате инструкциите на доставчика.
Вижте също и този линк:

http://books.balkanatolia.com/cgi-bin/catalogB.cgi

Има и за още един вариант - през нормалната пощата, ако желаете може да ми пишете и на:

ralchevski@abv.bg

Надявам се да съм бил полезен.

Анонимен каза...

Новият ви роман, откъс от който ни предлагате, започва интересно... и обещаващо!
Пожелавам ви време и труд, вдъхновение и късмет, за да го довършите по-скоро. И дано го издадете в България и в Англия!
А и в други страни!!!
Предполагам, че ако ви направят огромна рекламна кампания, както на някои други книги и автори, нещата в мелницата ще се завъртят къде по-бързо... Но не знам кой определя тези харчове?!
Успех! Много успех!

Боряна

Анонимен каза...

Тази сутрин довърших романа "Горски дух".
Благодаря на Мартин за написването на тази книга! Имам жажда да прочета и другите му творби.
Наистина четиво, което те кара да се замислиш... и не само да погледнеш в себе си, но и да поискаш, да дръзнеш, да се опитваш да се промениш...Малко по малко, всеки ден...
Понякога наистина животът ни дава възможност да "напишем" някое събитие от съдбата си като на чернова, да преживем ужаса и мъката, болезнеността от грешките си и в момента на омърлушеност и отчаяние да прогледнем, че това е било само проба. А, сега, човеко, действай както трябва!
Въпросът е дали го осъзнаваме и най-вече Дали го Оценяваме?!
Християнската вяра бележи страниците на "Горски дух" и докосва мислите на четящия. Дори неотворилият никога досега Библията може да научи най-важното за Единствената ценна книга в света.
Благодаря на автора!
Бих помолила и препоръчала на всички българи да прочетат книгата!
Христина

Анонимен каза...

Привет, талантливи писателю!
Поздравявам ви за романа "Горски дух"! Макар и на моменти леко натежаващ от обяснения, размисли... е Хубав и полезен!
Искам да попитам: по колко часа на ден пишете и кога ще е готов новият ви роман?
Пишете! Ние, читателите очакваме вашите романи!
Вяра Попова

Мартин Ралчевски каза...

Здравейте Вяра,
благодаря.
Субективно е да се каже по колко часа пиша на ден. В последно време се занимавам предимно с редакция на други текстове и за романа ''30 Паунда'' ми остава по по-малко от един час на ден. Но рано или късно и той ще види бял свят.
Поздрави,

Анонимен каза...

Здравейте!
Отдавна не сте слагали нов текст...
Може ли да публикувате още един откъс от новия си роман или ако пишете есета, разкази, размисли за нещо, което ви вълнува....
Ще ви забравим, ако така я давате.
Благодаря!
Марта Колева
София

Мартин Ралчевски каза...

Здравейте Марта,
обещавам, че до няколко дни, ще добавя още един откъс от предстоящия ми роман ''30 Паунда''.

Анонимен каза...

Здравейте!
Благодаря за отговора ви! Радвам се много, че ще има нов откъс от романа ви.
Очаквам го с нетърпение!
Пишето по-бързо и публикувайте повече!
Марта Колева

Анонимен каза...

Здравейте!
Прочетох откъсите от книгите Ви- Безкрайна нощ ме накара да се замисля за смисъла на живота, за това какво бих поискала, ако ми беше дадена възможност да избирам...
Горски дух ме заинтригува с идеята за Вярата, която днес сякаш е останала на втори план.
Още в началото на Полубогиня, първо несъзнателно, а към края- осъзнато- размишлявах за това, че всеки човек, изправен пред големи трудности, намира различен начин да запази себе си... и си спомних, че и самата аз, намирайки се в трудна ситуация, мога да се успокоя само ако напиша това, което мисля в момента- докато не мога да се сетя за нищо повече.
И все пак най-много ми хареса "30 Паунда". С нетърпение ще чакам издаването на книгата, за да разбера- как започва всичко... и какво точно се случва.
С уважение: А.Арсова

Nadezhda Dragova каза...

Уважаеми г-н Ралчевски,
Прочетох последния брой на Книгинюз Вашия текст за българите в Англия. Това, което Ви вълнува ме засяга лично, тъй като и моите внуци растат в чужбина и българският им език не е нивото за възрастта им. Родени са в чужбина и говорят много по-добре съответните езици. Родителите им не са от този род български "интелектуалци", които да се откажат от българския си корен, но чуждата среда в която децата растат се налага, тъй като тя им влияе в по-голямата част от времето. Децата общуват повече с нея, отколкото с родителите си. Дори вече си мисля, че родното място е по-важно от майчиния език.Тези хора, които описвате, е добре да се огледат в средата в която живеят, защото англичаните знаят да помнят своя род и език, без да са имали своя Паисий. Такива хора "дърво без корен" едва ли биха заслужили свое достойно място в цивилизация на традицията. Много се надявам за моите внуци, че един ден ще поискат да усъвършенстват езика си, за да разберат откъде са тръгнали и къде отиват. Да познаят себе си, ако станат достатъчно интелигентни хора. Мисля, че не просто нихилизма, а отвращението от българските държавници предизвиква бягството от страната ни на хора като вас.
Не съм чела Вашите книги, но съм заинтригувана и Ви пожелавам успех. Над

Анонимен каза...

Относно статията Ви във вестник "Труд" от 27.06.2011:
Господин Ралчевски, пиша от Германия, и тука е така при децата от български произход на почти всички мои познати - не говорят български и не могат да контактуват с роднините си от България, не знам защо, може би защото считат, че тези хора просто са малоценни и не са важни?! Отдавах това на факта, че повечето жени в Германия нямат икономическа самостоятелност от немските си съпрузи и им изпълняват каквото им се каже - тука има професия "майка" и "професия "жена"! Имала съм контакти и със семейства на руснаци,турци и италианци, живеещи в Германия от 40 години и повече години вече - втора и трета генерация живее вече в тука, но децата им в над 90% от случаите знаят съответно не само немски език, но родният си език - съответно руски, турски, италиански, не крият произхода си, не се срамуват заради него, даже го афишират и си спазват традициите!!! Но България вместо да плюе срещу родоостъпниците си, най-добре е да започне да се се грижи повече да хората си вътре в страната - вижте колко много бездомници има, колко много хора са отчаяни и не виждат никакво бъдеще пред себе си, колко много хора има без здравна осигуровка и измират преждевременно - в Германия на безработните и на социално слабите здравната и пенсионната осигуровка се плаща от държавата. Знаете ли какво казват германците за тяхната страна: "Колкото и зле да стане положението, нашата немска държава никога няма да те остави да умреш гладен, болен и мръсен на улицата! Но-ниско от Харц 4 няма как да паднеш!" А българската държава ще те остави да умреш на улицата като бездомно куче и никой няма да ти помогне, само гаври и подигравки ще получи човек в трудно положение... Много германци отиват също зад граница, за да търсят по-добър живот, но всички успяват и преупяват - над 30% се връщат отново назад и даже им се оказва помощ, за да се стабилизират! Много от българите като цяло отдавна не милеят за род и родина, а всеки егоистично гледа да уреди само себе си (спомнете си как България пада под турско робство и как двамата братя Иван Срацимир и Иван Шишман взаимно не искат да си помагат за отблъскването на общия враг!), в повечето случаи уреждането е за сметка на другите... Разследвайте моля и една друга тема - колко комунистически чада, всичките много умни и надарени естетсвено, отидоха да следват през 80-те и 90-те години на запад със степендии от по 2500.-ДМ от България, а хората в България гладуваха и мизеруваха, и нито са върнали степендиите, нито са открили работни места в родината си...

Анонимен каза...

ПОЛУБОГИНЯ е роман за доброта към хората и любовта - бзкрайната любов и безкрайното доверие... Доверието и вярата!
Замразяването на човешкото тяло... Търсенето на нужното лекарство, за да бъде човекът възвърнат към живота... Въпросите, които всеки вярващ човек си задава в такива случаи и търси настойчиво техните отговори...
Въпросите за състоянието на безсмъртната човешка душа... За мястото, където се намира в такива случаи... За Божието становище по отношение на неизлечимо болни хора и становището на съвременната медицина... Въпросите за силата на молитвата и светостта на хора-чудотворци, като Естеван...
Въпросите за превратностите в живота на човека и за загадъчните човешки съдби... Въпросите за миналото, настоящето и бъдещето...
Всичко това е обект на вниманието на автора... Всичко това намира своето място в този роман, който аз бих определила като Енциклопедия... Енциклопедия, в която има всичко: проза, философия, богословие, психология, политика, етика, статистика, народна медицина - всичко! А най-вече Любов!
Трудно, много трудно човек би могъл да обхване съдържанието на този роман, в който авторът проследява живота на цели три поколения...
Три поколения... Три различни истини за човешките съдби, направялвани свише или определяни от нас самите - хората...
И много, много истини за Живота - Големия, Смисления, Значимия живот... Животът, който те прави Човек - ИСТИНСКИ ЧОВЕК...
Истината за контакта с душите на хората в отвъдното, който контакт съвсем не е нещо безобидно, а напротив: крие много опасности, а може да ни доведе и до сериозни психически увреждания... Истината за предразсъдъците, за колебанията ни, които ни пречат винаги, защото ни държат в застой... Истината за това, че с човека, който е до нас, когато го чувстваме по-близък и от брат, можем да постигнем всичко - и непостижимото дори... Истината за мечтите, лишени от рзултат, когато нямат ясни измерения...
Истините за изневярата, която носи само СТРАДАНИЕ и БОЛКА... Истината за голямата отговорност на родителите пред Бога, върховната отговорност за правилното възпитани на своите деца... Истината за Бога, Който също страда с нашето страдание... Истината за брака и венчавката, без които децата са лишени от Божието благословение... Истината, че тайнството на брака е нещ Велико!!!... Но... за да достигне човек до тази Велика Истина, то той трябва да чуе "гласа на сърцето си", както е казал самият автор Мартин Ралчевски чрез главния си герой - Маноел...
Истината за това, че днес имаме много, много знания, много информация, но не знаем стойността на най-важното, на най-същественото... НЕ ЗНАЕМ СТОЙНОСТТА НА НАШИТЕ ДУШИ, КОИТО СА БЕЗСМЪРТНИ!!!... Душите ни, които са най-ценното, ЕДИНСТВЕНОТО, с което се отправяме в отвъдното и се представяме пред Този, Който ни е сътворил и ни е дал възможността да живеем на тая земя, за да изберем чрез своята свободна воля тук мястото си във Вечността!!!... Там, с Бога и до Бога, в Неговото Прекрасно Царство, или там, в дълбините на вечната тъмнина и болка, където Бог не желае да попадне нито една човешка душа...
Истини, търсени и "изстрадани", т.е. открити чрез личния опит на автора, както той заявява това в едно от своите интервюта: "Чрез книгите си аз не търся комерсиалното, но се опитвам да предам на читателите своя личен опит в търсенето на истината и щастието. Казвам "личен опит", защото е много важно самият автор да вярва в това, което пише."
Нека всички ние, читателите, да пожелаем успех на Мартин Ралчевски - творецът-идеалист, очаквайки с нетърпение да излезе следващия му роман - "30 ПАУНДА"!

Кина Златева

http://detelina-zlateva.blogspot.com/

Анонимен каза...

Здравейте,

Прочетох последната Ви книга и тя много ми хареса. Толкова е дълбока и чиста, засягаща общочовешки проблеми. Не знам само до колко и кои могат да я разберат...въпреки, че Вие сте я написал чудесно. Аз ви разбрах. Харесах книгата и мисля, че Вие си сте си свършил работата отлично.
Ще чакам още книги из под Вашето перо.

Поздрав,
Стефка Близнева

Анонимен каза...

Искам да Ви кажа, че изобщо не съм и не съм си представяла, че някога ще изкажа хвалебство към някого..и то непознат. НО искам да знаете, че ако трябваше да казвам аз, то "Полубогиня", която снощи дочетох, се подрежда на лавицата от съвременни класики. Все пак е на мойта си лавица. Дори исках да Ви плесна на стената това или нещо поне. Браво, Мартин..малко ми е неудобно така да Ви притеснявам, но ..........АБЕ, нещо като БРАВО!

Желая Ви Късмет!

Анонимен каза...

Днес една колежка донесе "Полубогиня" в офиса.Зачетох се случайно.Какво да кажа .НЕ МОЖАХ ДА СЕ ОТКЪСНА ОТ КНИГАТА.Стигнах до 85 стр.Просто не съм на себе си.Докато се прибирах с имах странното усещане че като че ли града не е същия.Поздравления.Сега съм у дома и продължавам да мисля за Дорес.Не можах да я взема.Трябваше да попитам собственничката а нея я нямаше.Ще си поръчам и другите Ви романи.Сигурна съм че ще са също толкова ....опияняващи.Не мога да измисля точната дума.Вдъхновяващи,нирванистични!

Анонимен каза...

Здравей, Мартин,
През лятото търсих новата ти книга, но я нямаше по книжарниците.
Слава Богу, че миналата събота я открих в Хеликон и си я купих. Мога да се похваля, че успях да я прочета бързо.
Вероятно критиците, които не познават Бога, са били затруднени при оценката си, защото плътта не може да схване духовното. И това е напълно нормално. Сигурно и хората от другите християнски деноминации са били изненадани. Аз бих ги разбрала, тъй като познавам психиката им.
За мене новата ти книга е книга за духовното пробуждане, без което човек не би могъл да потърси спасение. А в края на романа тя те хваща за ръка и уверено те води по тясната пътека към вечността. Знаеш ли, когато бях малка често плачех и на филми, и при четене на книги. Вече съм прекалено голяма, но на финала дадох воля на сълзите си да извършат своята мисия. Няколко пъти се потопих във водите им, за да ме очистят, а после се отпуснах в прегръдките на Бога. Благодаря ти за тази благодатна почивка!
След този великолепен роман мислел ли си как ще продължиш? Бог да ти даде и сили, и талант за нов полет във висините.
Още веднъж ти благодаря за хубавите мигове, които ми подари с тази книга!
Мима

Анонимен каза...

Marto, pozdravlenia za knigata 30 paunda. 4ete se na edin dah, nakraq daje poplakah. mislia 4e ima 4ast, ostkas ot moia jivot v tazi kniga, no sam siguren 4e tova 4uvstvo e spohodilo i drugi balgari v 4ujbina.

messenger каза...

Привет.
В момента чета "Полубогиня" и доста ми допада. Снабдил съм се и с "30 Паунда".:)
Исках да споделя, че съм добавил книгата в платформата за книги, която ползвам /http://www.goodreads.com/, с цел четивото да достигне до още повече хора, което и заслужава този роман.
Благодаря!

Анонимен каза...

Ще се постарая да не пиша дълго, макар е много трудно накратко да искажа впечатленията си.
Може би най-добрия вариант е да се прочетат книгите по реда както си ги писал? Аз поне си зададох този въпрос. Зашото аз започнах с последната. Най-случайно при приятелката ми беше и Безкрайна нощ, която буквално глътнах. Все пак мисля че аз не съм нормалния читател, тъй като за мене тези неща за които пишеш не са нови аз съм израсла с всичко това, но начина, по които го описваш и го сварзваш с хорските съдби е уникален - и действа оперделено много силно върху нормалния потребител, който търси. Българина ходи на църква защото преди беше зъбранено, палят се свеши, но зашо кога как... така е когато не се учи ралигия в училишата. За това и сектите за съжаление "цъфтят" в тези страни зашото умеят да изслушват, но и пагубно манипулират...но този процес или не се осъзнава или когато се осъзнае е твърде късно.

Определено във всички книги до сега които прочтеох се търси смисъла в живота и става ясно че чрез страдание се стига до истината - казано най-кратко и най-сухо- иска ми се по друг начин да го напиша но това е, и това е силното, сашото всеки от нас търси/ бих касала във всяка възраст търсим нешо/ до като човек е млад няма уж какво да губи и си ''позволява'' това или онова, но идва един момент, в които всеки един от нас трябва да осъзнае какво му е дал Бог и за какво е Призван...една много удачна дума. На немски професия и призвание са много близки, а означават толкова разлчни неша. та според мене да си писател е не само в момента твоята професия но и твоето Призвание.

Анонимен каза...

Нашия дом беше в истинския смисъл на думата ''Дом аврамов'' отворен от сутрин до вечер. Хората обаче търсят Бога обикновенно когато не им е добре, рядко са тези, които се сещат да благодарят. станах очевидец в началото на 60 год. когато обречен на смърт болен от рак - Бог му подари 18 безпроблемни години, в които той работи като апостол между хората и не жива дадените му 3 месеца а 18 год.

Сегашния игумен на Зограф- дядо Амвросии- тогава оше цивилен, беше един от кръстниците на една цигнаска фамилия и се моли за недъгавата майка и онемяла и след молитвите и кръшението тя стана тръгна и проговори- от там се кръстиха всички и нас ни изгониха на улицата. Бяха тъмни години. Как баша ми не попадна в Белене не знам. И оше много. Та за мене Божиите чудеса са всекидневни. Но в книгите ти нишката на смисъла е гениална- в съшото време толкова актуална- зашото всички тези истории са толкова човешки. Е не тази на отец Антоний, но другите.

Тук си задавам въпроса-без да очаквам отговор. Как един малд човек като тебе избира тези теми и се посвещава на тях за да напише такива гениални книги, които докосват всеки момент държат те в онова напрежение, което не те кара да оставиш книгата до като не си стигнал до край. Чувстваш като "изкъпан"....

Анонимен каза...

Или човек е преживял нешо подобно или е бил очевидец близък на някого който е бил част от това, но написаното е толкова силно, че не може да бъде само ей така лековато избрано. Вярно е че е "диктувано" от и чрез вярата- но начина, по които е писано е много близък собствен и даже изтерзан. Може би пак в това се крие талантът на големия писател???

Бих казала още, че такива книги трябва да се прочетат отново и отново - един път не е достатчно, тъй като без да иска чете човек бързо и на един път, сигурно при препрочитане ще открие оше много и ще се огледа далеч по-откровенно.

Когато бях на 14 год, трябваше да отида в София са да продължа обръсованието си по ред причини- бяхме гонени от едно място на друго.

Баща ми ми каза- до тук сме те възпитавали...от тук на татък с това което сме ти дали трябва да вървиш напред. Можеш да излъжеш мен или съседите, но Бог никога... какво е Бог в случая как ще разбереш че него не можеш да излъжеш- Той е съвестта в тебе. Когато се огледаш в огледало сама ще знаеш кое беше днес хубаво и се съдържа, кое не...и няма да повторя..прости думи кратки с огромно значение и съвет. Даде ми чувство че ми има доверие и понеже много го обичах никога не го разочаровах...през октомври се навършват 15 год. от кончината му. Много ми липсва....беше голям човек.

Колкото до манастирския живот- е дълга тема. аз лично мисля, че в мира- хората имат нужда от "апостоли" така ги наричам. Живеем в тежки времена на лъжа измама, хората нямат страх Божии и си позволяват всичко което не бива да бъде.

Не мога да кажа коя от книгите ти ми харесва повече или по- малко. Но "Безкрайна нощ" буквално ме завладя- кой допуска, че може по суша да се стигне до Мексико и всичко по този път и и и..... също и беседите в зътвора - в ''Горски дух'' си описал невероятно. ''30 Паунда'' е нешо свързано с подвиг, на които много малко са способни- но срешата между двамата- когато Иван му дава 30 Паунда...има велик смисъл...а и стойностните системи на хората...и колко много българи има като него....

Анонимен каза...

Сега сам с "Полубогиня" и там е всичко много интересно с тази замразена майка- но сам още в началото преди да потеглят за Америка.

Сигурно някъде някога нешо много те е впечатлило са да се отключи таланта ти да пише на тези теми. И това е уникалното, защото никoй друг Бг писател няма този смисъл- и тук бих казала, че много от хората които не знаят пък и да ги знаят не знаят как да четат евангелието или да го разбират и прилагат- тук твоите книги са огромна помощ за днешните хора, които търсят но много рядко намират...

Най голямото доказателство е както в началото ти писах , че книгите ти с изчерпани- няма ги. Едва намерих Горски дух при антикварите, но така и не намерих Бескрайна нощ. Има едно момче което всичко ми доставя, но го нямаше в този ден.

Чакам с нетърпение новата ти книга. Нека Бог ти дава здраве и пиши- хората се нуждаят от твоите книги.

Най сърдечно
Елена