Небесни застъпници

        Измина повече от седмица, откакто по БНТ беше излъчен документалният филм „Чудотворецът от Чепеларе“. Не възнамерявах да пиша по темата, защото доста други го направиха и ми се стори ненужно. Но явно някои филми влизат дълбоко в съзнанието, а после тихо започват да работят в душите ни и да се връщат в мислите ни. Искам преди да споделя мислите си обаче да благодаря на БНТ, защото в днешното време, в което телевизионният ефир все повече се изпълва със светски шум, сензации и скандали, БНТ остава телевизията, която все още намира място за Бога, за Църквата и за духовното. След този филм не можех да не мисля за отец Евстати. И колкото повече мислех, толкова по-силно в мен се утвърди убеждението, че той наистина е бил светец. Но не защото някой го е нарекъл така и не защото около него има необикновени истории, не дори и заради многото чудеса. Но заради начина, по който е понесъл смазващата човешка жестокост. Тук, според мен, е един от най-големите му подвизи. Милиционерите от комунистическата власт го измъчат и пребиват почти до смърт. Защото това е била власт (1944 – 1989 г.), която не просто не е вярвала в Бога, но се е страхувала от вярата. Затова комунистите целенасочено са преследвали и убивали свещеници и монаси. По този начин, унижавайки и обезкръвявайки Църквата, те са се опитвали да изтръгнат завинаги християнството от сърцето на народа. След смазващия побой през пролетта на 1952 година отец Евстати е върнат в Чепеларе, за да умре. Представете си само. Праведния и невинен свещеник е така жестоко пребит, че тялото му е разрушено безвъзвратно, а животът му завинаги е прекършен. И въпреки това, в оставащите му няколко дни живот, той не тръгва да разказва на всички какво зло са му стрили комунистите и не превръща болката си в обвинение. Не търси отмъщение, не проклина и не изпълва последните си дни с омраза към убийците си, но мълчи. И точно това мълчание, за мен, е по-силно от хиляди думи. Защото неволно човек прави съпоставка със себе си. Ние живеем във време, в което не можем да понесем дори най-малката обида. Някой написал публично нещо неприятно за нас и ние бързаме да се оплачем, ако може всички да разберат, за да осъдят виновника. Понякога една дума е достатъчна, за да ни отнеме мира. Дори една малка несправедливост. И ние започваме да я носим навсякъде със себе си. А отец Евстати е носил не обида, но смърт. И въпреки това не е позволил на омразата да влезе в сърцето му. Това ме разтърси, защото тук вече не говорим само за характер и за добро възпитание. Тук говорим за Христос. За нашия Господ, Който, прикован на Кръста, сред болката и подигравките, вместо да поиска възмездие, казва: „Отче, прости им, понеже не знаят какво правят.“ (Лука 23:34). Ето това трябва да е мярката и примера и за нас днес – какво казваме, когато ни мразят. Това е истинското християнство. И именно тук човек разбира колко е далеч от Христос.

        Мислех за всичко това, за светостта на отец Евстати от Чепеларе, за този чутовен пример от близкото минало, и се сетих и за други наши светли сънародници, българи, починали неотдавна. Спомних си за отец Георги Пейчев от Жегларци и за схимонах Антоний Зографски от Царево. Техните животи също са изпълнени със светли примери и святост. И тогава в мен се появи един въпрос: Колко ли още такива праведници има, за които никой не знае? Защото светостта не винаги идва с шум. И тогава силно ми се прииска Светият Синод да направи необходимото, за да бъдат изследвани делата и духовното наследство на отец Евстати, отец Георги и схимонах Антоний и да бъдат събрани свидетелства о доказателства. И, ако е Божията воля, тези светли наши сънародници да бъдат прославени за светии. Добре знам, че подобно нещо не става с едно решение, но че Църквата има свой ред и път на изследване и разпознаване. Но въпреки това ще си позволя да отправя своето човешко пожелание: Дай Боже това да се случи по-скоро и паметта за тях да не бъде изгубена. Защото България има нужда от своите съвременни светци, а не от идеологии и от поредните загрижени политици, които ни обясняват как трябва да живеем според „ценностите“ на запада. Ние имаме нужда от примера на хората, които са показали със собствения си живот кой е пътят към спасение.

        Днес много говорим колко е лош светът и колко е паднала България. Както и, незнайно защо, почти всички доброволно се отказваме от едно от най-големите благоговения на тази земя – оставянето на наследници; поради което се стопяваме като народ. Говорим и за това колко са далеч младите от Бога и как няма вяра в техните души. Има много причини да бъдем тревожни, защото определено има сили, които всячески не искат християнството да заеме своето място в живота на българския народ и училището. Има немалко политици, които продължават да се страхуват от християнската вяра и се борят тя да не бъде предавана на нашите деца.

        Но аз отказвам да повярвам, че всичко е изгубено. Защото Бог не е изоставил българския народ. И доказателството е пред очите ни. И то е именно в живота на тези свети хора, за които стана дума по-горе. Те са пример, че Господ продължава да докосва човешките сърца. По молитвите на отец Евстати Янков, на отец Георги Пейчев, на схимонах Антоний Зографски и на всички, знайни и незнайни Божи угодници, просияли по българската земя, Бог да смекчава сърцата ни, да ни връща към вярата и да пази България.

Вижте повече за тях на следните връзки:

Протойерей Евстати Янков:  ТУК

Свещеник Георги Пейчев:  ТУК

Схимонах Антоний Зографски:  ТУК