май 2015 г.

11.11.2012 г.

ОТКЪС ОТ НОВИЯТ МИ РОМАН ''ИЗМАМА''





––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Да кажеш на някого „Обичам те“ е все едно
да му кажеш „Ти никога няма да умреш“
Габриел Марсел


Борис вървеше бавно по бул. „Патриарх Евтимий“ и мислеше за предстоящото страшно събитие. Беше прехвърлил всички възможни последствия и сега той се опитваше да запази спокойствие. Всичко му изглеждаше добре обмислено и сякаш нямаше място за тревога. Но не бе съвсем така. Едно нещо не му даваше мира: чудеше се, как щеше да постъпи дъщеря му, когато някой ден научеше истината? Той не бе глупав и знаеше, че колкото и добре да се справи със задачата, рано или късно всички тайни, дори и най-добре пазените, стават явни. Това го объркваше и плашеше. Скоро трябваше да действа. А той изпитваше досадни терзания.


Дали някога Йоана щеше да му прости?

Въпросът се впи като пиявица в мозъкът му. Той се хвана с две ръце за главата. Чувстваше, че душата му се разкъсва. Наоколо бе пълно с хора, които бързаха в различни посоки и никой не го забелязваше. Забави ход. Подпря се на парапета на едно дърво и наведе глава. Тогава пред очите му оживя една вледеняваща история, която знаеше от покойната си баба.
През осемдесетте години на миналия век в едно бедно село край Пловдив някой си Киро – баща на две момчета и две момичета, измъчен от беднотията и мизерията, продал по-малкия си син. Дениз – така се казвало момчето – имал чуден глас. Той често пеел пред дома си. Песните му били тъжни, но прелестни. Затова близки и далечни се спирали, за да го слушат. Веднъж през махалата минавали богати цигани. Те чули пленителния глас на момчето и веднага попитали за майка му и баща му. Нуша и Киро излезли пред портата. Онези им предложили да направят от него съвършения просяк. Давали им солидна сума. Киро примрял от радост, а Нуша възнегодувала. Той обаче я набил и я принудил да мълчи. После вързал насила сина си и го натикал в чуждата кола. Детето било отведено в неизвестна посока.
Изминали едва три дни, обаче, и престъпниците били разкрити. Осъдили ги по бързата процедура и ги тикнали задълго зад решетките. Момчето било върнато на родителите си. Нуша го прегърнала и от този ден почти забравила за другите си деца. А Кирил го гледал като вцепенен. Той допускал всичко, но не и това. Дето било сляпо! В махалата тръгнал слух, че преходящите цигани са го ослепили. Нуша се страхувала и не посмяла да свидетелства срещу мъжа си. А Дениз се затворил в себе си. Така бащата дори не бил заподозрян.
Съвестта обаче замъчила Киро и той почнал да пие. Пиел с парите от престъплението. С тях хранел и другите си деца. Нуша никога не седнала с него на една маса и не легнала с него в едно легло. Децата чувствали, че нещо не е наред, но никое не смеело да попита.
Така времето бавно и мъчително се търкаляло напред, докато една вечер... Киро си хапвал пред телевизора, когато изневиделица пред него се изправил висок, космат мъж с ужасно лице. Той се взрял в Киро, а после с бърз жест извадил сам очите си. Киро се строполил на пода в несвяст.
От този ден насетне той спрял да пие и се преобразил. Намерил си работа и започнал да се грижи за Дениз, както никога. Обсипвал го с внимание, подаръци и любов. Момчето обаче помнело виновника за слепотата си и оставало безразлично към закъснелите чувства на баща си.
Минали години, децата на Нуша и Кирил се оженили и напуснали къщата. Останал само Дениз. По навика си той присядал вечер на едно столче и дълго пеел. През това време Киро се затварял вътре и плачел.
Пак ли си се изпотил, момчето ми“, шепнел му той и внимателно го преобличал.
Купих ти спрайт, нали ти много обичаш спрайт? Вземи, ето ти чашата. Сложих ти и лед.“
Днес съм взел котлети. Майка ти сега ще ги изпече, а аз ще ги обезкостя. И кисели краставички има. Нали обичаш котлети, Дени?“
Здравей, сине. Аз съм. Твоят баща... изродът е тук. Изчадието е при тебе, момчето ми. Нося ти ново яке и шапка... за зимата.“
Ще готвим каварма, сине. Искаш ли да сложа лук? Или пък да я направим без лук? Кавармата се прави винаги с много лук... Но ако кажеш, няма да слагаме, а? Как я предпочиташ?“
Тежък ден имах днес. Нищо не съм ял и краката ме болят ужасно. Ама остави ме мене... аз не съм важен. Ти ми кажи как си, сине? Как прекара деня?“
Млад бях тогава момчето ми... и не само млад, но и глупав... много глупав... нямахме пари за нищо, за хляб дори... и си мислех, че ще помогна на сестрите и брат ти... ама... виж каква я сторих... Прошка не заслужавам... но поне да знам, че не си гладен..., че не ти е студено..., че не те боли нещо... Ей това ми стига.“
Така говореше Киро на вече почти петдесетгодишния си син и всеки път очите му плуваха в сълзи.
Няма да ти проговори, Кириле – караше му се Нуша. – За толкова много години как не се умори да се надяваш. И сто години да му прислужваш, нищо няма да промениш. И... пак ще идеш в ада. Там долу, на най-страшното. Там ще идеш!“
Сигурно си права, Нуше... Аз... пак го видях!“
Кого си видял, бе?“
Онзи, косматия, със страшното лице. Яви ми се отново!“
Може би се кани да те вземе...“
Що говориш така? Знаеш ли... няма по страшно същество от него!“
И ти какво? Уплаши се и отиде пак при попа?“
Да. Защо да не ида. Той е учен човек. Разбира ги тия неща.“
И що ти рече попа? Че трябва Дениз да ти проговори, нали? Пак същото ли ти каза?“
Точно така. Една дума само, но трябва да ми продума.“
Туй никога няма да се случи, Киро. Дениз отдавна е зрял мъж. Той помни грехът ти. Прошка няма да има!“
Кой пък ти говори за прошка, бе Нуше. Искам само да ми проговори, не друго.“
Неусетно колелото на живота се превъртя и часът на Кирил наближи. Той лежеше на смъртния си одър и дишаше тежко. Нуша бе седнала на един строшен стол край него, а Дениз стоеше прав малко по-далеч.
Отивам си, сине... – рече тихо Киро. – Ти знаеш... четиридесет и три години те моля за една единствена дума... Едничка думичка само. Ти... говориш с всички други... но не и с... мене... Колко пъти съм падал на колене пред тебе и съм те... молил за прошка... Ти знаеш... отдавна се отказах от това. Години наред вече те моля за друго... за една едничка дума... дори и... че съм проклет, че съм червей, че съм изрод... но само ми я кажи. Кажи... че ме мразиш, или пък, че ме... презираш... Кажи, ако щеш, че би ме убил, но само... проговори. Моля те...“
Що го мъчиш, бе Киро – намеси се Нуша. – При дяволите ще идеш. Това е съдбата ти. Сам си я направи такава!“
А ти защо ме мъчиш, Нушо? – сподавено попита Киро. – В тая минута поне ме остави, а? Оня, косматият е вече тука. Ей там е. Стои и ме гледа. Чака ме... Да се моля на Бога не мога. Знам, че прошка не заслужавам. Затова аз... сега... на Дениз се моля... да ми каже нещо. Четиридесет и... четиридесет и три години аз... се... измъчих... очите ти да върна не можах. Сине... престъплението ще е винаги с мене, но... една думичка само... Отчето... така каза ми каза той. Вика, че ако ми кажеш една дума дори... оня, косматият можело и да... не ме вземе. Може отчето да греши, но... е умен човек, знам го... а и... що толкова искам?... Много ли е? Ти знаеш... четиридесет и три години са това...“
Тогава Дениз се престраши и направи няколко неуверени крачки към него. Кирил береше душа, но със сетни сили се понадигна и приглушено рече:
Да, сине... слушам те... Прокълни ме! Да, прокълни ме сине, за да си ида спокоен. Какво?... А? Какво ще кажеш...?“
Дениз се покашля леко. Това покашляне разчуства Кирил толкова много, че той започна да диша на пресекулки.
Тате,...“ плахо рече Дениз.
Широка усмивка се разля по лицето на Кирил, а от очите му бликнаха сълзи.
Бла... благодаря ти... сине мой... прекрасен мой сине... Тази дума... беше най-хубавото нещо в моя живот... Много... много ти... благодаря...“, рече глухо Кирил и блажено се отпусна назад. Силите му го напуснаха. Клепачите натежаха. Той затвори очи.
Сбогом, златен сине... Сбогом, Нуше... и... прощавайте“, рече съвсем тихо той.
Прощавам ти“, отвърна Дениз.

Борис вдигна глава и се огледа. Около него бе пълно с хора, но той се чувстваше сам. Отправи поглед нагоре към клоните на дървото и се замисли:
Дали някой ден и моята Йоана ще ми прости...“
* * *
ЧЕТИРИ МЕСЕЦА ПО-РАНО
Добро утро, мила – поздрави Борис жена си, приближи се до нея и понечи да я целуне. Тя го погледна вяло и отвърна глава. – Как е Йоанка днес?
Кристина го погледна изпод вежди.
Как да е, Борисе?
Ами, не знам. Просто питам.
И какво, според теб, трябва да ти отговоря? Благодаря, че се заинтересува, но е все така, Йоана, нашата дъщеря, няма никакво подобрение, даже напротив.
Моля те, не се сърди... Аз само... попитах.
Кристина се намуси.
Защо се правиш на луд, а? – сопна му се тя, но го стори тихо, за да не ги чуе детето, което си играеше в съседната стая и продължи: – И двамата отлично знаем, че виновникът за нейното състояние си именно ти.
Очите на Борис плувнаха в сълзи.
Защо трябва да сме лоши един към друг? – попита той, без да я гледа. – От това няма да ни стане по-леко, а и...
Моля те, само не извъртай нещата – прекъсна го Кристина, – достойният мъж трябва да може да поема отговорност и когато е виновен, поне да го признае.
Но... защо е тази жестокост? Струва ми се, че говорим на различни езици. Не бива да се караме! Как не разбираш?! Защо ти е да чуваш, че виновникът за нещастието съм аз? Какво променя това?
Кристина махна с ръка, без да отвърне нищо. Отвори хладилника, извади няколко яйца и ги сложи да се варят на котлона.
Добре, ще го кажа, щом толкова настояваш, въпреки че не виждам никакъв смисъл в това – след кратка пауза продължи Борис. – Виновникът съм изцяло аз! Трябваше в онзи следобед да огледам внимателно пътя пред шейната на Йоана и да видя, че има опасност да се сблъска с шейната на онова дете. Но... не го направих. Постъпих лекомислено, не изчаках, а бутнах надолу нашето момиче към... опасността и... то си удари ръчичката.
Рамото! – поправи го Кристина.
Да... така е... рамото – съгласи се Борис – и сега не може да си вдига нагоре ръчичката... за което съм виновен аз.
Кристина изключи котлона. Извади яйцата и ги постави в чиния на масата. После отвори шкафа над печката и взе бурканчето с кафето.
Съжалявам, мила – допълни Борис, застанал зад нея.
Тя се обърна и го погледна. Очите й плуваха в сълзи. Прихвана го леко през кръста с трепереща ръка и постави глава на гърдите му.
Аз съжалявам, Боби. Извинявай – тихо каза и се отпусна.
А той се върна с мислите си в злочестия ден.
Когато Йоана падна на пързалката, Борис трябваше вечерта да празнува своя тридесети рожден ден. С Кристина бяха поканили неколцина приятели, за да отбележат юбилея му в домашна атмосфера. Той трябваше, да е сложил новата си червена риза, безупречно изгладения черен панталон и лачените си обувки и с чаша хубаво вино в ръка да чака приятелите и да приема поздравленията им. Инцидентът обаче усети всичко. Борис стоеше прав централната болница и, пристъпвайки неспокойно от крак на крак, очакваше отговора на дежурния лекар. Кристина обикаляше нервно напред–назад без да говори, а той машинално дъвчеше някакъв сандвич.
* * *

Всички авторски права са запазени.

2 коментара:

Анонимен каза...

Nice post. I used to be checking constantly this weblog and I'm impressed! Extremely helpful info particularly the ultimate section :) I deal with such info much. I used to be looking for this certain information for a very lengthy time. Thank you and good luck.

Also visit my web-site; schody strychowe (http://masterket.pl)

Анонимен каза...

Az sled kato ia pro4etoh,ostanah vcepenena baia vreme... hem mi haresa, hem me shokira... 4estno kazano ne o4akvah da e tolkova dobra. Sasha