"В СЪРЦЕТО НА МАШИНАТА''

Гледайки новия български филм „В сърцето на машината“ трябва да призная, че не ми беше лесно да обърна представите си за родното кино, което като цяло не е положително. Една от причините беше, че сценарият е написан по действителна история. Режисьорът Мартин Макариев споделя, че е чул тази история от един от бившите затворници, за които се разказва във филма. Това се е случило преди шестнайсет години. Тогава Макариев бил едва на двадесет и пет години, но толкова се впечатлил от историята, че започнал да мисли за нея денонощно. За съжаление обаче, на възрастта, на която бил тогава, той нямал още знанията, потенциала и контактите, за да превърне тази история във филм. Затова, след като осъзнал реалността и възможностите си, той записал в режисьорския си бележник едно единствено изречение, което да му послужи някой ден като важно напомняне. То било от Шекспир: „Всеки звяр милост проявява, а аз такава нямам; как може да съм звяр тогава!“

След като изгледах филма и след като чух тези думи на режисьора, си помислих, че наистина Бог така е устроил човека, че дори и в наглед най-големите злодеи да остава винаги някъде зрънце човещина и милост. Допускам, че някои могат да ми опонират, че това е само един от многото филми за насилие и затвори. Но трябва веднага да ви уверя в противното – този е различен! Тук разкритата идея за справедливото наказание, стремежът към опрощение и надеждата за спасение са факт. Първо – филмът е по действителен случай, което само по себе си веднага обезоръжава скептиците. Второ – важно е да се знае, че сам Господ казва, че е дошъл на земята заради грешниците, а не за праведниците. А под „грешници“ се разбират всички такива, в това число и затворниците. И трето – филмът има ясно духовно измерение. Разбира се, той не е православен, но неговият християнски дух лесно се усеща, защото има реалния потенциал да повлияе на всички, които са смирени и са отворени за истината.

Не знам дали изобщо някога сте се замисляли какво се случва в главата на някой, който е осъден на смърт или излежава доживотна присъда. Защото действието на филма се развива през 1978 г., когато в България все още има смъртно наказание. Смятам, че колкото и да притежава богато въображение никой свободен човек не може да се постави в подобна страшна ситуация и да почувства болката и ужаса на обречеността. Бохеми, Капитан Векилски, Даскала, Ковачки, Радоев, Иглата, Краси-циганина, Козарев, Толята и Сатъра не са просто имената на героите, но са завършен образ на една цялостна богата картина, на един всеобщ катарзис, който бавно и майсторски се осъществява пред очите на смаяния зрител. На по-внимателните и прецизните веднага правят впечатление някои значими детайли, като например, че Бохеми през цялото време е контра на всички за всичко, т. е. чрез провокативното си поведение той поражда размисъл и доста въпроси. Капитан Векилски пък влиза напълно в ролята на дявола, когато отправя примамливото предложение на Бохеми: „Птицата не знам дали ще те спаси, но аз мога да те спася!“ По сходен начин четем в Евангелието, че дяволът е говорил на Господ Иисус Христос, когато го е изкушавал и се e опитвал да го пречупи. Откровеният разговор между Сатъра и Бохеми, когато се гледат през процепите, с формата на кръстове, от двете страни на струга е прекрасен режисьорски похват и има не само дълбоко въздействие, но и послание. Думите, които Даскала повтаря, че това, което им се случва е съдба също са от значение. Те, разбира се, показват примирение и покорство с настъпилите извънредни нови обстоятелства, но също така свидетелстват и за доверие в Някой, Който е всесилен, и Който някак води живота им към добро. Включването на Иглата, който е най-вкоравеният от всички престъпници, на страната на доброто в една от последните сцени при спасяването на птицата, иносказателно ни отнася към Евангелската притча, в която ленивият работник дошъл в самия край на работния ден, т. е. в последния час, но господарят, вместо да го смъмри, оценил доброто му намерение и му заплатил толкова, колкото и на останалите работници. Бялата риза, за която Сатъра говори постоянно, е тих душевен вик и стремеж към избелването и очистването на душата му от неговия страшен грях. И това наистина се случва в последната сцена, в която чрез покаянието и доброволната си смърт Сатъра избелва ризата на брат си и изкупва греха си. В разговора между Бохеми и Краси-циганина, Бохеми му казва, че където и да отиде по земята, никога няма да е свободен, т. е., че страстите ще го преследват навсякъде, което безусловно важи и за всеки човек. Прави впечатление и моментът с отлагането да се предадат. Това не е случайно. При разговора между Бохеми и директора на затвора Радоев, Бохеми неколкократно го моли за отсрочка. Тук има индиректна аналогия с вината на всеки човек, който, гласно или негласно, когато е притиснат до стената, се моли на Бога да му даде още малко време, за да се покае. Многократното даване на вода от страна на затворниците на пленените надзиратели също има своята символика. Тук препратката е към малката сторена милост, дори и само подаването на една чаша вода, която е пак според Евангелието. А финалната сцена, при която всички галят птицата, ни разкрива детето у всеки един от тях. Господ също казва, че ако не станем като деца, не можем да влезем в Царството небесно. И на финала трябва да обърнем специално внимание и на може би най-значимата реплика, която отеква като жива камбана в душата на зрителя след края на филма: „Не разбирате ли? Не ние спасяваме пилето, а пилето спасява нас!“.

Официален трейлър на филма: ТУК