ДВЕ НЕВЕРОЯТНИ ИСТOРИИ

Две истински истории от живота

„Бях на 18. Бях завършил колеж и с най-добрия ми приятел бяхме кандидатствали за механици и за войници в армията. Това беше в началото на 1982 г., но го помня сякаш беше вчера. Бях се върнал отнякъде вкъщи, а на масата в кухнята имаше две писма. Майка ми и баща ми бяха там и се вълнуваха. Досещаха се за какво са писмата и нетърпеливо очакваха да ги отворя. Едното беше от армията, а другото от училището за механици. За обща радост бях приет и на двете места. В Англия е престижно да си войник. Преимуществата и привилегиите са големи. Логично беше да избера това поприще. Родителите ми също мислеха така. За моя голяма радост се оказа, че и моя добър приятел е приет в армията. Везните силно се наклониха в тази посока. Изборът ми бе предрешен. И тогава се случи необяснимото. В онзи момент почувствах нещо странно. Бях смутен. Не можех да си го обясня, затова казах на родителите ми, че ще си помисля. Това толкова ги озадачи, че се притесниха, че съм си загубил ума. Няколко дни по-късно виновно им заявих, че избирам да стана механик. Баща ми направо побесня. Дори, за известно време, спря да ми говори. Майка ми беше по-сговорчива и, макар и да беше против, постепенно прие решението ми. Дойде пролетта. Аз отидох да уча за механик, а моя приятел отиде в армията. Малко след това избухна войната между Англия и Аржентина за Фолкландските острови. Моят най-добър приятел бе изпратен на фронта с първия кораб. Скоро след това бе прострелян и загина. Ако не бях послушал съвестта си тогава и се бях записал в армията сигурен съм, че и аз щях да бъда изпратен с онзи кораб и най-вероятно да загина. Не знам дали съществува съдба, но чувствам, че нещо ме запази. Днес имам деца, внуци и добър бизнес. Но най-важното – благодарен съм за онзи мой „неправилен“ избор. Благодарен съм на Бога, че съм жив!“

„Заминах на работа в Израел още през 1990 година. Там, в град Назарет, се запознах и събрах с една руска еврейка и скоро ни се роди дете. Кръстихме детето на баща ми — Христо. Той беше един такъв русоляв, синеок — не еврейче, а ангелче. Жена ми нямаше претенции за вяра, нали идваше от страната на Ленин и Сталин, тоест беше атеист. Обаче аз малко си вярвам и особено като си дойда в София, винаги ходя в църквата „Св. Александър Невски“. И това лято така направих. До нас се появи отнякъде една баба — слаба, черна и парцалива — плаче и се моли на Бога на глас за дребни човешки неща. Дано да й помогне някой с още двайсетина лева към пенсията, дано да е мека зимата, че по-малко въглища да изгори, дано докарат от евтиния аспирин и т.н. А синът ми никога не е виждал сиромашия през живата си и през цялото време гледаше бабата в устата с усилие, за да разбере всичко — все пак българския език е научил само от мене. По едно време очите му се насълзиха, пусна ми ръката и приближи към нея.

- Бабо, не плачи. Всичко ще се оправи. Ще имаш пари. И ще е топло, много топло. Лекарствата няма да ти трябват…

Тя отвърна очи от иконите, погледна го — бял, с руси къдри, добър, сякаш не е от този свят, и унесено попита:

- Кой си ти, миличкото ми?

- Христо.

- Откъде си, ангелче?

- От Назарет.

Бабата припадна!

А по-късно лекарите в „Пирогов“ не успяха да я убедят, че е говорила с обикновено българско еврейче.“